Не търсих, не исках, не чаках,
не вярвах, не виждах, не исках.
Стар пън изморен в пущинака
муден, спокоен, безсмислен.
Не виждах, не чувах, не чувствах,
не преследвах, не търсих, не давах.
С въздишка за миг се сбогувах,
останах блаженно безличен.
На дълбоко в земятя заравях
корени стари и черни,
напоени с мухъл и влага,
по-черни и тъмни от мрака,
по-страшни и грозни от вещица,
изморени, изсъхнали вече,
измъчени,стари, ранени.

Земята бе хладна и мила,
напои ме с нейната сила,
поисках,повярвах,потърсих,
тръгнах,побързах,побягнах,
улових се за сламчица тънка,
вкопчих се, впих се аз, слях се!!!
Но се счупих... срутих, потънах,
разруших се. И пак изгорях.
Отново не чакам, не търся,
Не вярвам, не виждам.
Не искам.

Ех,......много е хубаво! Много.

мерси.

Бе, ей! Не беше комплимент. Хареса ми. И тва е. Всеки има мерилото в себе си, моето е следното: успея ли след нещо четено, видяно, слушано да кажа " И кво от тва?!", значи не струва. За мен. Тук не можах. Сега пак го чета, и пак ми харесва.

ох, замотах се... Доста наситен стих... Посланието е добро- едва ли има човек, който не е преминавал през блатото и през храма на надеждата... и после пак и пак така..Оня труден кръговрат от препъване /падане/ и изправяне..

Познато...
усещане

Хареса ми.
Не спирай да искаш, ще го намериш!