В града... / Градове / Пловдив

Написано от един мой много добър Филипополски приятел с прякор - Ovid.

В града, в който аз живея, може да видите най-странни неща. И като казвам странни, възприемете думата както пожелаете. Но не мислете, че ще започна да Ви занимавам с тривиалностите на градския бит или устройство – било то с транспорт, неизчистен сняг, повсеместно строителство, шум, ужасен трафик, лоши пътища, покачващи се данъци и скъпотия. Това би било твърде банално и преекспонирано, пък и медиите по-добре отразяват от мен материята всеки ден. Такава им е работата. В техните страници или предавания, в целия техен информационен кръгозор, можете да намерите всички онези, до болка познати Вам битовизми, без които сякаш денят Ви нямаше да е така пълноценен и пълнокръвен, щото ако бяхте лишени от тях. Но тях ги има, и моят разказ, с риск да е абсурдно безинтересен и неадекватен, съвсем не касае тях.
Моята реч тук иде за странностите, който ние приемаме за нормални. В града, в който аз живея, може да видите (моля за извинение) прясно лайно върху изящен римски фриз с биволи и гирлянди, оставен до източната порта на Филипополис, която всъщност днес представлява бунището на ромската махала. В града, в който аз живея, намирам изхвърлени цели тоалетни бидета и стари дивани до късноантичен зид на обществена сграда, надраскани акведукти с пембен спрей и надпис (моля пак за извинение) „Яжте ми х..”. Нещо повече – в затворените и бетонирани от незапомнено време подстъпи към античният стадион на площад Джумаята, където хората днес дори и не подозират за съществуването на римски площад отдолу с огрмен просторен тунел и масивни колони в изящна смесена зидария, е цяла обществена тоалетна и ад от зарази, няколко слоя лайна, спринцовки и каквото друго Ви хрумне. Иначе горе се пъчи псевдо-модернистична статуя на Филип II и кичозни драскачи с радост окупират грубата бетонна площадка. В града, в който аз живея, и по-точно в централния му подлез, се въртят и продават топли гевреци върху уникални антични каменни надписи на старогръцки и латински (лапидариум) – движими паметници на културата със световно значение. Върху тях се люпят семки и се плюят храчки. Най после в града, в който аз живея, град с осемхилядна история, за който Лукиан пише, че блестял от километри в древността, археологически музей няма повече от десет години, античният театър е отцепен с груби и грозни решетки, форумът на Филипополис се прочу със скандална сделка на австрийски консорциум, която отиде до главния прокурор, а междувременно, докато атовете по върховете се ритат, същият този форум, стои зарит с боклуци и (най-евтината консервация) пясък, като се разпада с неумолима ерозия. Древната синагога на бул.Мария Луиза и християнският мартириум до хотел Родопи вече почти са заличени, и то от немара. Да не говорим, че в джунглата на ограденото място на голямата трикорабна базилика срещу католическата църква, някои корени са разцепили дори стилобата (фундаментът на някогашните колони).
Ето това е моята реч. Моят конкретен ъгъл и поглед. „Грижата” за културното ни наследство. Ето това са странностите, които моето модерно общество реши да възприеме за нормални в публичния си живот и да не им обръща никакво внимание. Или поне някакво фиктивно. Тях няма да Ви ги кажат в новините, няма да ги прочетете във вестника, камо ли пък на първа страница. Тези новини няма да предизвикат шок или обществено значими реакции. Те са създадени, априори, за да бъдат второстепенни и несъществени за нас. И за тях винаги ще скърбят хора, които в обществото са възприети за второстепенни и несъществени. Нищо, че такива хора бяха и си остават световно известни и почитани личности (като проф.дин Теофил Иванов, например, лека му пръст) и дадоха живота си в тази борба.
Но драма тук няма. Аз неискам дори и да правя сравнение с високоцивилизованите методи за консервация в Италия, Гърция или в някои други страни. Разумният човек винаги се вглежда, анализира и опитва да разбере и противоположната гледна точка. Аз гледам реално и знам, че сме в България – такъв приоритет община и държава трудно могат да имат, когато бюджет няма, безработицата, инфарктите и инсултите, раковите заболявания са най-високи у нас от цяла Европа, доходите и пенсиите са ниски, а брутния вътрешен продукт на човек от населението – най-малък. И днес, ако питам конкретно съответните лица за всеки един от проблемите на невзрачната ни археология, сигурен съм, ще се намери някой с вратовръзка, някъде в топъл кабинет с много папки, с някакво документално обяснение за всичко, ама за всичко, което описвам тук – от лайното до австрийския консорциум. И сигурно ще звучи убедителен, методичен и аз ще му повярвам, защото ще бъда респектиран. Ще си тръгна с наведена глава и ще напиша друг, втори текст. В него вече ще съм осъзнал грешките и абсурдността на настоящия и така всичко ще приключи.
Но някъде в мен, по пътя за вкъщи, все още ще повтарям на ум онези стари думи върху етърската чешма, които дълго гледах и се запечатаха завинаги в моето съзнание: