Жасмини. И изкъртени врати.
Не помниш за последно кой е търсил
в ръцете ти подслон от себебягство,
но оня грапав белег от затръшване
го помниш и прилича на монета,
с която хвърляш жребия си нощем,
а после препрочиташ по лицето си
какво ти е останало от вчера..

И помниш, че вратите са продажници,
защото позволяват чужди стъпки.
Заспиваш с още детския си навик
да пазиш светлото, а всъщност
сънуваш пеперуди и проклятия,
разпънали очите ти на кръст-
не вярваш на изтърканите картички,
в които пише колко си прекрасна,
когато хапеш устни в невъзможност
и хвърляш по пътеката жасмини.
Но знаеш, че сигналите за обич
се дават зад затворени врати,
когато... преживееш онзи който
поряза тоя праг от много връщане
(и който още тропа по прозорците),
но всъщност не умее да прегръща...


----

забравих: на ШестаГлуха..посветено...

Редактирано от Sheetal на 09.11.05 03:09.

Сякаш аз съм изразила с думи това, което усещам в момента...

Дълбоко ме докосна...

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

прекрасна, както винаги
и тези твои съчетания
от думи
понякога така болят,
че ми се иска
да не можех да чета

и всъщност, ако думите не си бяха тръгнали, може би щях да продължа, ма ги няма вече

не съм момичето на което е посветено , обаче видях себе си. и "ТОЙ" също не умее да прегръща, но ние дали умеем да приемаме топлина?
по-скоро ни е страх от изгаряне

впечатляваш!

Нормално е да виждаме себе си. Не заради друго, а защото е общочовешко, макар думата "човек" отдавна да е станала идеализирано нарицателно на нещо си, в което се опитват да ни възпитават, независимо дали родители, общество, приятели. Пак се отплеснах.
Та, идеше реч за "приемането". Изхождам от себе си - не ме е страх да изгоря, когато знам, че ще е от прегръдка, само дето от многото прегръдки ставаме гърбави......Свързани са нещата. Затворен кръг. Мислиш, че можеш, че си достатъчно силен да го прекъснеш, когато... а в един момент се превръщаш в..сянка на усмивка.............................

Sheetal, Sheetal... Не смеех да я затворя тази врата, не смеех.Смеех се на страховете си. На очакванията - също. Dокато ме рисуваше... Dълго гледах след аромат и звуци. Очите ми ставаха бавно цигански. После акордеон и китара се сбиха за целувка на цигулка. След това си налях. Накрая....не помня. Беше тъмно.

Сега идвам да благодаря.

Не умее, ама още тропа по прозорците. Както винаги хубав стих! Ще преживееш и пак ще затвориш вратите с някой умеещ всичко.

Мда, чела съм само 1-2 по-хубави неща :-) ... Абе ... страхотно е ..

именно,
защото цената обикновено е прекалено скъпа. накрая се оказваш прегърбен/а от чувства и емоции. Започваш да се питаш дали си е струвало иследващия път стваш по предпазлив/а. Но принципно съм съгласна с теб. Нещата от живота са навързани. Трудно е да спреш една любов, след като веднъж си я допуснал/а в себе си.

Един път той, един път - ние и едно ни е. Че не ми се цитира. Впрочем има изгаряне и със студ, ако не си чувала - питай. И стига с тва ние, ние, ние...щото любовта е много занимание самотно, Рожбе. Хубаво е, че не си го разбрала още, иначе нямаше да ги задаваш тези, безвъпросните въпроси, че и да пишеш ние, вместо аз.