Re: проза в поезията / Култура и изкуство / Поезия

“Добро утро, Колумб!” – майка ми все го повтаряше, за да ми напомни, че Америка е вече открита и че от мечтите до житейските истини има голяма разлика. Но тогава какъв е смисълът да дишаш, ако някой ти е казал вече каква е разликата между колелото и ябълката. Когато отхапя от колелото и пробвам да карам ябълката, ще разбера каква е разликата. Като мисля за това, все повече се изморявам, отколкото го върша. Спомням си, че баща ми веднъж каза: “Ако някога ти се прииска да надникнеш в нечия душа, надникни в мечтите й. Това ще ти позволи да изпиташ милост към онези, които са затънали в блатото много повече, отколкото ти самият...”
Arizona Dream

Поглежда ме с невъзможно обичащия си поглед и ме целува. Кара ме да се чувствам като най-необходимата жена на света. Той наистина ми даде много – най-вече необходимостта да обичам толкова силно, че да забравя себе си. Научи ме да мълча, когато трябва и да говоря с поглед. Показа ми, че не е нужно някой да ти прави сутрин кафе и закуска, за да се събуждаш с усмивка; и да не се сърдиш, че този някой зловещо е хъркал цяла нощ. Превърна уикендите ми от кошмарно самотничество в най-очакваните дни от седмицата.
Обичам го. Казвам го и се опитвам да го доказвам непрестанно. Прегръщам го и искам да потъна в мекото му телце, което се гърчи в отчаяни опити да се отскубне. Нали е мъж все пак. Куче наистина, но все пак е мъж.
Иска ми се да каже какво му се върти в кучешката главичка, освен кокалчета. Липсва ми диалогът с него.
Защото ако една жена изговаря средно по 30 000 думи на ден, то при мен този брой е значително увеличен.
Говоря много. Факт, от който понякога безумно се дразня, а друг път се чувствам невероятно забавна в собствените си очи. “Водопадаща” – бе казал за мен прадядо ми. Помня го бегло. В съзнанието ми все още броди един ден, в който го видях как крета едва-едва и тихичко обяснява, че снощи не е могъл да спи от болки. Не знам къде го е боляло, но мен сега ме боли душата от този спомен.
Наистина почти не го помня, но това не ме кара да се чувствам виновна, защото той пък почти не ме беше виждал. Така че сме квит.
Причината за състоянието и на двама ни очевидно е била във възрастта – била съм прекалено малка, за да имам ясно съзнание, той пък – прекалено възрастен, за да може да ме види добре. Но чуваше прадядо ми. Заклевам се – от него съм наследила невероятния слух. И неминуемо през ушите му не беше отминало току така безкрайното ми детско бълбукане и “защо”-ткане. Водопадаща...
“Водопад” ме нарече и един приятел на баща ми, чието присъствие понякога ме кара да вярвам на теорията, че всички хора на Земята са роднини. Или пък, че той и мама навремето... Не за друго – просто с него мислим еднакво. Ама толкова еднакво, че чак ме заболява главата, когато говоря с този чичо – сякаш някой ми тегли мислите от главата.
Ама не вярвам особено, че той и мама някога... Мама е особено свястна жена. Казват, че приличам на нея /оглеждам се доволно и се ослушвам за аплаузи, но у най няма никой/. Както и да е.
Някой беше казал, че хората са различни. Веднага бих могла да оспоря тези твърдения, като му дам примера с “водопада” на прадядо ми и приятеля на баща ми; с мисленето на последия споменат и с моето мислене; с наивността, с която двете с майка ми години наред бихме могли да се съревноваваме за приз. Да не говоря за къдравите коси, които аз и сестра ми всяка сутрин заплашваме с ножици.
Различни били хората!
А навикът сутрин да пием кафе? А влажният кравешки поглед по време на...? Или плачът? Да си призная, не намирам разлика в плача на хората. Плачът си е плач. И всички ни боли от него.
Като че ли някой нарича играта на покер “Не се сърди, човече”? Не че между двете няма много общи неща. Общо взето и при двете игри трябва да се правиш, че не ти пука и да се усмихваш като палячо.
На покер така и не се научих да играя, а “Не се сърди човече”-то още години наред ще го усъвършенствам. Особено не-сърденето.
Обаче мога да хвърлям заровете адски добре – затварям очи и не му мисля много-много.
Но да си призная, понякога тази игра много ме уморява. Не е истинска някак си. Казах вече, че това с не-сърденето ми е много трудно. И когато усетя, че в мен има прекалено много сърдене, което не бива в никакъв случай да показвам, нацупено събирам всички зарове и пионки и си тръгвам от учудените засмяни другарчета. Ми не ми се играе! Толкова е просто...
В такива моменти се затварям сам-самичка и започвам бавно да изследвам ъглите на стаята за паяци и шкафовете в кухнята за хлебарки. Не за друго – не искам да знам, че съм сама. Много успокоително ми действа мисълта, че има някой, при когото да се прибера. Паяк ли ще е, хлебарка ли... няма значение. Ама наистина. Ако те са единствените същества, на които липсвам, наистина няма значение. Все пак ме карат да се чувствам потребна.
Тук излъгах.
И те не ме успокояват.
Понякога, ама само понякога си мисля колко ми е хубаво такава една самичка... радостта ми е особено голяма, когато няма с кого да разделя любимите си бомбонки “Rafaello” или пък когато сама се ширя на ъгловото си легло. Да не говоря за свободата, носеща звучното словосъчетание “неизмити чинии и разхвърляно бельо”.
Напоследък все по-често ми се случва де се замислям за “свободата” си и като в някакъв религиозен транс замятам уж небрежно разноцветните си “пликчета” /патент на баба ми/ навсякъде из стаите. Гледката на мръсните чинии в мивката ми носи също толкова безмерно щастие, колкото и изгревът на накая юлска утрин.
Но не че съм мърла. Оооо, не! Не, не и не! – както казала жабата в онзи виц. В състояние съм пет часа да търкам фугите в хола, въоръжена с четка за зъби в едната ръка и кофичка с белина в другата.
Или пък в минусови температури да мия прозорците и междувременно да хвърлям храна на разпердушинените от студ гълъби. Не че ми е кеф. Никак даже. Просто обичам да усещам чистотата.
В офиса ми обаче няма и помен от чистота. И в двата смисъла. Това може лесно да се забележи на и собствения ми компютър, чиято клавиатура още носи спомена за онези солетки със сусам и диетичната вафличка. Да не говоря за купищата документи, нахвърляни без “цел и посока” – така да се каже. Много ми е трудно да се ориентирам в създадената от мен самата среда, особено в понеделник. “Когато си в Рим, се дръж като римляните” – казано е. И аз правя точно това.
Но иначе хаосът е най-добрият порядък.
И ако някой не вярва, живият пример е наоколо – мърдащ, неподвижен, буден, спящ, ухилен, сериозен, сияещ, плачещ, мразещ, обичащ...обаче живеещ. Усещащ. Като се замисля, по-важно от сетивата няма...усещане, чувстване, сетивност...
Пак изгубих нишката на мисълта си.
Добре, че мисля само понякога. Някак си не ми се отдава.
Единствената ми по-сериозна разтревоженост е тази за доживяването. Сутрин, докато с кучето дружно се занасяме сънено към банята, единствената ми мисъл е “Как, да му се невиди, ще доживея до другия ден?”. Което после ме натъжава, защото “доживявам” не е най-удачният глагол. Или не – удачен е, но никак не е желателен.
Но и за това не се замислям много. И така съм щастлива по един особено разсеян начин...
Но нощем, докато броя наум агнетата, които прескачат като луди онази въображаема ограда, ми се приисква да има с кого да споделя “Raffaello”-то си и да му изводопадствам 30 000 думи, умножени по 3, свита в единия ъгъл на ъгловото си легло...някой, с когото аз и Етиен да се чувстваме себе си. Истински някак си...

Или пък...

Защото съм чувала, че в живота има две трагедии. Едната е, когато си глух за повика на сърцето, а другата – когато го чуваш...