|
Да, един ден, а именно на 5 май 1970 година в десет часа преди пладне, ние с жена ми качихме куфарите си на международен влак Милано — Женева — Париж. Куфарите бяха всичко осем. Три от тях бяха пълни с дрехи, салам и тоалетни принадлежности. Останалите бяха празни: те трябваше на връщане да бъдат напълнени със стоки от световния пазар, както ми съобщи Лина. На границата при Драгоман нашите митничари не обърнаха внимание на пълните куфари, но страшно се заинтересуваха от празните. Те опипаха дъната им, разпориха подплатата и прободоха с ножче дръжката от изкуствена кожа. Като не намериха нищо, спогледаха се и поклатиха глави. Същото сториха и югославските митничари. И в двата случая Лина обясни, че празните куфари са за едни наши приятели в Париж, които ни помолили да ги снабдим със здрави и красиви куфари, каквито там нямало. Митничарите пак се спогледаха и свиха рамене.
Тази куфарна история помрачи донякъде настроението ни още на първата задгранична територия. Уви, тя беше същинска дреболия в сравнение с онова, което ни очакваше по-нататък. Ние не подозирахме тогава, че един ден ще се завърнем в отечеството не само без куфари, а, кажи-речи, и без дрехи на гърба си… Но нека не изпреварваме събитията.
От Белград можахме да видим само гарата. Тя беше толкова древна и красива, колкото и софийската. На гарата продаваха гевреци съвсем като нашенските и Лина бе възхитена от този факт. Според нея това било залог за още по-голямо сближение между двата братски народа. През Загреб и Любляна минахме нощем, та не можахме да разберем дали и там не продават гевреци.
На другия ден стигнахме в Милано и се прехвърлихме на влака за Рим. До тръгването на влака имаше доста време и ние излязохме на улицата пред гарата да се поразходим. Спряхме пред една витринка, дето бяха изложени книжки с картинки и кутии с водни боички. Лина пак се възхити, понеже излезе, че и с италианците имаме нещо общо.
Върнахме се на гарата. Попитах един железничар кога по-точно ще замине влакът ни. Попитахме го на английски, тъй като и двамата с Лина бяхме учили този език и го смятахме почти за универсален. За мое учудване железничарят измърмори нещо неучтиво на италиански и отмина, като плюеше енергично на всички страни. Отде се взе толкова плюнка у тоя човек! Реших, че английският език има свойството да активизира слюнчените жлези на италианците. За всеки случай, щом се качихме на влака, ние с Лина извадихме българо-италиански разговорник и почнахме да го щудираме.
Пристигнахме в Рим. Докато чакахме в рецепцията на едно алберго да ни дадат стая, биде откраднат един от празните ни куфари. Отдадох това на голямата заетост на тукашните крадци: те, изглежда, нямаха време да преглеждат съдържанието на куфарите. Лина каза, че пълни куфари се крадат по-мъчно, понеже са по-тежки, и още на другия ден се зае да напълни празните с покупки.
В Рим престояхме четири дена. Трите от тях използвахме, за да проучим магазините и сергиите. Към края на четвъртия ден наехме един чичероне да ни покаже за половин-един час забележителностите на Вечния град. Взехме такси и от прозорчето му чичеронето ни посочи къде се намират Форо романо, Ватиканът и Вила Боргезе. На връщане спряхме за малко на пиаца Венеция. Чичеронето, един чернокос синьор с жълто палтенце от чортова кожа и с чортови пламъчета в очите, каза, че имало и по-хубави пиаци от тази, но че тази била историческа: ей от оня балкон там едно време Дучето въодушевявал тълпата, а тя ревяла „вива Дуче“ и „маре ностро е ностро“ — ставало дума за същото маре, което сега било „маре американо“.
При тези думи синьорът плю в краката си, а след това и по-далеч. Тия италианци очевидно много обичат да плюят. Аз гледах с известно уважение към историческия балкон. Каквото и да говорим, дори от овчаря се иска умение да поведе след себе си стадо овце — а колко повече се иска от едно дуче? И вместо благодарност на края го обесили с главата надолу! Можеха поне да изчакат, каза чичеронето, като се прозяваше, да си напише мемоарите, защото така пропаднал много ценен опит, от който биха се възползували сегашните и бъдещи ду чета, както и кандидат-дучетата и кандидатите за кандидат-дучета. Нали в историята трябва да има приемственост? Успокоих се едва когато синьорът каза, че „социалното движение“ в Италия вече почнало да хвърля бомби и се канело да запее „Джовинеца“.
Можахме на мръкване да разгледаме и Колизея. Нашият синьор ни уведоми, че някога това било съоръжение за циркови забави, дето гладиатори са се клали за удоволствие на публиката и дето римляните хвърляли християни на лъвовете. По-късно пък християните хвърляли християни, но вече не на лъвовете, което било езически обичай, а на кладите в Кампо ди Фиори, както повелявала любовта към ближния.
В това отношение другите столици по нашия европейски маршрут не ни предложиха кой знае какво разнообразие. В Женева, дето има езеро, банки и паметник на Калвин градината, нас ни запознаха накъсо с калвинизма и неговата борба срещу римската църква. Борбата обаче не пречела на двете църкви да преследват еретиците с еднакъв плам. Така Джордано от Нола, когото женевските протестанти изтървали жив, бил изгорен от римските католици. Малко преди това Мигел Сервет бил изтърван от католиците, но го изгорили протестантите. Нещо повече: докато Сервет бил в ръцете на инквизицията, Калвин я снабдявал със сведения и доказателства за неговата ерес. Така двете враждуващи църкви си помагали братски в богоугодните работи — което не успявала да свърши едната, свършвала го другата. Париж също не бе останал назад и можеше да се гордее с Вартоломеевата нощ, Лондон — с касапницата на Тауер и тъй нататък.
За останалите си впечатления от Европа няма да ви разказвам. Ще кажа само, че като си спомних по-далечното минало на този континент, намерих, че то е достойно за неговото не толкова далечно настояще и на края ние с Лина почнахме да заобикаляме старините му отдалеч, а сегашните забележителности още по-отдалеч.
На 24 юни 1970 година напуснахме Лондон. Качихме се на един „Боинг“, който трябваше да ни отнесе до Ню Йорк. Самолетната скука ни приспа и когато се събудихме няколко часа по-късно, в далечината се показаха купчина небостъргачи и голямо пристанище, а в пристанището — една доста височка статуя. Статуята представляваше жена с факел в ръката. На главата си тя имаше трънен венец, чиито шипове стърчаха на всички страни. Лина обаче ме поправи: шиповете не били шипове, а лъчи и самата статуя била прочутата Статуя на свободата. В нейното подножие се тълпяха корабчета, лодки и хора. Стюардът бе любезен да ни обясни, че част от тези хора са полковници и генерали от американските, европейските, африканските, азиатските, индонезийските, меланезийските и други хунти, дошли да почетат с присъствието си Свободата; нямало представители само на хунтите от Антарктида, понеже там още нямало държави. Останалата публика се състояла от американски негри и индианци, дошли със същата цел. Отблизо, каза стюардът, зрелището на поклонниците било много по-трогателно, отколкото от въздуха.
В Ню Йорк не се задържахме дълго. Още първата вечер недалеч от кръстовището на Петото авеню и 48-ата стрийт двама едри джентълмени ни спряха и ни поиска ха назаем стотина долара. Не можахме да им услужим, понеже отнякъде пристигна полицейска кола и между нея и джентълмените се завърза упорита престрелка с всички видове ръчно оръжие. Когато се прибрахме в хотела, румбоят ни посъветва да се снабдим непременно с автоматични пистолети и вечер да барикадираме добре вратата на стаята си.
Предпочетохме да заминем за Вашингтон, дето се надявахме на по-меки нрави. Разгледахме Белия дом отвън. Портиерът ни каза, че президента го нямало — бил зает с подготовката на предстоящите президентски избори и събирал документация, уличаваща неговия противник в неплащане на данъци, корупция, търпимост спрямо негрите и хомосексуализъм. Противникът му от своя страна поддържал, че той, ниневластвуващият президент, още като дете участвувал в шайката на мафиозите, а баща му бил близък приятел на Ал Капоне.
Спряхме се за малко пред паметника на Вашингтон. Той си мълчеше. След смъртта си великите хора, изглежда, няма какво да кажат.
Продължихме пътя си за Сан Франциско. Там ни лъхна вятърът на Пасифика, но и там не се задържахме дълго. Тъкмо по това време няколко пастори, двама-трима професори и известен брой майки с детски колички правеха митинг против войната във Виетнам. Студентите бяха окупирали университета. Полицията им хвърляше бомби със сълзлив газ, а те по нея — камъни. В паузата между две схватки студентите в знак на протест пееха Интернационала и гълтаха значителни количества марихуана. Наоколо стояха големи групи работници — те жвакаха гумена дъвка и флегматично коментираха гледката, а профсъюзните им босове ги потупваха по раменете. И прочее… Изобщо останах с впечатление, че когато е откривал Америка, Христофор Колумб не е знаел какво прави. Единственото му оправдание е, дето си е мислел, че е открил Индия…
На това място в момента, когато ние с жена ми се готвим да изоставим територията на САЩ и изобщо американския материк, интелигентният читател, чието търпение, предполагам, се е изчерпало, ще ни запита, обладан от благородно възмущение: нима нашите бележки са наистина пътни бележки? Как си позволяваме да претупваме по тоя начин цели два материка, при това най-напредналите и културните в света? Не сме ли едностранчиви и тенденциозни, като се спираме, и то съвсем мимоходом, само на магазините и крадците, на някои стари исторически безобразия и съвременни магарии? Нима друго не сме видели? Пък и струва ли си да пишем за работи, които всеки ден можем да прочетем във вестниците?
Като приемаме смирено упреците на интелигентния читател, ние си позволяваме, на първо място, да му напомним за традициите на нашия роден задграничен пътепис, които желаем да следваме. На второ място, известно е, че всеки вижда, чува и запомня най-добре онова, което отговаря на неговите интереси и наклонности, а аз вече споменах, струва ми се, че по професия съм зоолог и обичам да чета вестници: самото мое светоусещане, така да се каже, е зоовестникарско. И на трето място, още като дете казах веднъж на дядо си, че е много грозен и смешен с тая брадавица под носа, а той се намуси и ми рече, че имам просено зърно в окото: то все ме глождело и ме карало да приказвам глупости и ако не го извадя навреме, нямало да прокопсам. Оттогава аз все го вадя, но не знам дали успявам, пък и отдавна вече не го усещам, понеже окото в края на краищата може да се акомодира като едно просено зърно… Ако тези обяснения задоволяват интелигентния читател, ние ще продължим нашето пътешествие, като го уверим, че и занапред ще се придържаме само към фактите, но че не е по силите ни да излагаме всички факти, за което го молим предварително да ни извини.
Bento Espinoza, Obrigada!
|
[