Умора, безразличие, тъга -
импресия във сиво черно,
поискам ли бих могла сега
да я променя неимоверно.

Ще нарисувам слънце и небе,
от юг завръщащо се птиче ято,
препускат там табун коне -
предчувствие за пролет и за лято.

Ще нарисувам морски бряг,
изтръгнал се от зимната прегръдка
тъжи самотен още, но богат
със спомени за смях и хорска глъчка.

Ще нарисувам малък двор
ухаещ на невен, лози, смокини
и гларуси във вечен спор
посрещат вечерите сини.

Нарисувах всичко това, но
мъртъв се получи пейзажа,
късам бързо цветното платно
във сиво-черно пак ще се накажа.

Умора подло в тялото пълзи
като отрова мътна се разлива,
пресъхнали са всичките сълзи,
безразличието бавно ме убива.

Май ни е обхванала умората...
или е просто от дъжда навън...
или пък отношенията между хората...
но губи ми се празничния звън.

Животът е несправедлив, но кратък.
Да продължим с усмивка нататък!

Дъждът за всичко е виновен,
той усмивките ни пролетни изтри
да знае, че държа го отговорен
за лошотията, който в мен пълзи...

Във тебе лошотия да пълзи?!
Недей, че ще избухна във сълзи!

Животът е несправедлив, но кратък.
Да продължим с усмивка нататък!

Моля те сега недей плачи
да предизвиквам сълзи ме боли
бих искала всекиму да дам
много светлина и плам...

Сълзите също светлинка могат да дават
със тях частици от болките си заминават.
Изтъркано е, но който да плаче не умее,
как би могъл и истински да се разсмее....

Животът е несправедлив, но кратък.
Да продължим с усмивка нататък!

Да се плаче днес е старомодно,
да си вълк е трижди по-удобно,
ще те преследват, ти ще хапеш, но уви
понякога и вълкът го боли...

Разбирам те. Да можех да съм птица,
избрала бих орлица...

Животът е несправедлив, но кратък.
Да продължим с усмивка нататък!

Тези малко тъжнички рисунки
ще развеселя със топли цунки

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите