Градът,приспал наивните си грижи,
пестеше ток-спести дори Луната.
Угасвах до един задрямал ближен,
а страшно ме болеше тъмнината.
Припомнях си нарочно всичко светло-
наоколо едни и същи мутри.....
Навън един изкукуригал петльо
ме лъжеше,че ще се ражда утро.
Не ми тежаха мръсните чинии
Тежаха ми неискренните пръсти
Молитвите дъждът да ме измие
се сбъдваха ,но непременно късно.....
И пак осъмвах ничия и цяла
(късметът да не стана на парчета
се плезеше в зелено огледало
очите на измислени момчета)
Мечтая си и зная ,че те има-
един такъв,на никого приличащ.
Но нямаше лице и глас и име
и аз не знаех как да те обичам.
Когато знаех,вече беше късно
тревата след дъжда да се изправи.
Стъмни се.И сълзата ми се пръсна
в окото ми-за да не те удави.....

ето тези:
страшно ме болеше тъмнината и
Тежаха ми неискренните пръсти

Истински стихове...
Другото ще си го премълча, че анонимките пак ще ме нападнат изпод земята.



Бургаски вечери - рибарски мрежи -
сръчно изплетени от тънка мъгла...

стефане,
ако нападнеш да "заговаряш" и тя@, по какъвто и да било начин и в къвто и да е смисъл - ще те опердаша, честно.
има неща, които просто не се търпят.

п.с.
не си прави труд да ми отговаряш.

Тъжно е само, че хубавите стихове се раждат от болка.

много ми хареса, аз съм ти голям фен, да знаеш

Perfektno - kakto vinagi!

Noa

време те нямаше,

и пристигна, както ти подобава...

chestno ti kazvam : mnogo mi haresa.

Хъ...реса ми!

Ami prosto otdavna ne sum 4el ne6to tolkova dobro.Razbiva6to e!