Re: Нищо не разбирам от котете! Помощ! / Хоби, Развлечения / Домашни любимци

Просто така... в случай, че някой иска да разбере как може човек да отиде на риба и да улови котка :) Още веднъж благодаря на тези, които се отзоваха на припряното ми запитване.

Неделя
_________________________

Веднъж в една книга прочетох следното : „Ние (хората) сме истински собственици само на онези неща, които можем да унищожим” и дълги години вярвах в тази концепция. Вярвах до днес...

А неделята се случи хибрид между късна есен и ранна зима. Около 06:05 часа будилника сънено изписка няколко пъти, а после се обърна на другата си дигитална страна и заспа отново. Изкушението да последвам неговия пример бе толкова силно, че докато се борех с него ми се изгубиха около десетина минути. В крайна сметка, две-три прозявки по-късно, напълно облечен за зимен риболов нервно пристъпвах от крак на крак, докато кафеварката се справяше със ситно смляното кафе, но пък за сметка на това силно, ароматно и напълно оправдало чакането.

С чаша в ръка отидох на затворената тераса за да проверя дали е започнало да се рзаведелява. Беше започнало, но като притурка към утрото открих гъста мъгла и студен ветрец, които по някакъв начин успяха да ухапят лицето ми през финната мрежа на мухобрана. Не е много добре с този вятър, но подготовката ми за риболова бе продължила до към 1 часа през нощта и нямаше връщане назад. Дрехите ми са топли, но трябваше да се погрижа и за краката, а това значи да разпечатам новите термо чорапи и да ги надяна върху тънките с които вече бях. Готов съм.

Неделната дестинация този път бе кратка. Едва четири километра (потънали в мъгла) стояха между мен и щуката, която щях да се опитвам да уловя. Предолях ги „на трета”, като през това време се опитвах да намеря някакви новини по радиото. Новини нямаше, само някакъв неясен гръцко-турски бъртвеж се местеше от едната тонколона на другата. Малко преди да вляза в селото изплашен заек се мярна в светлината на фаровете. По друго време и на друго място щяхме да се погоним малко, но в тази мъгла въобще не ми бе до подобни заигравки.

А селото спеше. След час уличките щяха да се напълнят с овце и крави, но точно в този момент само двете самотни лампи проявяваха признаци на живот, особено втората, която всеки момент ще огасне за винаги. Свих на третата пресечка в дясно и слязох на черния път, по който след последните дъждове се бяха оформили няколко големи ями, прилично разкаляни от преминаващите трактори. След каратко лутане намерих шорткът и паркирах между някаква почти паднала текезесарска сграда и казана на селото. Въпреки краткото пътуване парното бе успяло да затопли купето и за няколко мига се пренастройвах за срещата със студеното утро.

Този път реших да мина от другата страна на канала, където по това време не можеше да се стигне с кола заради калта. Затворих якето си, сложих шапката и се накичих с раницата и калъфа за въдици, после се върнах по пътя и преминах по близкия мост. След пет-шест минути пристигнах на „сакралното” място, което си представях предната нощ. Придошлата вода бе разкаляла брега и трябваше да се премиря с факта, че ще изкарам деня затънал около 30 сантиметра в студена тиня. Ясно бе, че ще се мръзне, въпреки двата чифта чорапи. Материята на ботушите е абсолютно неприемливо решение за тази ситуация, но лично аз не се сещам за по-добро. Разбира се, всичко това си го мислих мимоходом докато оформях няколко големи топки захранка и педантично ги замятах по тихалъците. Планът бе простичък – ловя няколко малки рибки, които ще използвам като жива стръв за щуката, която в знак на одобрение с плясък подгони дребосъците на около десет метра от мен. Забравих за студената тиня, мъглата и вятъра. Всеки рибар вярва, че подобно „посрещане” вещае или превъзходен улов или пълно рибно фиаско. Единствено ме притесняваше това, че водата бе много мътна и дребосъка може да не кълве, а без него фиаското щеше да бъде абсолютно гарантирано, но понеже него ден бях решил да играя по правилата от дебелите книги разпънах рачилото и го потопих близо до мен, а после сложих две бели червейчета на „четворката” и я заметнах в едно от захранените места. Всичко това ми отне не повече от десетина минути, а вече усещах студа по ходилата си. Реших да се поразходя малко с блеснарката, докато захранката даде ефект. Този канал не е подходящ за блесна щото дъното му е осеяно с прогнили коренища, а придошлата преди седмица вода е довлякла допълнително клони и изкоренен шавар. Какво пък, то и без това не са ми останали кой знае какви блесни... поне да си ги докъсам и да мирясам, нали идеята е, че днес ще чакам удари на жива рибка....

Няколко минути порових из кутиите и отделих трите най-големи блесни. Избрах си посления „Мепс”, които Strayhead ми беше донесал преди цяла вечност. Бяла двойка с черни точки (абе не е по правилата, но с това разполагаме). Стараейки се да не вдигам много шум започнах да се промъквам по нападалия папур и да търся удобно място за замятане. След тридесетина метра намерих такова и се установих за няколко хвърляния. Наистина е удобно от тук, в дясно се опнал целия вир, а аз съм близо до едно от стесненията му, което е обримчено с шавар и водорасли – прекрасно място за щукарска засада.

На четвъртото мятане „щуката ми удари”. Прекрасен удар не толкова агресивен като за щука, но напълно категоричен като за голяма риба. Хищника налетя на блесната още при самото й падане във водата и тръгна срещу течението, влакното се изпъна здраво и сви върха на пръчката ми. Реших да отпусна леко аванса на макарата за да мога да заема по-добра позиция спрямо брега и това се оказа втората ми грешка. Усетила освобождаването на хватката рибата се обърна и тръгна по течението, като разбира се не пропусна да изплюе блесната. Одрямано набрах влакното и установих първата си грешка, а именно, че блесната ми е била прекалено малка за тази риба. Впоследвалите четиринадесет хвърляния успях да скъсам и трите примамки без да имам удар и с подвита опашка се върнах на изходната позиция... в тинята.

А в „тинята” нещата не бяха кой знае колко по-добри. Опасенията ми, че дребната рибка няма да кълве в мътната вода започнаха да се превръщат в реалност. Смених стръвта с пинки, после желадов хуботник, опитах дори и на варено жито, но не и не. Добре, че поне в рачилото се бяха намъкнали две малки каракуди, факт, който малко ме разведри. Заложих ги на две от „тапите” и зачаках. Рядко го практикувам този риболов точно поради пасивността му. Стоиш и чакаш, ако искаш можеш да чакаш и да стоиш… и да не мислиш каква риба си изтървал в самото начало на излета. Да не мислиш ама мислиш....

По някое време реших да направя един рейд по дигата на канала, защото краката ми започнаха да изтръпват от студ. Тъкмо се изкачих на дигата и виждам, че се задава Бай Стоян. От миналата зима (пак покрай рибарлъка) не се бяхме виждали. Работи като пазач в една помпена станция и когато му остане свободно време гледа да е покрай реката . Имаме си хубавата приказка с него. Той е в този занаят от много години и има на какво да ме научи. Пресрещнах го по средата на пътя и се здрависахме. Знам, че миналата зима си беше нарязал пръстите на един циркуляр. Тайно огледах двете му ръце и видях, че пръстите на лявата бяха набраздени от финни линийки. Заприказвахме се с него и всеки от нас направи по едно бързо експозе на другия кога, къде и колко. Както и да е... поговорихме си и аз реших след като той си тръгне да постоя още два часа и ако няма резултат да си се прибирам. Хищните риби са активни рано сутрин и привечер, а през останалото време се преструват на хрисими, така че няма смисъл от целодневно висене в студа.

Определено се намръзнах, пък и обещаните два часа вече бяха изтекли. Няколкото безцелни разходки напред-назад затвърдиха решението ми. Върнах се при такъма и в обратен ред започнах да го скатавам. Тъкмо намествам „тапите” и блеснарката в калъфа, когато с периферното си зрение улаявям някакво движение по дигата на отсрещния бряг. Вдигам поглед и виждам някакакъв дундест дядо облечен в нов панталон и куртка внимателно да слиза към брега. Разстоянието между мен и него е около двадесет метра. Почти сигурен съм, че ще ме попита дали върви риболова днес, но той не каза нищо. Тогава виждам, че в дясната си ръка носи червен найлонов плик. Докато се опитвам да видя какво има в него стареца замахва и го хвърля в канала. Аз естествено побеснявам и злобно му изкрещявам : „Какво хвърляш бе!?” , а той ми се усмихва и казва: „Котетата хвърлям. Мого мечат.”

Онемях. Причерня ми от тази жестокост. Плика се носеше по средата на канала и бавно потъваше. Нямах никакво време за мислене. Хукнах по брега да настигна писукащата найлонова торба и нагазих във водата. Дълбочината бе някъде до кръста ми, но докато се присягах намокрих и ракавите на шубата си, но в крайна сметка успях да уловя една от дръжките. Торбата се бе напълнила до половината, още метър по течението и щеше да е потънала. Вероятно идиота е затегнал възела рязко и е останало достатъчно въздух вътре, който да й позволи да плува толкова време. На място във водата ракъсах плика и едно по едно извадих трите котенца, които се събираха в едната ми ръка и ги преместих в шапката си, а после изгазих на брега.

А дядото на отсрещния бряг се скъсваше от смях. Изравнявайки се с него започнах да му „говоря” неприлично за майка му, за това що за човек е, за това как ще мина от другата страна и ще го удуша със същото хладнокръвие, с което той метна торбата ... („Котетата хвърлям. Мого мечат.”)... С две думи се бях разпенил както трябва. Стареца сякяш не вярваше, че съм в състояние да изпълня реално заканите си, но когато застанах точно срещу него и ме видя на какво съм заприличал стреснато пристъпи назад и заситни по дигата, а после се скри от погледа ми.

Отворих внимателно шапката. Трите котенца бяха неприятна гледка. На възраст между 10-15 дни. Все още слепи и с прилепнали ушенца и целите мокри, но живи. Две бели и едно черно. Шапката ми беше единственото сухо място и аз реших да ги оставя в нея. Сложих я внимателно до раницата ми и набързо прибрах останалите неща и се изнесох към колата. До казана на селото се бяха събрали поредните клиенти и разтоварваха бидоните с джибри и дървата за казаните. Един от тях подхвърли, че „сухо дупе риба не яде”. При други обстоятелства можех да му кажа какво мисля за тия, чийто живот преминава от едното до следващото варене на ракия, но нямах никакво време, умирах от студ, а писъците на трите душички в шапката започнаха да утихват.

Прибрах се някак си. На какво заприлича колата ми е друга тема. С влизането у дома захвърлих всички дрехи в банята и се намъкнах в анцуга. Включих духалката и изсипах съдържанието на шапката пред нея. Котенцата едва помръдваха. Едно по едно ги подсуших с кърпа, а после и със сешоара. Изрових стар пуловер и с него им направих удобно гнезденце в един леген, като го оставих в близост до топлата струя от печката. След това взех горещ душ и едва тогава се запитах какво ще ги правя. В един форум пуснах тема за помощ и не след дълго добри хора ми изпратиха много полезна информация. Инструкциите бяха кратки и ясни – намираш истинско мляко, пипета и желание. Храниш на всеки 3-4 часа, масажираш коремчетата, търпелив си докато се изакват и изпишкват и така, докато не се вземат сами в лапи.

Тази сутрин (понеделник) намерих мъртво едно от белите котета. Явно шока от студената вода е бил непоносим за животинката. Дано е доволен дъртия изверг! Другите две сякаш живнаха. Преди малко ги храних отново. Не ме питай как... Цялата ми тениска е в засъхнали петна от мляко. Докато се боря с твърдото им нежелание да бозаят от пипетата си ги представям как (ако е рекал Господ) след месец ще се боричкат из апартамента, а аз ше бъда един щастлив собственик на котки :)...

Защото „Ние (хората) сме истински собственици само на онези неща, които можем да спасим.” ...

...all those moments will be lost in time, like tears in rain. Time to die...