- Хайде да си вземем трикрако столче
и да седем
на Млечния път.
Аз опитах от всички наслади
и не желая вече да служа на своята плът.
Ами ти?
* Поживях на Земята
за нищо не плачех
само дето...
- Забрави да бъдеш щастлив,
но ще бъдеш.
* Да, ще бъда навярно
тогава когато се надвеси палача над мен
добър и вежлив
и под лунна секира в един възхитителен миг...
- ...ще усетя, че човека се ражда
когато умира
и с това е безсмъртен.
* Той става велик.
- Много свои неща не довърших докрай,
но докрай...
* ... ще изпием горчивата чаша.
А пък те ще решат
ад или рай...
- Ще запаля цигара...
подай ми моля те клечка кибрит...
* ...обгорен от последната земна беда...,
заповядай , нямам кибрит, но ето – гореща звезда
- Не, дай ми запалена клечка,
за да я хвърля отгоре...
* ...а отдолу да мислят, че пада звезда...


Author - Unspecified

Страхотно е :)

А живота си продължава ... дайте да го живеем с КЕФ!

колко жалко,че авторът е Unspecified. няма как да го помолим за още стихове ; )

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Ще потърся още стихове от този автор.
Тук някъде са :)
Надявам се само, че няма да ме съди за неоторизирана публикация ...

to be continued...

Ех,колко му завиждам на автора...
Уж благородна завист,ама си е завист
От високо всичко си е различно,
УНИКАЛНО!
Дано има още



Още стихове на адрес:

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Не си играй с огъня, братко!

Иконите плачат

Иконите плачат,
повярвай ми, плачат.
но просто във здрача
не виждаш сълзите.
Иконите плачат, когато прекрачим
отвъд хоризонта,
в света на мечтите,
към вечната лудост, към вечната младост,
към вечната мъдрост – тогава те
плачат от радост.

Иконите плачат
повярвай ми, плачат.
Само че мракът
очите им скрива.
Иконите плачат, когато прекрачим
отвъд добротата
към гнева в сърцата,
щом стъпим накриво,
когато загубим красивото,
когато и срещу вятъра опънем лъка.
Тогава те плачат от мъка.

Иконите плачат,
повярвай ми, плачат.
Иди погледни ги отблизо –
по лунната нишка, тихо през клоните,
сълза под клепачите слиза и трепва в сърцето влюбено
нещо отдавна,
отдавна загубено.
Може би вярата, оная старата,
която само нощем сънуваме
и любовта и изневярата
и от надеждите бледните спомени...
Май виждам очите ти звезди отронени...


p.s.: това е едно от много ранните стихотворения на автора,
не знам дали си заслужава вниманието...:]
За съжаление, друго засега не намерих.

когато бях малка и си лягах понякога вечер напердашена, или обидена, си представях, че имам брат, който ми разказва такива неща, така.
тоест - не съм наясно дали беше брат, или сестра, но... винаги идваше.
веднъж, помня, протегнах тайно ръка и си откъснах копче от дрехата му.
на сутринта дълго не смеех да отворя шепа...

а..кхм... : )
намери още, моля

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Събери дните си и ги натъпчи в торба,
от шумящите.
И ще се чуе музика.
Симфония от гняв, и хармония,
ще има смях и сълзи.
Прегърни я
и тръгни по ръба на настоящето
и зад теб само минало,
препълнено с неща от теб
и самия теб,
там час по час оставам.
И твоята усмивка –
И музиката от смеха,
и твоите мечти от малък
и хаоса от тях,
цял хаос от мечти
и блянове,
тук-там се виждат очите ти,
понякога щастливи,
понякога нещастни,
и най-страшни – безразлични.
Някъде проблясват само малките сълзи,
като звезди останали в миналото
и погасени от секундите.
И накрая аз... с торба от дните само.
И зад мен е хаоса,
а пред мене нищото.
Черно, призрачно, неизвестно...
Обръщам се, протягам ръце
и нищо.
Палиш кибритена клечка и се опитваш да видиш:
“Боже, чувствам се като малка кибритопродавачка,
само дето тя вижда в огъня красиви картини,
красиви мечти...”
А аз стоя на този ръб,
гледам клечката и се опитвам да разбера
бъдещето,
а то е все така тъмно и неизвестно.
“Ами какво пък, трябва да се потопиш,
за да го видиш,
но първо ще поседна и ще поклатя
краката си на ръба,
ей така,
ей така - над нищото,
защото не знам в момента, в който пристъпя...
дали няма да мине трамвай и все пак :
“Неведоми са пътищата Божии! “

p.s.: По думите на автора...:
"Амии...ми нямах какво да правя в часа по философия и..."

добро утро : )


час за философия, час за жаба с люлякови очи, час за сплитане на пръсти.
понякога е толкова странно прозрачно - усещаш единствено плътното докосване на връхчетата на пръстите си, когато ги сплиташ и те се срещат с обратната страна на другата длан.
понякога през очакването минава трамвай, а друг път просто някой стои пред вратата.
мисли ли някой през лятото, че зиме и на ангелите трябват ръкавички??

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите