Латинска Америка,термин ,появил се някъде началото на 19 век и за който отговорен, французинът-Michael Chevalier,бързо се възприема от света,като определение за населяващите го там хора от “Latin Race”.
Звучи,абсурдно, при положение, че континентът е един от най-старо населените на света с история , забулена, хилядолетия, преди появата на т.н. Romance cultures, водели войни там, за налагане на интереси и безпрецидентно ограбване на артефакти и налични ресурси.
Но както и да наричаме “ Другата Америка”, факт е че тя ще си остане една от най-притегателните точки за авантюристични духове, като моя милост.

Мечта, от както се помня,плуваща в сънищата ми, любимите книги до главата и най-вече оставяна за по-късно.
Не съм сигурна, кое , точно е по-късното, за една мечта, да стане реалност, но тази отлежаваше с години.
Началото на Декември 2009 , изведнъж ме споходи неочакван подарък – 1000 паунда.Не са много пари, но когато са под формата на Божието провидение, една мечта, започва да придобива, по реални образи.
А времето около Коледа и най-вече, след Нова Година, със сигурност е най-доброто, за закупуване на билет, до където и да е , по простата причина, че тогава, започват ( или може би, това ще бъде част от миналото, с настъпващата и още по-сериозна икономическа криза, която ни предстоии в световен мащаб, след празниците) разпродажбите.
Но да не се впускам в мои професионални изкривявания, тълкувайки икономическата криза и почна разказа по хронологичен ред.
За човек, работещ фул тайм и ограничен от годишната си отпуска, 20 дена, бродене по чуждите земи, ми се видя, ако не достатъчно, то поне в границите на разумното пътуване.
Мечтите, са ефирни създания, носещи се , като ореол над нас, но за осъществяването на всяка една, се иска поне малко прагматизъм , труд и най-вече обширни проучвания.
Целта на пътуването ми имаше няколко горещи точки, около които и трябваше да се осъществи самото то –,Куско Мачу Пикчу, езерото Титикака и Самайпатия.
Изхождайки от тези дестинации, беше необходимо, да създам подробен маршрут, подчинен на времето с което разполагам и имащ за цел, максимално – добра организация.
А откъде може да почне тази разходка, без да му мисля дълго – фиксирах първата столица на испанците там – Лима.
За петия по големина град в Загадъчния Континент, не бях чела много или се интересувала.
По спомени от разкази на приятели, посетили го някога във времето,имах беглата представа, че е скучно населено място,с доста лоша инфраструктура, но задължителна врата , през която трябва да се мине, преди да се потопим в дебрите на земята на инки, маи, ацтеки и кои ли не още изчезнали цивилизации.
Та от тази изходна точка, започна и организацията на пътуването.
Билети до Лима
.С много бърза справка, може да се установи, че да се стигне до там, общо взето имаме 3 опции, пътувайки от Европа( през Мадрид,Амстердам или Маями), за хора с фиксирани дати за отиване и връщане, като мен.
Казвайки това, искам да вметна , че опциите са доста повече-отворен билет за определен срок от време, летене до Маями и от там търсене на място, изгодна сделка , включваща, различни превозни средства, но най-вече,включваща неограничено време размотаване .
И се започна бясното търсене на билети от Лондон, което за моя изненада, взе , че приключи, точно след 24 часа.
Цена за отиване и връщане 603 паунда, аз лично му казвам-Дар от съдбата.
А неочакваното бинго, взе че се появи, от най-малко очакваното за мен място-Expedia!
Тръгване на 01.09.2010 с Бритиш от Heathrow , в ранно утро, лек престой в Маями за смяна и цигарка ( директни полети от Европа до там, все още не са се появили) и после кацане на Callao, с крилете на American Airline.
Датата, за отлитане, която избрах, също не беше случайна.
Краят на ваканцията за почти всички учащи по света и връщайки ги в руслото на образованието, разчиства туризма, от безкрайните , организирани тълпи, влачещи се безцелно по света и създаващи пренаселеност и рязко оскъпяване на някои дневни нужди за един пътешественик
Снабдявайки се с билет до Лима, започна и другото търсене- а до Ла Паз?
И тук направих най-голямата си грешка в живота, която ми костваше загубени, пари , време и почти инфаркт, от шока , който прежиявах 9 месеца по-късно,озовавайки се два пъти за един и същи ден в Санта Круз ( Боливия).
Та тръгналите за натам, освен платен билет до Лима, едва ли се нуждаят от закупуването на други такива.Следващите преходи ще си ги организирате от там на място, с помощта на хилядите турситически агенции, завзели главните улици на по-известните и не дотам, красиви градове на Древния Континент.
Имайки билет, започна и детайлното оформление .
Аз съм не дотам, организиран човек в ежедневието си или на работното място, но става ли въпрос за пътуване, то Духът на педантичността и прецизността, се събуждат и започват трескавото приготовление.
Реших , че ден за Лима, на пристигане ще ми бъде повече от предостатъчен и започнах четене, какво си струва да се види там.
Може би четох около две седмици и напълно се затвърждаваше усещането, че това е град, на който много време да се отделя, няма смисъл.
Междинна спирка, за почивка след дълъг полет и място за зареждане на изтощеното тяло.
Почти отегчена от безкрайните музеии, паркове, градинки, изложби, които ми излизаха в Гугъл, изведнъж се натъкнах, на нещо, за което нито бях чувала, виждала и което веднага разреши, другото ми чудене-а в кой квартал да се спи в Лима.
В центъра на този космополитен град се намира, не една, а две пирамиди и не точно такива, които очакваме да видим, сравнявайки с родствениците им в Египет или Мексико.
Огромни творения от кирпични тухли, гордо се изправят в Мирафлорес ( квартала на богатите, посолствата от цял свят , спокойствието и красотата, която може да даде един океан).
Пирамидите ми станаха номер едно в листата за посещения и какво по- разумно, освен да си избера хотел в близост до тях и по този начин не губя и минута, от краткото ми време, отделено за Лима.
Казвайки преди малко, че всякакви вътрешни пътувания до там, трябва се правят на място, може би има само един полет, който си заслужава да си подсигурите от тук:
Лима – Куско , цената не би трябвало да превишава 50 , 60 паунда за самолетен билет и твърдо препоръчително , да се ползва именно този вид превозно средство, а не услугите на много гумените возила.
Програмата ми включваше 2 дена за Куско , които са напълно достатъчни, от към бързо и доста цялостно разглеждане на района, откъм културно-историческо богатство и приспособяване на тялото към високата надморска височина, на която е разположена древната столица на една от най-великите Империи за всички времена.
Така и никога не ме споходи болест от надморското равнище и последствията от нея, та при желание, добра воля и лека физическа подготовка, това не би трябвало да се случи и на вас.
И идва ред на сложилите в програмата си – Inca Trail , много внимателно да проучат, всички възможни маршрути, продължителност, цени и предлагане от не хилядите, ами да не кажа по-голяма цифра , агенции , заниващи се с тези преходи.
Така или инъче, сами не можете да ходите по стъпките на инките, поради промяна в законите, регулация броя туристи за ден , включени в тези изкачвания и не на последно място, стъпка взета от Перуанското правителство , целяща, опазването на древните руини и неповторима природа и мислеща, все пак за безопастността на туриста, позволил си смелостта да крачи, по древните камъни.
Това е най-важното, което трябва, ако не да си го организирате от Европа, то поне много добре да осмислите.
Кое ще бъде приоритетното за вас в подобно приключение-древните останки на Инките, наслада на флората и фауната , чисто физическо преживяване, за още един покорен връх или всичкото дотук изброено.
Търсейки цени от англйски сайтове, попадах на цифрата от 400 до 600 паунда за 3, 4 нощи, с включени носачи,храна,подвижни душове, палатки и вход за ден на Мачу Пикчу.
Цената не би била зле, ако сте сигурни, че фирмата с която ще се движите, наистина спази и в най-малки детайли, обещаното до тук.
Като човек, разсъждавайки логически, ми хрумна, че няма , как да не е по-евтино, ако подобен пакет се закупи на място от там, а не да се минава, през редицата посредници и прекупвачи.
Разчитайки , както винаги на добрия ми приятел Trip Advisor се свързах с човек от Куско , на който се предоверих до глупост, който, успя да съсипе част от почивката и който да ви посъветвам-да се избягва , за каквато и да е било платена услуга, която предлага.
Но този неприятен инцидент ме накара да се замисля, че и в Трип Адвайзър има доста измислена информация, от самите предлагащи, дадена услуга.
Та едно на ум си имам вече-никога да не приемам за чиста монета, коментарите дори на 100 потребителя, защото излиза, че поне половината от тях са фантоми и рекламиращи себе си по един или друг начин.
Началото на май 2010 бях готова с всички подробности, резервации, билети и програма до ден десети от пътуването.
Пресичането на езерото Титикака и влизането от там в Боливия нещо ми се губеше.
Та реших да оставя втората половина от пътешествието в Божиите ръце и се отдам на закупуване на необходимата екипировка.
Всеки ходил поне един път на поход в планината през живота си знае-най важното са обувките!
Знаейки, много добре този факт, първото което купих бяха чифт Karrimor, случайно намерени на разпродажба с оргинална цена 130 и вземати от мен за 65 паунда.
Тези обувки им давам рицарска степен и препоръчвам без ни най-малко колебание.
Служейки ми вярно по сукаците, без дори са имали щастието да бъдат разтъпкани поне за ден из някой Шотландски баир.
Уличките, около Charing Cross, са истинско богатство , от струпани на куп магазини за туристическа екипировка и принадлежности.
Доста съботи, прекарах в тях, мерейки, разглеждайки и съпоставяйки, предлаганото.
По-голямата част от дрехите ми, необходими за пътуването, бяха купени от Trespass ,марка, която харесвам и която ме държа топло и конфортно из високите плата на Андите, езерото на върха на света и брулещите , като изоглавени ветрове там.
Decathlon, има какво да предложи, като магазин среден клас, с цени дори клонящи към евтино, но за сметка на това, доста добро качество.
Много от участниците в групата за Inca Trail, бяха екипирани, изцяло от там и това ме наведе на мисълта, че компанията, здраво завоюва пазари и клиенти из Европа.
Лично за мен, разчитах от там на голямата раница, която слава Богу, не ми се налагаше дълго да нося на гръб и фенерче с динамо, като което имахме поне 5 човека и което въртене, отекваше в нощната тишина на планината.
Края на юли, багажът беше стегнат и макар виждайки ми се доста повече от първоначалния ми замисъл, продължавах да слушам гласа на тревогата от неизвестността-а ако забравиш нещо?
Та раницата Quechua , продължаваше да набъбва, слушайки досадния глас мекото ми сърце и харчещи пръсти.
Оставайки едва месец от датата на заминаване, реших , че е дошло времето за запасяване с необходими илачи, поставяне на жизнено важните ваксини и помисляне за здравословни проблеми, които евентуално, биха се появили, докато си прекарвам път, през някоя джунгла или мочурлив храсталак, гъмжащ от бръмчащи насекоми.
Boots, постигна бърз и почти трицифрен оборот, под формата закупуване на какви ли не пенкилери, за мое собствено успокоение и като си мисля, единственото, от което се нуждаех си беше спрей против комари.
Бихте могли да си спестите,излишното презапасяване с лекарства .Наистина не е необходимо и от каквото и да имате нужда бихте си го купили там на място, без рецепта, на добра цена и едно страхотно обслужване.
Впечетлена съм от аптеките в Перу и Боливия.
И на последно място, преди път ми остана, бързо посещение до близкото ГП, за необходимите васкини, които в накакъв случай не трябва да се пренебрегват, които са безплатни, биха ни спасили живота и без които –Никога , Никъде.
Маларията е най-големия бич, за онези географски ширини и много добре помислете и се консултирайте със сестрата, която ще ви ги изпише и препоръча хаповете , които ще пиете.
Ерата на доксициклина умря и сега поне се сещам за 2 алтернативи, които ще ви предпазят.
Заложете на тази, която се приема по един път седмично, ден преди да тръгнете и приемайки я 2 седмици по-късно, след като сте се върнали.
Инжекцията за Жълта Треска, ще бъде единственото, за което ще платите от джоба си, фиксирана цена 50 паунда и за което ще получите сертификат за 10 години и без който, не бихте били допускани, да проникните в някои доста отдалечни кътчета на Земята.
Поне в нашето ГП искаха в брой тези пари и чак тогава даваха час за инжекцията.

Готови сте за път!Цяла година, съставяне на планове, проекти, покупки, телефонни разговори с другия край на света, безброй емаили, на някои от които, никога не ви е било отговорено, последно затягане ремъците на колана, изтегляне пари в брой и обръщането им в долари, нерви, а дали не пропускам нещо и тръгвате към неизвестността, от която може и да не се върнете.

Да започвам ли по същество, след въведението?

А, защо, започвай! Обичаме да четем пътеписи (въпреки че аз половината от маршрута ти съм го минавал).

Обичам, когато темата се развива, между хора, били на едно и също място.
1000 очи, ще видят, хиляда свои детайли и 1000 неща, които не са видяли.
Продължавам тези дни по същество.
Не си водя дневник, като пътувам, защото разчитам да пиша, за това, което остане за мен след еуфорията и което ще бъде вечно за мен до края на живота ми.

01.09.2010-6 a.m

Спала съм точно час и половина и е време за път. Раницата ми надхвърля всякакви разумни норми, малката е пълна с пътеводители и храна за поне 5 гладни човека, носът ми е запушен, коремът ме свива от нерви и кашлям разболяла съм се дълбоко - дали от нерви или по-скоро зла настинка.

Мятайки големия багаж на гръб, залитам, правя се на разсеяна, защото ще ми бъде разяснявано, как съм помъкнала една камара ненужни неща ( факт) + дамската ми хладилна чанта. Път е , всичко се случва и предпочитам да си имам провизии за първо време, при евентуално бедствие, аварийно кацане или потъване към морското дъно.

Метрото за Хитроу е невероятно пълно в 6.30 с хора, които мислено съжалявам за ранния час, в който са обречени да започват работа.

Лошо ми е и почти се унасям от монотонното поклащане на мотрисата и от жегата, в която сама със се намъкнала. Все пак в Европа е още лято, а аз съм с пълно планинско снаряжение на гръб.

Новият терминал на летището ме изнендва приятно. Голям, просторен и доста малко хора се навъртат наоколо. Може би защото е сряда, а както старата българска поговорка гласи - Сряда се не сяда.

От години не съм летяла на такъв дълъг полет и наистина се вълнувам, а и в ушите ми отекват думите на приятел - бъди готова в Маями за всякакви неприятности, които може да ти дойдат на ум.

Първото неприятно вълнение, обаче идва още на наша земя - така да се каже. Пускайки големия багаж, сме любезно уведомени, че пристигайки в Маями е нужно да си го вземем от лентата и да го чекираме отново за полета за Лима. Не бях чувала подобни правила и пак питам за потвърждение. Грешка няма - транзитните багажи през Маями така оперирали??? Мислено си представям как, докато си търся раницата, облепена с огромни стикери «транзит», самолетчето за Лима няма мен да чака и ще ми възникне неочаквана ваканция на плажа (все пак , не това е крайната ми дестинация). Докато размишляваме над абсурда, транзитен пътник да броди с целия си багаж на огромно летище, сме взели, че сме излетели.

Обичам да летя. Това е едно от най-любимите ми занимания. Колкото по-дълго - толкова по-добре. Дали заради скорошната си стачка или просто сме извадили късмет - полетът с Бритиш е запомнящ се. Много добро обслужване, от което съм очарована.
Може би една загадка ще ме гложди, но тя пък ми даде материал за прекрасни гледки - дълги часове. Пресичайки океана, самолетът се движеше над цяла Северна Америка, което за мен не е логично.От най-горните части на континента бавно слизахме към Маями при много добра видимост. Искаше ми се да снимам от време на време, но съблюдавах всички изисквания на превозвача - снимките са забранени, а аз съм изряден пътник!

Докато приближаваме към крайната точка на път, ни раздават фермани за попълване от имиграционите, които отново събуждат старите ми болежки - главобол, свиване на стомах и не дотам чиста съвест. Въпрос първи - носите ли храни от сорта на меса, плодове и зеленчуци? От всичко по малко си нося и какво ли бих могла да го правя, освен да го засиля в близката кофа за боклук на стюардесите. Но е редно първо тях да попитам. Категорично ми бе отговорено, че, макар милиони да гладуват, американските власти биха могли да предприемат съдебни искове срещу мен, ако ме спипат!

Полетът е предимно от хора на над средната възраст, отивайки на почивка в Маями, доста консервативно настроени и в никакъв случай не пилеещи и една стотинка на вятъра.Чули разговора ми със стюардесите и те надават глас на съпричастност, че светът не отива на добре, щом американците, принуждават кацащите там, да си захвърлят и последната ябълка, пък не била тя, онази на греха.

За няма и няколко минути, провизиите ми са изядени от околните (а какви сандвичи, бях спретнала!) и аз съм изпълнена с любов и доволство, как съм почерпила ближния. Първи въпрос-проблем - разрешен!

Но идва още по-коварен - носите ли камъни? Е чак , камънаци не нося, като на връщане, тежащи поне два килограма, но е факт, че имам камък в ръчния багаж и не какъв да е камък, а специален - от Кръстова гора, който съм нарочила за жертвоприношение -закопаване на Мачу Пикчу. Освен молби към Всевишния, да мине камъка - друго не ми остава.

И пак се почва проблемът с багажа. Радвам се че поне не съм сама и още около десетина човека реват на глас, от къде, защо, как? Кой е отговорен за това безумие? Отговор няма.

Кацнали сме в Маями 2 часа след обяд тамошно време и бягаме като на писта да си търсим раниците. Няма и следа от тях обаче, но поне се появява една от стюардесите ни и любезно твърди, че няма място за паника и багажът щял да бъде прехвърлен за Лима, без нашето физическо участие в процеса. Хубава новина, ама на думи, не радва никой, който е треперил 10 часа от Лондон. И може би онзи горе, наблюдавал вълненията ни от Хитроу, се обажда, тъкмо на време и тъкмо по високоговорителите. Пътниците за Лима от Лондон да се отправят към паспортна проверка. Нещо ми става по-леко, не много, но поне стомаха май не ме боли.

Първото ми вече спокойно впечетление от летището на Маями е доста странно. Обръщайки се за съвет, към имиграционен офицер, дремещ блажено, получаваме отговор на испански! Хм - странно, все си мислех , че официалният език ще да е английски. Май не съм добре с географията и общата си култура. Опашки, опашки, пред гишетата и просто се нареждаме да чакаме, като не получаваме информация от никого.

Всичко е грозно, прашно и насреща ми се взира не друг, а портрета на Обама. И той е затънал в този прах, който ми напомня един сериал от зоната на здрача.

Без да искам, пръстовите ми отпечатаци и красиви зеници са вече не само мои, а обществено достояние на американските федерални власти. Поне един служител говори английски и ни пожелава приятно изкарване. А си мислех, че като транзит, няма да ми се отдаде щастието да глътна свеж , лек полъх от океана.

Знайно е на всички, че тютюнопушенето се брои за един от най-големите грехове на съвременна Америка, та и през ум не ни минава да питаме, има ли на летището отредено кътче за грешниците от Европа.

С печат в паспорта, че до 30.11.2010 съм много желана из техните земи, щастливо напускаме пределите на летището и се отдаваме на краткотрайна наслада, която само един пушач би разбрал. Дробовете ми се изпълват с желаната отрова, мозъкът ми се замайва от радост и дори не предполагаме, че бързо насочващата се чистачка , барабар с количката си, е насочена към нас и като нищо ще ни премаже за благото и здравето на дебелеещата нация.

Добре е да си чужденец и спекулираш, че и бъкел не вдяваш, но думичката «полиция» и жеста за закопчаване ни изкарват от секундната нирвана, в която сме изпаднали. Шегата настрана, ама на улицата не може да се пуши, е изводът! Испано-говорящата служителка от чистотата дори си прави труда да ни покаже къде е редно да се пуши, а както подразбираме, това е поне на 10 минути пеша, при жега, която, меко казано, е непоносима. Поне си направихме труда, да тръгнем и търсим пушалнята.Такава не се вижда. И никой не се вижда да върви пеша, и сякаш сме в град изоставен, където слънцето, пече ли, пече.

Направили сме нашия опит да търсим пушалнята и съставяме коварен план - тази се разкара, не се вижда. Връщаме се ня мястото на местопрестъплението - палим бързо, вдъхваме, като за последно, и се скриваме. Почти сме успели, но към нас са се присъединили още двама и лесно ставаме обект за прицел. От далечината се носи не само чистачката, в умерен тръс , ами в компанията на една полицайка.

Понякога трябва да намерим вярното време и кажем - до тук! Ние сме по бързи от тях (с другите 2 –ма не знам какво стана), но бихме спечелили някой маратон за бързо влизане и минаване зад завесата.

Остава още около час до полета и има време за бърз поглед, какво, къде по летището.
Най-бързите ми впечетления - маса дебел народ, проклетият прах се стеле над всичко и за наша жалост имаме поне 15 минути вървене до вратата ни. Не ми хареса това летище! Няма живот, няма дух. Някакви умиращи издихания усещах, както се говори, и нацията му преживявала.

По телевизията дават някакви природни бедствия, въоръжен превзел сградата на не знам си какво си, дебели нагъват бургери и отвсякъде се носи тази неприятна за ухото ми американска мелодия, която никак не долюбвам. Добре, че започват да ни викат да се качваме в полета за Лима и няма да имам време за още депресиращи гледки.

Американ Еърлайн - поне винаги ми е звучало гордо това име на голяма авиокомпания. Или аз съм в била заблуда за себе си или както летището, всичко тъне в прах и забрава. Самолетът е мръсен, седалките са тесни, а стюардесите са като сърдити клявки, на които светът им пречи.

Закупуването на бира можело да се осъществи само с кредитна карта, но което беше най-хубавото, не минаваха да продават, както във всеки полет, какво ли не. Яденето не беше лошо (нещо като винен кебап с картофено пюре + голяма торта). Личи си все пак, с кого пътуваме.

И кутийките им кола са по-големи от европейските и смея да твърдя - с много по-различен и със сигурност, страхотен вкус. Поне 3 коли изпивам - без лед и които не са диетични. Обслужващите изпитват ужас от мен! Богохулство - недиетична кола и без лед! Да умуват над извънземното , което са намерили в мое лице, а аз да прегледам малко американската преса, която са ми оставили на седалката и която си е тяхно издание, на авиокомпанията.

Можете да имате най-любимата тоалетна за вашата котка, която да бъде под масата ви във хола и на скромната цена-250 долара! Кой човек и коя котка ще иска тоалетната му да е в масата за хранене?!?! Безумно!Продължавам да чета списанието, което, както разбирам , би трябвало да се явява нещо, което Бритиш или Томас Кук и т.н, пускат всеки месец, с полезна информация за пътуващите.

Тук сякаш информацията набляга на вашите любимци(с Американ можели да пътуват до вас, в краката ви), които ще ви правят компания, ако закупите специална клетка за 150 долара! Четох, четох, изморих се от безумия, глупотевици и евтини неща, може би и Телешопинг би излязал с офертата на столетието, в сравнение с тях.

Още летим над океана, който е нереалистично мръсен и се чудя за този ефект, дали разливът има вина или прозорците на самолета са толкова мръсни, че изопачават цветовете.

Здрачава се. Нюансите навън стават призрачно красиви. Тонове на виолетово, което не помня да съм виждала някъде другаде. Може би наистина навлизаме на другия континент и може би навлизаме в друго време, когато атмосферата на Земята е била различна( както се пише някъде) и когато се живеели строителите на големите градежи, за които сме тръгнали.

Унесла съм се след повече от 24 часа безсъние и задрямала. Всичко е само за миг, защото чувам, че кацаме.

Самолетът бавно слиза, над огромен , осветен град и почти съм първа да излизам на опашката. Летището е пълно с пристигащи. Лима е точката, от която всеки започва и свършва неговата одисея в Латинска Америка.

Чакаме повече от 40 мин. за паспортна проверка, след куп бюрократични форми за попълване (които ще ни спохождат всеки ден, по време на обиколката) , глъч на щастливо кацнали латиноамериканци, изморени европейци - и накрая излизаме .

Никога не бях виждала, толкова посрещачи с табели.Те бяха поне 500. Нашите имена не се виждат, а се предполага да ни чака кола от хотела, където сме отседнали. Дали до центъра или Мирафлорес, което е на поне полочин час от централна Лима - цената ще ви бъде 20 долара. Ако ви искат повече, става въпрос за непочтена сделка.

Изморени сме, щастливи сме, не се безпокоим, кога и дали изобщо някой ще ни вземе. Живи сме в един, както си личи, от самото летище - много жив град. А е едва 8.45 вечерта. Купонът тепърва започва. Изпушваме на воля, без полицейска компания не по една, а по цели две цигари и намираме шофора. Чака ни с една голяма, не много стара, неопределена за мен кола и започва истинската част на пътуването ни.

На летището и на излизане от него ми прави впечетление, че не е мръсно, а бях чувала какво ли не. Чисто е по пътя, осветено, шосетата са много широки и дупки не усещам. По пътя задминаваме огромни молове, увеселителни комплекси, фитнес зали, пълни с хора в тях, лудницата по пътя е прилична и може би в София би се заформил по-голям трафик.

Много ми харесва през прозореца на колата – кварталите, които подминаваме и които със сигурност не са били в моята листа за разглеждане ( все пак загадки търся, а не новите магазини). Бавно се усеща, че навлизаме в централни райони, където архитектурата отстъпва на модерното строителство и осезаемо се чувства колониалния дух.

На една стена виждам плакат за концерт на българска цигуларка ( ама като не се сещам името и тогава бях в екстаз от други неща) , за която водачът ни казва, че живеела в Перу и била много добра.

Колониалният-централен пейзаж ми прави впечетление, започва леко да отстъпва на нещо малко по-различно - квартал, не беден по всичко видимо и по мои сметки, намиращ се недалече от мястото, закъдето сме тръгнали.

Ла Порта - нашето гнезденце за 2 нощи - ни посреща с топла, приканяща покана, да не седим под лозницата на двора, а се настаним в прекрасната хасиенда, обзаведена с интересни и според мен доста скъпи мебели. Уютно е!

Оставяме багажа, хукваме навън за по бира и гледка на океана, който сме видели от колата. Чисто е до безобразие, парковете са завзели всичко, океанът отнякъде нашепва «добре дошли» и се чувствам като в рая.

Не случайно Мирафлорес бива първото заселено място в днешната карта за Лима и не случайно бабата на Гоген възкликва- «Най-красивото от континента, създадено с човешка ръка». Всичко е повече от нереално - красиво, тихо, спокойно, «Но няма бира».

Мотаем се в кръг и се в един кръг, където кръчма се не види. Пътеводителите ми никога не са под ръка, когато се нуждая от тях и започвам по памет да си представям, къде би трябвало да се намира Ланкомар - най-новият им търговски център с безбройни забавления и развлечения. На правилна посока сме. Виждаме големи светлини в далечината. Времето е напреднало, незнайно как и е станало малко преди полунощ.

Внушителен е техният Ланкомар, построен през 2002 , но лека полека започва да затваря. Все пак е четвъртък вечер и някой трябва да работи в петък. Имаме време само за по бърза бира, над брега на океана, който се вижда на много метри под нас. Величествено на лунна светлина (ако изобщо имаше такава) или неонови лампи. Време е да си лягаме, защото програмата започва в 7.30 на другата сутрин.

Един въпрос, ме притеснява само - за час разходка - нито една котка? Къде са котките? Връщайки се в хотела питам ношния рецепционист.Той си мисли, че се шегувам с него и се подхилква под мустак. Но за такива като него, вадя подкуп - една българска роза мускалче. Става леко по-разговорлив, но с някаква печал на лицето, тъжно коментира -ами не знам! И аз не съм ги виждал!