... ще останат само минутите,
приковани от прашно очакване
и своята зла безтегловност,
наелектрезирани, съскащи спомени.
Ще се виждат само далечните
сенки - пустеещи пътища,
космично сами, непребродени
във своето вечно "отвъд"

Там някъде сгърчени трупове,
надеждите стенат пречупени,
тръстики от вятъра брулени
с присъда да са непотребни.
И мисли, панически празни
от вяра в неоново утре
ще разпилеят тогава излъгани
свойто оловно "дали".

Там...
в пространството между два погледа.

Nameless, just numbered.
A lone planet in the universe.
I, anonimous.

Тежък прочит...Усещането е като ..да дишаш тръни...

Неоновото може да бъде искрящо и приветливо....също...
Дано някога...
И да няма пространства - да има сближаване...