За Ина Григорова говоря.


МЯСТОТО, КЪДЕТО СВЕТЪТ СЕ РАЗКЛОНЯВА НА ВЪЗМОЖНИ СВЕТОВЕ

Когато отидох да си плащам телефона
в един забутан двор с натрупани гуми
като прегорели понички за боговете,
на стената беше написано
“Таня, моля те, обади се”,
после го видях и на други стени из града
и на една огромна макара за проводници
точно където завиват тролеите,
но най-вече на места, където една домакиня ходи,
да плаща сметки и да пазарува,
и реших, че Таня сигурно е омъжена,
за някой уморен съпруг, но добър баща
и сигурно ако някой път мъжът й отиде
да плати телефона,
от другия ден ще бъде леко уплашен и по-нежен с нея
и шансовете Таня да се обади ще намалеят още повече.



ТЕОРИЯ НА СЕНКИТЕ ПОД ОЧИТЕ

Tочно такава си трябвам, каквато съм този следобед.
Звънящи по телефона хора да ме питат
събудих ли те, защото гласът ти е такъв.
Звънящи на вратата също,
защото косата ти е рошава, очите подпухнали.
Ми ревала съм и не съм спала.
Точно такава си трябвам, момчета,
старееща преждевременно.
Защото ще ви видя как ще се сдухате,
когато и на вас ви дойде до главата,
а аз отдавна ще съм свикнала
и ще се хиля от под ръцете ви.



ВИРТУАЛЕН КРАЙ

Превеждайки онзи филм,
забравих да забия най-последния субтитър,
където тя му казва
с превързваща раните му усмивка,
че нищо, че й е спасил живота,
тя още обича лошия.
Някои цял живот го духат.
Освен ако преводачът не оправи света.



ПСИХЕДЕЛИЧНО

Той, разбира се, знаеше,
че само това, което може да се сложи в думи,
може да се помисли,
но нея той мислеше в миризми и точки от газирана вода
и филологията в него даваше заето,
в главата му мравки отнасяха на гръб
кочана от ябълката на познанието,
той се навеждаше към тях в забавен каданс,
но не успяваше да спре оглупяването,
нея той мислеше здрав и все пак припаднал,
буден, а в кошмарна невъзможност
да спре да й разказва безкраен виц за борци,
нея той мислеше в крака по стъпала,
искаше да прати някой да й каже,
че го е блъснала кола и е в Пирогов
и тя да се натъжи,
нея той мислеше през облени в кръв полузатворени
от превръзката очи, без да го е блъснала кола,
нея той мислеше в мускулн спазми,
мислеше я героично без някога да се е бил изобщо,
искаше да я спаси от изнасилване и да я изнасили,
нея той мислеше в искания, но те не бяха
оформени като такива,
съществуването на мисъл преди езика
му се струваше невъзможно,
а нея той мислеше в солено, топло, червено
и в точки от газирана вода.

ей, не бях чела досега нейни неща! Харесват ми е малко да се каже - пусни още!!! Моля!!!!!

ЕЛХИТЕ И ХОРАТА

Те спират пред витрината на магазина на Сони,
който “до Коледа ще работи
даже в събота и неделя за верните си клиенти”,
после старият праща малкия
вътре, да пита за кашони.
Това индианци ли са? – пита малкият
на излизане и сочи екраните.
Не – казва старият – някой чичко
им е усилил цвета до крайност.
Продължават и спират понякога,
и бъркат смело навътре,
старият вече не го е срам,
малкият още.
На места влизат да се стоплят
и в топките на елхите
носът на малкия е огромен.
“Дядо, аз съм мравояд” –
старият не разбира, но кимва.
Те носят кашони, вестници, студ
и някакви много далечни бутилки,
но не те са пуснали духа от бутилките
и не те са му заповядали глупости.



ИЗЛИТАНЕ

Искам бухал за Коледа –
казва момчето –
ще живее в коша ми за играчки,
ще изхвърля играчките.
Мама и татко се споглеждат –
вече са купили влакче 20 метра релси за него,
завоите включително.
Искам бухал с големи вежди,
не е нужно да ми го купувате,
сам ще си го набавя, искам
само позволение за бухал.
Родителите се споглеждат и казват добре,
имай бухал, миличък.
Момчето скача, вика ура, тича навън, тича обратно
и носи отнякъде свъсен бухал.
Той сега спи, казва момчето,
но довечера ще видите колко е истински.
Благодаря ви, мамо и татко,
чудесен подарък! – и ги целува.
Вечер ще го пускам на лов,
и ще го имам докато спи денем,
така изобщо няма да разбере,
че е нечий чужд бухал.
Мама и татко оставят влака
под елхата, на сутринта го намират неразпечатан,
мама гледа невиждащо как татко го разопакова
и започва да сглобява завоите
и вижда, как отсега нататък
мъжете до нея бавно ще си разменят годините.



МОЯТ ЛИЧЕН АРМАГЕДОН

Ти каза “Нека заедно пропаднем,
ще блъсне скоро метеор земята”…
А аз го търсех поводът отдавна,
Но просто не желаех с непознати.

Тогава ти ми стана близък някак
и влизахме във черни асансьори:
Щом чуехме решетката да щракне,
политаха косите ни нагоре.

Ти каза “Нека заедно пропаднем,
не може нищо лошо да се случи,
ще търсим после копче за обратно” –
и с палец гравитацията включи.

И хубаво ни е, и безтегловно,
от Горната Земя все по-далече.
Привикнахме към парите оловни,
от въздуха ни се повръща вече

И лошото държи да ни се случи
и хем е страшно, хем е много стилно.

Когато да пропадам ме научи
Защо не каза как завършва филма?



СХЕМА ЗА ШЕДЬОВЪР

Сканирам пейзажа
за неорганична истина,
която да запиша
като първо изречение.
Нататък е лесно.
Пиши само верни неща
без много прилагателни
и ще постигнеш дима от пурата на Хемингуей.

Алкохолът ме развесели,
но не в положителен смисъл.

(Обаче не е пишел на компютър)

Краят на тази мисъл
се простира
отвъд края на това изречение.

Stihovte naistina sa mnogo zdravi

Много са хубави , ще потърся и други да прочета от нея.

Всъщност, откъде имаш тези прекрасни стихове?

страничката за литература

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

моля та, сподели

освен това тя е издавана и кой знае.... може пък да се намери някое книжле
аз също ще се опитам да потърся

Те са много(говоря за талантливите) аз лично не съм чела нищо нейно но ми харесва.Не е никак лошо.Напротив.Думите са силни, а това ми харесва....

Blagodaria,Lilituk!!!