|
(Това е последното пътеписче от лятото на 2006. Най-повърхностното, защото за Япония и Корея ми бяха останали само няколко дни да пощракам с фотоапарат. Поуката от цялата работа е - ако ви се отвори път отвъд някой океан, пробвайте да се приберете от другата страна на глобуса. С околосветските билет - хем са гъвкави, хем са изгодни. Номерът е само да намериш кометентен агент да ти го продаде, че по интернет не става)
Япония ме посрещна с ... китайска гозба за вечеря. Така потръгна, че оттук нататък за четирите дни престой на остров Хонсю все менюто по китайските заведения ми хващаше окото. С изложените пластмасови макети на манджи по витрините под червените хартиени фенери. Явно японските макети на супа действат по-слабо на слюнкоотделителния рефлекс.
Заварих пусто. Подозрително. И в събота, и в неделя, и ... в понеделник. Навяваше асоциации с китайската Нова година (разбирай - Задушница) в Тайван. Оказа се, е съм попаднал точно на Задушница (обан, яп.). Милиони закрепостени по стъкло-и-бетонните офиси служители ползват една от трите си годишни възможности да глътнат въздух (този път примесен с духове на предци) извън градския смог, в който са приковани към бюрото си. Другите две са Нова година и Черешов цъфтеж.
... Чували сме, че у вас в Европа има нещо, наречено "отпуск", но не сме сигурни точно какво е ...(свободно цитирам японка, поколение 40+)... За сметка на това сме експерти по земетръсна евакуация (докато се усетя да отговоря нещо, е превключила темата)... Ама какви са тия простотии, дето ги показвате на цял свят по ТВ (???) - на световното някакви се псуват, дърлят, удрят с глава в гърдите ... (въздържам се да и обясня поуката от неотдавна излезлия филм "Засада" на Джафар Панахи, че по недостъпните за жени ирански футболни стадиони японки се допускат, защото не се очаква да разбират псувните)... Никога няма да си дам детето на футбол. Ще се придържаме към традиционните японски спортове. Например - бейзбол... Ааа, ама ти си от България. Вие там имате един много добър спортист ... (настръхвам - ей сега заради Стоичков футболът ще бъде публично опростен) ... Котоошу се казва ... (отдъхвам си, няма прошка за футбола, а асоциацията на България със сумо е свежа и екзотична, браво на младежа!)...има голям фенклуб той тук сред младите японки ... все пак, признай си, вярно ли го ядете киселото мляко в България. Защото тук ни го пробутват в магазините, ама не сме сигурни дали няма уловка...
Що се отнася до истински традиционни японски спортове, попаднах на турнир по кендо. Ученически. В единственото олимпийско съоръжение, построено на територия, прилежаща към императорския дворцов парк в центъра на Токио - залата за джудо, естествено. За сравнение - аналогичният обект в Лондон е манежът на кралските конни гвардейци край Ст Джеймс парк, където през 2012-та ще се играе ... плажният волейбол. О времена (и пространства), о нрави (и вкусове). Корейският бой с възглавници тае-куон-до дотогава се очаква да е отпаднал от олимпийската програмата. За джудото не съм сигурен. Неговото лоби е по-стабилно.
Акценти от Токио:
Рибният пазар. Рано сутринта в събота прекосих злокобно пустото стъкло-и-бетонно пространство на новото бизнес-сити Шиодоме в квартал Шинбаши за да се добра дотам и да установя, че съм закъснял. Търговете за прясна риба тон бяха свършили и беше останала само цацата. Буквално. Ако не се броят по-фините деликатеси като миди, раци и майски бръмбари. Затова пък сушито беше и прясно, и разнообразно, и изобилно, и вкусно. Блага работа е да държиш суши бар на рибен пазар. Не ти трябва ни готвач да наемаш, ни носач. Мезетата си идват готови.
Паркът Уено. Очакваше се да е тих оазис от градския шум, но е точно обратното. Цикадите цвърчат като на заколение. Явно горещият влажен август им е предпочитаният за серенади сезон. Много по-шумно и от най-шумната улица. Централна забележителност е паметникът на пенсиониран с "несесер" (предупреждение за непълно служебно съответствие, военен жаргон от Джурово време), но впоследствие опростен от общественото мнение генерал-превратаджия от XIX век. По пижама (кимоно, яп.) с кученце (пекинезче?) без пижама. Иначе в парка се срещат на верижка живи кучета по пижами с красноречиво засрамени физиономии, таящи плаха надежда, че няма да ги зърне някое съседско куче. Попаднах в нещо като етнографски музей на бита в старо (от 20-те до 50-те на XX век) централно Токио: дървено-хартиени къщички, татами и всякакви вещи и вехтории, дарени от комшии - стари токиянци. Уредничката толкова ми се зарадва, че съм българин (сънародник на Котоошу), че даже ми разреши да снимам точно пред забранителна табела. Но да стъпя със сандал на татамито не ми разреши. Гробището в съседство е пренаселено с каменни буди, гмуди и жмуди, повечето с червени лигавничета. Приятен квартал с нови семейни къщи по криви, тесни, стари улички с нарисувани на асфалта тротоари. В Япония властта трябвало да се увери, че имаш къде да си паркираш колата, преди да ти разреши да я купиш. Не е съвсем същият режим като у нас по соца, но някои общи закономерности се забелязват. Тук някъде ме хвана проливният августовски дъжд и ме подтикна да вляза в една чайна и да изпия най-хубавия дарджийлингов чай, поднасян ми някога на обществено място.
Асакуза. Прехваленият токийски градски транспорт ме изненада с умряла насред гарата електричка и наложи промяна в плана. Отпадна горещо-препоръчваната от пътеводителя японска градина в полза на храмовете в Асакуза. Огромен манастирски комплекс с още по-огромен брой обслужващи го сергии за индулгенции и кебапчийници (в японския смисъл) насред декадентски увеселително-мафиотски-повяханало-червено-фенерчест (не в смисъл на китайски ресторант!) квартал-свърталище на едноръки бандити. Пътят за отстъпление е по реката с корабче с поименно изброяващ мостовете на два езика високоговорител на борда. Имаш около половин час да се полюбуваш на гледащите към водата квадратни фасади на бетонните сгради. Разликата от уличните фасади е, че там сивотата се разнообразява с неонови и прочие реклами, а откъм реката си седи живописно сива. На хоризонта прави впечатление силуетът на най-новото мегаломанско градско развитие - изкуствени остров дал поле на въображението на последното поколение млади японски архитекти. Дотам обаче не остана време да стигна. Вместо това свих пеша през още един манастир и покрай айфелоимитиращата кула от 50-те до още един топъл-топъл хит в градската среда - комплексът от молове, кина, магазини, ресторанти, бутици, хотели, многоетажни офиси и, разбира се, доминиран от неонови реклами, Рипонги Хилс. По пътя се разминах в тълпата с пазаруваща електроника група българи, преполагаемо в командировка. Въпреки вездесъщите неон и електронни джаджи с множество смислени и безсмислени приложения, японската култура в много други отношения е очевидно консервативна и неподатлива на новости. Ярък пример е непопулярността на пластмасовите карти като седство за разплащане в сравнение с останалия технологически развит свят. Тук не само се плаща в брой, ами старовремските средства за защита на книжните им пари издават по детски невинна вяра в доборо у човека.
Цялата следваща (неделна!) сутрин отиде в опряване на жепейски планове. Без японски е трудно да се разбереш на гишето. А се трупа опашка. Единственият начин е да напишеш (може и на латиница) името на дестинацията, името на влака и часа на потегляне и да го подадеш на билетаджията. При таксиджиите се препоръчва адресът да е написан на някоя от японските азбуки. Добре, че в самолета от Сиатъл имаше специално за това назначена стюардеса-преводачка, че да ми го напише. Намерих някакво телефонно инфо на английски и избрах нощния спален влак за Киото, напук на препоръките да си взема влака-стрела, че бил по-удобен за чужденци.
Прекосих градината на императорския дворец (безплатна за посещения задушаваща се в августовска мараня пустота) и през неделения пазар на антики и вехтории (разликата е тънка и трудноуловима с ненабито око) в парка на още един огромен шинтоистки, оспорван и политически и естетически, храм се озовах пред иконата на Св. Николай Японоезични Чудотворец в руския православен храм. Къде е тръгнал светът - от светото триезичие вече и помен не е останал. Евангелието да вземат да препишат на канджи! Още малко и на Корана ще посегнат. Запалих свещ.
Следобеда си освободих целия за разпускане в минерална баня по японски. Което значи, че изворът е ... на 5-тия етаж. За по-лесно водата се изкачва със сонда чак там. Басейнчета, саунички, зелени чайчета. В сила е строг режим на облеклото - не се допускат татуировки.
. Освен че попрекалих с китайското в Япония, ми се струва, че и преотхрамих. Почнах още от Токио, а трябваше да оставя за Киото и Нара. А взех, че включих и Нико в програмата. А там се ходи специално за един голям храм от списъка на ЮНЕСКО. Шинтоистки с будистки забежки. С неочаквана за мястото (Япония) и времето (2006 минус n-стотин години) на строежа си фина дървена декорация. Основните сгради все пак са по-късни - от зората на изолационистката шогунска епоха Едо: XVII век. Проблемът е да стигнеш натам в условия на масов отпускарски екзодус от столицата. За разлика от Гинза и Шинбаши изходните магистрали от града изобщо не бяха пусти. Напротив. Заклещих се с автобуса за около 4 часа и се наложи да се връщам с влак, за да не си изпусна връзката към Киото. След предупрежеднията на агентката, че нощният влак Гинга е некомфортен за чужденци, очаквах някакви клаустрофобични капсули тип Морга. Нищо подобно. Стандартно спално купе с койки и чаршафи. Даже пижама (кимоно, яп.) и чехли ми се полагаха.
Планът за последния ден беше да се обиколи набързо (забележителностите са струпани на общо взето пешеходно разстояние) и посел да се разгледа и самото Киото. Но един италианец Габриеле, с когото се засякохме и разпознахме като съмишлениците по пътеводителите в ръка, ме осведоми, че тази вечер светещият купон бил точно в Нара. А чак на другия ден - в Киото, когато пък аз по план щях да съм вече в Корея. Планът автоматически се промени. Намерих си приличен риокан за преспиване и заседнах в града. Риокан е традиционният японски хотел, където сменяш по четири чифта чехли и сандали в зависимост в кое помещение се намираш, спиш на рогозка татами и се къпеш в една вана вода с всички останали гости от своя пол. Ваната отваряла в 18:00. Тогава я пълнят. Аз опитах да се изхитря да мина първи половин час по-рано, забелязвайки, че вече е пълна с вода, и изпреварвайки всички останали по хигиенични съображения (имаше французи!) , но много бързо ентусиазмът ми се изпари. Буквално! Температурата на водата спада до поносима няколко часа след напълването. Излязох да погледам света на улицата. В Япония изглежда е еднакво прието да се обличаш и по последния писък на джинсовата мода, и с традиционна пижама (кимоно, яп.) и налъми. Приемат те, без да ти се присмиват и двата тоалета. Даже и налъмената ти походка да е като на непробвала в живота си токчета абитуриентка. И да ти се е наложило да изплакнеш русата (или пембената) боя от косата си. Като се стъмни ми се удаде да видя прочутите храмове в действие. "Светещият" празник се изразяваше в палене на множество (безкрайно изброимо) на книжни фенери с изписани мъдрости, късмети и пожелания из целия парк и годишно отваряне на дървения прозорец на нивото на лицето на големия Буда в храма Тодай-Джи, който е и най-видната забележителност на града. Строен е още по времето, когато градът е бил столица на Япония, което е един съвсем кратък период някъде през VIII век по християнски. Освен прозореца, се отаварят и вратите на храма и се пуска народът да отдаде почит на идола си безплатно. През останалото време на годината, включително сутринта преди паленето на фенерите, прозорецът е затворен, а входът - платен. Пробвах и двете преживявания.
А за десерт на престоя си опитах и японската супа.
От Корея впечталенията трупах по-малко от два дни. И то само от . Стори ми се по-човешко и по-(но не много по-)мръсничко от Япония. Изпитваш затруднения къде да си хвърлиш огризката от ябълка или тенекийката от кафе-о-ле или зелен чай, серивирани от монетен автомат. Повечето кошчета са частни и си ги крият, за да не им ги пълниш с чужд боклук. После току виж ги накрали да го сортират на горим, негорим и горим с вредни газове, преди да го предадат на обществените бунища. Което е хубаво като утопична екологична концепция, ако изобщо сработва, но на практика е много досадно. Още повече, че където има обществени "разделни" кошчета, са надписани само на корейски. За всичко останало Корея е много по-латинизирана от Япония и се оправяш с по-малко стрес. Даже и говоримо на нещо като английски. С голямо приближение, поне що се отнася до изговор и граматика.
След пренасищането от японските храмове в Сеул се отдадох на ... замъците. Имат ги в изобилие. Сеул е бил столица на корейските владетели от векове. Замъците са предимно дървени и многократно опожарявани (най-често от японците), но впоследствие възстановявани в оригиналния си вид. Съобразен с най-строгите изисквания за фън шуй в архитектурата и озеленяването. Така че и те да заслужат в края на XX век признанието "Световно наследство". Владетелите са се местили от замък в замък, като най-интересното място ми се сториха езерцата, лъкатушещите поточета, беседките и павилиончетата за аристократично усамотение в Тайната градина в Чанг Док Кунг. А последният им император си преместил двореца за по-сигурно досами ... руското посолство. Вероятно е разполагало с по-добри пожарогасители. Сега там се прави едно всекидневно шоу със смяна на униформен в ярки цветове караул. Титлата "император" се е получила с някакъв Фердинандов рефлекс - просто поредният владетел сменил името на държавата на Велика Корейска Империя някъде в средата на XIX век. Трябва да добия по-дълбоки лингвистични познания по корейски, за да отхвърля подозренията, че "император", "президент", "велик вожд" и "любим ръководител" звучат твърде сходно на тоя език. Нещо ме кара да подозирам и че традиционната култура за обществено устройство и йерархия не е коренно различна от двете страни на 38-мия паралел. Различен ми се струва само бизнес-моделът. Още Конфуций ги научили да уважават и да се покоряват на по-стария и по-старшия. Просто и ясно. Положението е съвсем като при военните - между двама души на улицата винаги е ясно кой е по-старшият. Единствено чужденците с неуниформените си физиономии мътят схемата. Но често се радват на неочаквани любезности и не винаги разбираеми. Една женица в метрото например се опита с жестове да ме напъди на отсрещната седалка. Жестовете включваха пипане на носа, та се замислих дали се бях къпал сутринта в хостела. Къпал се бях. Оказа се, че ми се извинявала, че ме обезпокоявала с миризма на сушена риба от багажа си (deja vu в Армения) и че и е технически много по-трудно да премести него.
А аз самият опитах ли риба? Да, сред много други корейски специалитетченца. Прегладнял след цял ден ходене с попаднах на гастрономическата уличка в от необозримите неонови квартали в центъра. От менюто с картинки си избрах две неща, които ми изглеждаха прилично като за вечеря - пелменчета за разяждане и нещо оризено-месно-пилешко за основно. В следващия момент масата ми беше отрупана с двуцифрен брой блюда и прибори. Супите и гарнитурите се подразбирали, а някои се и повтаряха. Изчеврих се от показната си лакомия, но бързо ми мина, оглеждайки се и осъзнавайки, че на никого не съм направил лошо впечатление. И по другите маси беше същото положение. Просто в тая страна и за ганитура от едно марулено листо или пък две репичкени резенчета се полага отделна купичка. Табиет. Което не попречи на другия ден да бъда шашнат на обяд в един "традиционен" ресторант за по-заможни чиновници и туристи в квартала между най-царския дворец, президентството и един хълм с въстановени като луксозни вили традиционни къщички. Бедна ми беше фантазията колко неща могат да се включат в понятието "обяд за един човек". Със собственика се разговорихме. Оказа се, че бил планинарски журналист с няколко хималайски върха в биографията си. Изложих се по източноазиатските стандарти, не разполагайки с визитна картичка за размяна с неговата. Бях го позабравил тоя номер от престоя си в Тайван - че в Далечния Изток повече по визитните картички посрещат, отколкото по дрехите или по акъла. Ама чак пък за една среща с алпинист-гостилничар да взема да си печатам тесте картички на корейски. Жалко само, че не остана време за кино. Тоест за DVD. Бях си набелязал два-три корейски филма. DVD-теките са вездесъщи. Вземаш си DVD по наем и си го гледаш на място в частен (5-6 кресла) салон.
И тук жужат парковете! И маранята е и по-влажна, и по-гореща. Ще взема да си надвия на ината да избирам нарочно екстремните метеорологически състояние за градски туризъм и следващия път ще дойда, както си се полага, вместо в сезиона на разгонените цикади, в сезона на цъфналите череши., Единственото сухо, но не задължително по-хладно място беше сауната на летището, където преспах втората вечер (е, не се спи в самата сауна, разбира се, а в общо помещение с нахвърляни по пода бели шалтета), преди да хвана сутрешния си полет за родна Европа.
|
