Ти беше моето чудо.
И като всяко - несбъднато.
Аз - безлюбовен, почти сляп,
все едно мъртвороден.
За себе си исках
само до тебе да бъда.
За теб - всичко, на куп
и до край без остатък, от мен.
Сега полети, моя късна
прелетна птица.
Моя пролет, закъсняла
по пътища снежни.
Аз твоята стряха съм
и твоята топла десница.
И път, в опустяло очакване
по твоята нежност…

Jimy Hendrix - Angel
Pozdraw za teb, brod- krasiwi sa stihowete ti

See things inside out

...за птиците съм чела,че умират сами..

...всичко може да е птица: и мисълта, и полетялото усещане, и начинът, по който някой идва и си отива...

А умира само тленното...

Много добър стих!
Вълнуващ!

И все пак и в думите понякога има Магия... пък кой каквото ще да казва...


Ето какво ме накара да си припомня твоят стих и да го изровя от едно много тайно място...

ТАЗИ ЛЮБОВ
Жак Превер

Тази любов,
толкова нежна,
толкова яростна,
толкова крехка,
и тъжна.
Тази любов,
красива като деня
и грозна като лошото време,
тази любов, толкова истинска,
толкова хубава,
толкова пълна със щастие,
с радост
и с присмех,
трептяща от страх като малко дете посред мрака,
и толкова сигурна в себе си
като човек, крачещ спокойно в нощта,
тази любов, навяваща страх у другите хора,
които бледнеят
и почват да шепнат пред нея.
Тази любов,
гонена дълго от нас,
и от нас наранявана, мачкана, бита,
забравяна, пъдена.
Тази любов,
толкова жива все пак
и цяла обляна от слънце,
тя е твойта любов,
тя е мойта любов.
Онова, което за нас бе винаги ново
и което не се промени.
Тя е истинска като растение,
тръпна е тя като птица
и като лято - гореща и жива.
Ние двамата бихме могли
да си тръгваме и пак да се връщаме,
бихме могли да забравяме,
да заспиваме,
да се будим отново, да стареем, да страдаме,
да заспиваме пак,
да мечтаем за смърт,
и пробудени пак, да се смеем,
за миг подмладени.
Но тази любов ще остане при нас,
упорита
и жива като желание,
като памет жестока,
като жалба нелепа,
нежна като далечния спомен,
студена като късче от мрамор,
красива като деня
и крехка като малко дете.
Тя ни гледа усмихната,
тя ни шепне без думи
и аз, цял изтръпнал, я слушам
и викам,
и викам за теб,
и викам за мен,
и я моля
за теб, и за мен, и за всички, които са влюбени,
които са любили някога,
викам към нея
за теб, и за мен, и за всички останали,
макар непознати:
- Остани,
недей си отива!
Ние, които сме нявга обичали
бяхме забравили вече за теб.
Но ти недей ни забравя.
Нямаме друго на тая земя освен теб.
Недей ни оставя да станем студени,
и все по-далечни, все по-далечни.
Дай ни знак, че си жива,
безразлично отгде,
безразлично кога,
дори късно да бъде.
Излез
из леса на нашите спомени,
подай ни внезапно ръка
и спаси ни.

Превел: В. Ханчев

... не ми беше попадало това негово стихотворение...

Изумително е, как можеш да кажеш купища думи за едно и също, без да го нараниш, без да го обезличиш. без да изчезне магията за него, нещо повече: да го откриеш, сякаш, още веднъж за себе си.....

zamulchi i ne kazvai
ni duma ,dusha poetichna
niama istina v tiah-
dumite ni sa alogichni
niama bolka i niama zabrava
vsichki sme niakude
v edna svoia vechnost
ne tursi -da namerish
i ne chakai-shte doide
polegni v okeana bezsmislen
i shte pluvnat pera
ot dushite ni ptichi
kacnali i otletiali
s vihrite ni na obich...

See this smile on my face, You put it in there

I stiskam ia i ne spodeliam
dushata bori se, divee,
zashto li v mene tiasno i e?
kak iska tia da se izlee........

See this smile on my face, You put it in there