Останаха ми блатните кокичета
и мътните води на тишината,
и хилавото вчерашно "обичам те",
осъмнало на гарата за луди
в очакване на следващия влак
и следващото глупаво пътуване
към нечия душа, която вече
от чакане е станала на спирка...

Разбрах, че сфетофарът е предател
и дългото червено не е съмване,
откраднало очите ми , когато
сълзИте се обесиха след теб..
Забравил си как вярвахме наивно,
че всеки труден път е много истински,
а всъщност , че посоките са криви,
не виждахме съвсем..
(..или не искахме..)

И аз ще спра от утре да си спомням,
(когато за последно се избистря)
къде се е отструнило сърцето
и колко струва бялото и чистото..
И тия сини гривни против уроки
дали ще ме опазят от несбъдване ..?
Зад мен е само - гарата за луди..
Ще чакам някой влак да ме завърне...

Bravo!

"слъзите се обесиха след теб"

Много е готино. Някакво такова хем мрачно хем накрая е обнадеждаващо , демек , че колкото и кофти да е тая гара, все си чакаме с надежда там. Нали? Изобщо много ми хареса стихотворението ти.

Много силни метофори! Харесва ми как стилът ти огъва думите и създава настроение и своя аура, типични за стиховете ти. И употребяването на твои лични думи, полуизмислени, обогатява тази реалност със нестандартни форми. "къде се е остронулило сърцето" и в стиха ти за щурците си спомням "разпитомените щурци", "предутре", "следвчера" и т.н.
Прочетох стиха ти няколко пъти и ми се иска още да го чета... Докосва ме по някакъв необясним начин. Има нещо далечно, като в сън. Толкова сюреална ми изглежда гарата за луди. Като че ли чакаш някъде там извън времето и пространството някой влак да те измъкне от това състояние.
"Зад мен е само - гарата за луди..
Ще чакам някой влак да ме завърне..."
Винаги съм намирал чакането за нещо, което разтегля времето и превръща настоящето в засмукваща черна дупка. Като че ли времето изтича и се размазва като в картините на Дали. Изкривява се и почти спира. Самата душа се превръща в статична спирка. И кога ще свърши този сън? Героинята ще се избистри едва утре, но това утре изглежда толкова недостижимо:
"И аз ще спра от утре да си спомням,
(когато за последно се избистря) "
От друга страна някак си възприех влака като любимия, който си е отишъл и на героинята й е останало само мъчителното очакване за следващия, който ще я измъкне от това състояние, от гарата за луди, и тя всичко ще забрави.
Ох, разплямпах се, извинявай, иска ми се за всеки ред да напиша по нещо, но много натежа коментара ми. По принцип рядко се отплесвам да пиша толкова дълги неща, но стихът ти ме провокира... Другите неща ще си ги запазя в мен... Ти знаеш... Поздрав

кви са тея скоби бе???

prepare for attack, your body will burn
prepare for attack, there is no return

"Функция на скобите в речта" -> пише го някъде из граматиката за 5-ти клас...
(или тогава си фантазирал какво има под полата на другарката по български език...)

"самобитна" като че ли е най-точната дума за поезията ти. Той и Човекът в стаята го е казал по-горе. Някои поети за колкото и тривиални неща да пишат, пак могат да звучат оригинално. Любов-лудост и край нея се върти целия ни живот.

Гара за луди...перони пирони, струни за път - релсите, обратN завой, кръгли пътища. И валят билети в някъдето...
Пак ми влезе с вратата! Dруг път ще оставям Отворено. А, и половин бурканче сладко от вишни. Идвай си по често!

р.s. Знаеш ми я, усмивката

Редактирано от шecтArлУXA на 29.10.05 14:34.

....всъщност мразя влакове, метра и релси...Изпитвам някаква дива неприязън..През живота си съм пътувала само 2пъти с влак..и двата пъти имах някакво зловещо усещане...Но странното е, че обичам гари ...Има нещо симпатично в тях...Срещат хора...Разделят хора...Едно меланхолично-красиво чувство...

И всъщност всички сме пътници ...

И още по-всъщност предпочитам сладко от вишни пред лимоновата кора на живота

ei tva e ka4estveno i si struva pro4ita !