Не вярвам
и разум се бори
с онова, което
се случва със мен.

Не вярвам
и разум се бори
как всичко събори
което с години
градих покрай мен.

Не вярвам
и разум се бори
че махна опори
държащи ме в клетка -
обезсърчен.

.....

Аз вярвам в сърцето си
вътре във мен
то е Детето ми
расло във плен,
на негодника Разум!

А Детето ми плаче за теб
има нужда от теб,
сподели ме...
чувствам те близо,
вземи ме...
погледни ме в очите
и прегърни ме...
а аз тихо в косите
ще шепна:
"Ти имаш ли име?"

Да, знам, че казват ти Любов,
но мисля че грешат
тъй твърде по човешки е
и някак си крадат
от красотата ти
наричайки те с думи.

Води, Дете, води
където няма думи!

Там,
където
няма думи,
няма чувства
и няма
да има
чувства.
Дете?
Чие?
Детето
на човеци
се стреми
да усеща
с ръце
и с цели
ръце
храната,
защото
обича
да играе.
И с храна.
И защото
забравя
дали
е яло
и дали
не е яло,
ако
играе.
И с храна.
Детето
е дете.
И ненахранено.
Но пълно
с думи.
Думи
в приказка
за лека нощ.
Думи
в песничка
за утро.
Думи
в плач,
на мама,
че обядът
пак е боб.
Думи,
които
иска да научи
да може
да каже,
за да го бъде.
Все
детето,
на мама.
Голямата
и прекрасната
с добротата си,
с чистотата си,
с очите си,
което виждат
тъй далеч,
че все го обичат.
Детето.
Научило
думите.
За обичане.
От мама.

Привет, прелитащия!

мисля си, че чистотата на сърцето е най-красивото нещо на света..