Брулещи листа

Седя си в мрака взирайки се кротко
в студения екран пред мен
и тръпка по-ледена и по-дълбока
пропива се в кръвта ми ден след ден.

На никого да преча не желая
и свивам се в кълбо от огън и тъга.
Дори дали съм нужна аз не зная
и лутам се сама във тъмната гора.

Пристъпвам бавно,тихо,плавно
и взирам се във всеки повей,жест,
но близкото дърво е безпощадно
и ръси сухи клони върху мен.

Ах колко силно бих желала
в корона топла да се сгуша във студа,
но пак дървото само знае
да ме покрие ли със своите листа..


И нежната му ласка щом почувствам
ще спра да се страхувам аз
забравяйки за тези сухи клони
и белезите от листа....

Сякаш да е хубаво,но дали не писано от човек с комплексен синдром?
Ще се радвам да разбера дали и други мислят така...или не?

Това тук не клуб психоанализа, или нещо бъркам.
Стихотворението е хубаво - и това е.
Харесва ми. Това го казвам на авторката.
Мисля, че си на погрешен път в предположенията си, хммммм