що така на мен ми се струва, че пинк флойд без Роджър Уотърс са нищо? а momentary lapse of reason в сревнение с албумите от 70-те + the final cut /всички правени почти изключително от уотърс/ си е една приятна "естрадна" тава

Редактирано от VlOLATOR на 25.07.06 13:02.

"що така на мен ми се струва, че пинк флойд без Роджър Уотърс са нищо?"

Струва ти се така, защото най-вероятно си велик музикант, който може с лекота да напише и изсвири по-добри албуми от "A Momentary Lapse of reason" и "The Division Bell"!!??
И също, защото си човек, който може да направи с лекота мега турнета, далеч по мащабни и качествени от "Delicate sound of thunder" и "P.U.L.S.E."!?

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

е, верно, че съм се поизхвърлил с тва дет казах "нищо", но според мен причината, която този клуб съществува е роджър уотърс. Той е направил всичко, което ги отличава от другите. И не бих казал, че "A Momentary Lapse of reason" и "The Division Bell" са шедьоври - добри са, да, но шедьоври са The Dark Side of the Moon, Wish You Were Here, The Wall, The Final Cut ... The Pros and Cons of Hitchiking.

PS Не се заяждам - наистина вярвам в това, което казвам. И ми е гадно, че някак геният на уотърс отстъпи на склонността към шоубизнес на гилмор и другите. мое мнение все пак, но ще се радвам, ако някой е съгласен с мен

Тук всички сме фенове на Роджър Уотърс...и няма нужда нужда да бъдем убеждавани допълнително в това, че той е един от най-големите в рок музиката! Че е основният креативен двигател във Флойд. Особено пък чрез довода - "без него работите не стават"!

Баш си стават. И чест им прави, че в двата албума без него, успяват да преодолят предишното звучене....и да създадат ново, макар и по-мелодично, по-слушаемо, а оттам - по-комерсиално!

Аз съм върл фен на Роджър Уотърс. За мен, той е най-влиятелният жив музикант на планетата.

Но Флойд нямаше да са Флойд...ако не се беше случил емоционалният и най-вече музикантският сблъсък с Дейвид Гилмор.
Саркастичното и мистично присъствие, водевилното, дори мюзикълно музициране,...алтернативността, мрачността, съчетани с неповторимия поетичен талант на Роджър......., срещу омайно-чистата рок естетика, фината мелодичност, нежност, меланхоличност и уникално елегантен стил на свирене на Дейвид. Именно в този сблъсък се родиха класическите албуми на Флойд..., не само заради едното или другото!

Една птичка пролет не прави , а Дейвид, Рик и Ник доказаха по най-убедителния начин, че могат да се справят прекрасно и без Уотърс.
Какво по-убедително нещо от концерта P.U.L.S.E.??? Неудачници не могат да сътвoрят подобен ВЗРИВ! Защото P.U.L.S.E. не е концерт...той е ВЗРИВ!
Неудачници не могат да създават химни като "On The Turning Away", "Marooned", "High Hopes", "Sorrow" и прочие...

Няма незаменими хора!

-------------------------------------------------
I know who I am!

Редактирано от VlOLATOR на 17.07.06 14:10.

може би наистина преувеличавам. пък и не съм имал щастието да присъствам на P.U.L.S.E.

писах тук просто, понеже ми се струва, че малко незаслужено от музикална гледна точка дейвид гилмор остана харизматичната фигура, а сега ако питаш някой 20 годишен, хич и няма да е чувал за роджър уотърс.

не ща да казвам, че албумите след него са слаби, нито пък да ги набеждавам в комерсиалност. все пак мисля, че разликата м/у уотърс и гилмор е доста по-голяма, отколкото м/у макартни и ленън.

обратно на тебе май ще си остана с убеждението, че р. уотърс е незаменим, но не съжалявам, че се включих в клуба, щото и ти като, че ми помогна малко да си сваля капаците

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

"..., но не съжалявам, че се включих в клуба..."

разбира се, че няма да съжаляваш!

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Естествено, харесвам Дейвид Гилмър, но и аз мисля, че характерното, това което отличава Пинк Флойд от другите, се дължи най-вече на Роджър Уотърс. Без него абумите на Пинк Флойд (а и на Д. Гилмър) са много добри, но не ги намирам за велики. Имах щастието да гледам Роджър Уотърс на живо на 01.07.2006 в Хайд Парк (Лондон). Концертът беше невероятен, атмосферата и цялата организация - изключителни. Музикантите бяха просто перфектни, гостуваше и Ник Мейсън (във втората част на концерта) - The Dark Side of the Moon беше изсвирена направо 1:1 с албума. Звукът беше просто убийствен - много силен и в същото време ясен и чист; чуваше се всеки инстумент, всеки звук. Въпреки че само един час преди началото на концерта Англия отпадна от Световното по футбол, публиката беше страхотна, пееше всяка една песен с Роджър. Това, което леко ме изненада бе популярността на песните от The Final Cut. Това е един от най-любимите ми албуми, но по принцип мислех, че не е чак толкова популярен. Всъщност, ако е интересно, сигурно си заслужава да отворим нова тема за концертите на Роджър това лято в Европа.

Ми струва ти се, защото си фен на Уотърс :-)
Аз пък съм от другата страна - The Final Cut и соловите на Уотърс ми приличат на рецитал на Недялко Йорданов - безкрайно еднообразно мрънкане на уж значими теми - и докато лирическата страна е на ниво, там няма почти нищо музикално - то просто е останало в китарата на Гилмор. А за мен музиката е повече китарата.
Сега обаче не ме разбирайте погрешно - страхотно оценявам приноса (и лидерството) на Уотърс към класическите албуми (71-79), но честно казано съм и доволен, че се махна от останалите, за да видим и чистата музикална страна на творчеството на групата - т.е. 87-95. (въх, тва звучи супер идиотски, ама нещо не успявам точно да си формулирам мислите :-)

Абе Гилмор си е много добър, но великия е Уотърс.
Както и Шуми умее да кара, но шанпионът е и ще бъде Алонсо

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите