До Монако и назад / Хоби, Развлечения / Пътешествия

Българи, братя, НЕ ПОЛЗВАЙТЕ МИТНИЦИТЕ ПО МАГИСТРАЛИТЕ, ОСОБЕНО ПРЕЗ УИКЕНДИТЕ!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!

Не минавайте през тунелите преди Ниш. В посока към България в събота - 22.07. в 9 сутринта имаше 10 км опашка камиони и коли поравно. Хората стояха напълно отчаяни в колите си, във въздуха прахолякът беше като гъста мъгла, а опашката помръдваше с 5м в минута и пак замираше. Просто тъпите тунели са прекалено тесни да се разминат автобуси и тирове през тях, но всички са изнервени и се опитват. Слава богу ние пътувахме в обратна посока - към Италия. Още в началото си "намерихме" автобус, който се движеше пред нас и който използвахме като ракета-носител - понеже е едър, всички му правеха път, а ние се движехме плътно зад него. За половин час се измъкнахме от тунелите, а отсреща беше ад. Цялото ни пътуване натам беше такова: Гледахме опашките от коли в отсрещната страна на митницата и се кръстeхме с лява ръка, знаейки много добре, че следващата събота ни чака същото. Гледахме почивалищата и отморищата по магистралите в Словения и Хърватска, препълнени с турски гастарбайтери и се чудехме какво да предприемем след седмица. Моя милост захапа картите и решихме да бягаме от магистралите по границите и след това пак да се завръщаме на магистралите. Така и направихме, но затова после.
На отиване минахме през Австрия. На границата Словения – Австрия опашката от коли минаваше бавничко без да спира. Хората показваха на прозорците на колите паспортите си и като видеха от коя държава са, ги пускаха директно. Естествено спряха само нас. За около половин минута.
Ойларипи, колко са красиви Алпите. Минахме по първокласни пътища, които са по-тесни от нашите първокласни, но бяха малко натоварени. Въпреки всичко средната ни скорост беше около 60 км/час. Имаше много завои, но и гледките ни спираха от бързо шофиране. Просто кеф да ти прави меракът, с който австрийците си подреждат и кичат селцата, нивичките, къщите, преливащи от цъфнали цветя, толкова цветя съм виждала само по къщите в Гърция. С нашия български номер на колата бяхме пълна екзотика. Никога няма да забравя погледите на хората, забелязали номера ни и напъващи се да се сетят каква е тая страна "BG". Въобще българи видяхме за последно в Загреб. После в Италия един български камион 5 дни по-късно. И толкова. Къде изчезнаха българските тирове????????? Къде бяха митичните български автобуси до Испания и обратно? Ние се движихме точно по техния маршрут цяла седмица?
Италия. Същите тесни първокласни пътища с около 3 пъти повече коли. Постоянна скорост 60км/час. Бавно и славно стигнахме до второстепенната магистрала А22. Оттам постепенно и все така бавно и славно се спуснахме покрай езерото Гарда и стигнахме до Аффи. По магистралата се движеха 2 колони коли и каравани със средна скорост 80 км/час. Отвреме навреме някоя от колоните спираше напълно, после тръгваше и всичко това без видима причина. Междувременно заваля сериозно, като при това имаше и много гръмотевици. Най-после се отделихме от магистралата и запрепускахме по пътчетата по южната част на Гарда. То е най-голямото италианско езеро. Северната му част е планинска и е любимо кътче на всички любители на планинските спортове. Южната част е обсипана като броеница от увеселилни паркове, застроена е напълно и много популярен италиански курорт. Въобще ние бяхме едни от малкото чужденци там. Слава богу лесно намерихме хотела. Избрахме го от нета и го резервирахме от нета. Хотел Арена – 3 звезди в гр. Сирмионе. 5 нощувки със закуски за тричленно семейство – 560 евро. Имайте предвид, че го избрах, защото цената беше от най-ниските възможни. Беше много чист с около 15-20 стаи, всекидневно почистване и подреждане на стаята. Единственото, което нямаше (както и околните хотели) беше място за простиране. Перат ли се тия хора въобще си остана загадка за мен. Когато попитах на рецепцията има ли някъде обществена пералня, италианецът изпадна в дълбок размисъл и не можа да ми помогне. Така, че се принудих като един сущи партизанин да разпъвам нощем въжета в банята и да простирам на климатик по малко пране.
Първия ден естествено посветихме на Гардаланд. Той е втори по големина в Европа след Евродисниленд. В 10 сутринта паркингът беше наполовина пълен. Той е с рамерите на около 6 Софияленда. Самият парк беше поне 15 пъти колкото Софияленд. Аз като по-хитра си плюх в пазвата и купих билетите по нета – 25,5 евро за възрастен и 21 за дете. Дотук добре – влязохме директно, обаче онези дето чакат на опашки за билети, заедно с тях получават и карта на парка, така че ние употребихме 20 минути, докато си намерим такава и почнем същинската обиколка.
Няма да ви описвам атракциите тук. Просто ще ми глътне поне час писане. Препоръчвам ви всички атракции от тип “Adventure” и поне половината от “Adrenaline”. Невероятно е, много красиво, отлично поддържано и ужасно претъпкано с хора. Уцелихме ден с 40 градусови температури. На опашките беше отвратително горещо, но се движеха бързичко. Очарова ме това , че дори на най-детските въртележки възрастни, при това много възрастни хора, се качваха с удоволствие и без да се притесняват сядаха заедно с децата. Видях дори 3 католически монахини, които слязоха от едно влакче. Някъде около 5 напуснахме парка, напълно каталясали, аз бях приносител на 5 нови пришки по краката, недоумяваща как ще изкарам следващите дни на крак. Хлапето беше претъпкано с впечатления, несмогващо да коментира всичко (дъщеря ни е 9 годишна). Около час по-късно бяхме в басейна на хотела (на покрива) и най-после се охладихме. Моят мил съпруг в парка беше пъргавелкото с раницата, който носеше всякакви джунджурии. Така каталяса и слънчаса, че му трябваше час да дойде на себе си.
На другия ден в 7 и 30 напуснахме хотела и тръгнахме към Монако. 400 км. магистрали. Влизането в Монако беше на магия, понеже точно там няма указателни табели. Паркирахме на буквално последното място в 7 етажния подземен паркинг. Качването на белия свят беше бавно, задушно и претъпкано. Попаднахме в градината над морето, точно под Океанографския музей и установихме че и там температурите са като в Италия. Ще ви разкажа само за музея. НЕВЕРОЯТЕН Е. ИДЕТЕ ТАМ. Аквариумът е буквално изумителен. Залите с малките аквариуми са омагьосващи. Пред големия аквариум на земята бяха насядали 2-3 годишни деца от някаква детска градина. Бяха с еднакви оранжеви тениски, а едното беше с биберон. Сладурковците вдигаха врява колкото всички останали други посетитали и бяха полепнали като пиявици по стъклото докъдето им стига скромния ръст. Това беше точно при кораловите рибки, които както знаете са много шарени и красиви. В дълбочина зад скалите и коралите се виждаше по някоя огромна сянка на останалите обитатели от по-долните етажи на аквариума. Там имаше морски костенурки, 2 ската, няколко акули и сума ти 'по-дребни' риби. Направи ми впечатление, че нямаше никакви водорасли. Изумително добре подреден воден свят. Евала.
Разбира се да идеш в Монако и да не се снимаш с ферари си е като онова там за Рим и папата. Най ми хареса един Астон Мартин пред казиното в Монте Карло. За пръв път виждам на живо. Най не ми хареса, че не пуснаха детето да играе на едноръките бандити в казиното. Да не се поквари вероятно. Не седнахме на Кафене дьо Пари. Беше претъпкано и душно (???), а нас ни чакаха още 400 км. път.
На третия ден бяхме във Верона. Леко нервиращ град що се отнася до указателните табели. Или по много или хич. Паркирахме на един площад, чийто център беше ограден платен паркинг със светофар отпред. Оказа се, че е пълен до дупка и всеки път, когато излезе кола от паркинга, влиза друга. Пред нас имаше 5 коли и ние чакахме 10 минути. No comment.
Снимахме се с една сюрия хора-статуи. Разгледахме Арена ди Верона. Дъщеря ни беше гушната от гладиатор и снимана в геройска поза, като предварително бяхме осведомени, че иска “бакшиша”. Естетвено гладиатора, не детето. Тълпата под жулиетиното балконче беше значително по-малка отколкото я помня. Този път влязохме в дома на Жулиета (4 евро възрастен, 1 евро дете). Тя била на 5 етажа тая къща. Обикаляхме я половин час. На най-горния етаж имаше компютри, на които можеш да прочетеш подробности за легендата или да напишеш писмо на Жулиета, в което да си пожелаеш нещо.
Следобеда беше посветен на най-големия аквапарк край Гарда. Беше скъпо, недобре поддържано и мръсно. И претъпкано. И мокро, ама то това си е мой кахър. Мразя мокри места. Най ми хареса Бейби лагуун. Беше чудесно и напълно безопасно с много детски пързалки, пиратски кораб, игри във водата, люлки. Ще ви разкажа само за последната пързалка, на която се спуснахме. Baby Line. И така, пред нас имаше майка с 2 малки деца. По-малкото беше момиченце на около 3 годинки. Пързалката предсталява 3 самостоятелни водни пързалки, които както беше писал един ученик са “успоредни и завиват заедно като релсите”. Дългичка беше, спускаш се цяла минута.
И така малкото италианче в последната секунда отказа да седне във своето коридорче, но майката, вече седнала, го кандърдиса и дори леко го побутна, при което то внезапно се понесе надолу по водата. Следващите трима бяхме ние. Седнахме и при сигнала се сурнахме надолу. Гадно беше. Подскачаш по водата и ръбчетата на пързалката леко ти прежулват онова дето си го носиш под банския. Скокнах в басейна 10 секунди след дъщеря ми и се обърнах да видя къде изчезна главата на семейството. Въпросната глава се виждаше през 3-4 завойчета как се носи плавно към нас. Когато се появи на финалната права, всички видяхме, че е стиснал и високо вдигнал във въздуха като футболист световната купа, малкото италианско момиченце, което не желаеше да се спусне. После цопна във водата и изчезна под нея, продължавайки да стои с вдигнати нагоре ръце, държейки детето над водата. Чак тогава майката се осъзна и си грабна детето, а гореспоменатата глава най-после се показа окончателно и си пое дъх. Оказа се, че хлапето се завъртяло насред коридорчето си и се заклещило. Когато съпругът ми го видял, успял само да го грабне и задържи над водата, като му се усмихвал, защото било паникьосано. Така окичени с венци от слава се разкарахме най-после от това мокро място.
На четвъртия и последен ден посетихме зоопарка. Мамма мия! На входа имаше няколко огромни папагала, които елегантно позираха за снимка. 5 метра по-нататък едно зайче изскочи от храстите, пресече ни пътя и се шмугна в другите храсти, от които се разнесе пронизително кукуригане. Оказа се, че част от животните се разхождат из парка свободно. Друга част просто са отделени с ров или стъклена витрина. Така дъщеря ни и една маймунка “опряха” нослета през стъклото, снимахме се на 30 см от пума и “пипнахме” множество други животни. По обясними причини прекарахме най-много време при шимпанзетата. Нали знаете за краставите магарета...
Следобед отидохме в сафари парка. Показваш си билетчето, едни големи порти се отварят и влизаш с колата си при жирафите. Те бяха заели сенките и почти не мръднаха, когато най-нахално спряхме на 2 метра от тях, отворихме прозореца и ги снимахме. На щраусите им беше много топло. Те стояха далеч от пътеката за колите, заедно със зебрите, отпуснали тежко криле към земята (щраусите, естествено). Следващите 20 минути минахме покрай 5-6 вида антилопи, с такива дълги и остри рога, че за първи път бяхме доволни, че е горещо и на животните не им е до проучвания на български коли. Тук таме се срещаха различни птици, щъкащи наоколо. После се появиха големите табели със строги предупреждения да не се отварят прозорците и вратите по никакъв повод. Едни още по-големи порти се отвориха и първото нещо, което видях, беше как една лъвица пресече пътя на колата пред нас. Вас лъжа, мене истина. Снимах от 2 метра 2 женски и 1 мъжки лежащи в сенките край пътя. Нямаше никакви огради. Просто лъвовете бяха добре нахранени, имаше парчета неизядена храна наоколо и охрана на не повече от 50 м, седяща в джиповете, вперила поглед в мониторите за наблюдение. Излязохме от обиталището на прайда, големите порти се затвориха зад нас и се отвориха портите на тигрите. Те обаче спяха здрав сън, при това далечко от нас. Бяха много едри и охраната там беше много сериозна. После навлязохме в царството на птиците. Любопитна сган са това хвъркатите, не се притесняват, не бягат, още по-малко пък имат намерение да отлитат нанякъде. По пътя ни имаше табели, които предупреждават, че пътя често се пресича от животни и те са с предимство. Скоро разбрахме защо са сложени, по-точно разбрахме заради кого. По пътя настигнахме черно немско ауди, което се движеше бавничко, а точно пред предния номер на колата бавно пристъпваше едно ему. Леко и акуратно, точно в средата на пътя, а немците го снимаха през прозореца на колата си. В един момент емуто леко сви в ляво и аудито се опита да го заобиколи отдясно. Осъзнало грешката си емуто тутакси сви в дясно и отново застана пред колата, без да съобрази, че оголва пространства отляво. Немецът даде пълен ляв, но птицата отново се усети навреме, също зави и успя да застане пред бронята. Бяха невероятно смешни отзад, правейки зиг-загчета по пътя. В края на краищата аудито успя да го заобиколи, емуто се накокошини ядосано, но тогава забеляза новите си клиенти за играта на завойчета – нас. Беше се отдалечило твърде много от средата на пътя и вече беше до страничното огледало до шофьора, главата му почти се опираше в него. Аз протегнах максимално ръста си от 1,60 м. и увиснах с фотоапарата до емуто, докато не забелязахме, че то все повече се приближава до калника и накрая просто се отърка в него. Ние спряхме и птицата целеустремено ни пресече пътя. Снимахме я за последно, вдигнахме поглед към следващото животно и видяхме 3 коли, които бяха спрели и снимаха танца ни с емуто. Встрани от тях 2 носорога и 1 хипопотам хапваха без да ни обръщат внимание. Честно казано изглеждаха по-страшни от лъвовете, понеже не личеше да са омаламощени от жегата и се виждаше, че са пъргави и повратливи. Минахме страхопочтително със затворени прозорци и накрая за довиждане отново минахме край жирафите, които не бяха мръднали за последния час.
На път към къщи посетихме парка “Сигурта”, който ни се видя като земния рай. Това е парк в класическия смисъл на думата, много красив и добре поддържан.
На следващия ден си тръгнахме. Следвахме си политиката да се отклоняваме от магистралите и да посещаваме малките митници. В Загреб, където спахме, посетихме катедралата, която ни очарова, но за съжаление не я доразгледахме, понеже мен ме изгониха, заради голите ми рамене. Пред една закусвалня менюто, написано с тебешир на черна дъска ни приканваше да си хапнем “говеда кобасица” (телешка наденица?) и “чевапи у самуну” (кебапчета в питка). Посветихме се на чевапите.
Следващият ден изминахме 1150 км за 18 часа. Бяхме като сдъвкани и изплюти накрая. 3 км. преди границата Хърватска – Сърбия е отклонението за малката митница, която си бяхме избрали. Опашката за митницата на магистралата започваше 100м след отклонението и преставляваше 4 колони турски гастарбайтери. Тъкмо се почуствахме адски хитри, избегнали капана на дългото чакане и установихме, че се юрваме по малко пътче между селцата, което на всичкото отгоре беше затворено малко преди мечтаната митница.
Наложи се да идем на друга митница 50 км по-нататък, минавайки през Вуковар. Ако ви се случи да пресечете оттам, знайте че усмихнатия сръбски митничар чаровно ще си поиска 5 евро. 30м (!!!) след митницата сръбски полицай ще ви спре и ще ви каже, че сте карали с 58 км/час. Вие ще му кажете, че не е вярно, а той ще вдигне рамене. Нали и без това си го знае. Глобата била 40 евро. “Нямам” казвате вие и му подавате 15 евро, а той ги взема без да коментира. По пътя за Нови сад спазвате всички ограничения. В самия град откривате една уникална негова особеност. Там няма нито една табела. Повтарям нито една. Ще взема да потретя – Нови сад е с размерите на Русе и няма НИТО ЕДНА ТАБЕЛА. Тогава жена ви, която в последните дни е много задобряла в прочита на карти ( и която може би носи прякора Колди? ) ще успее да ви преведе през града, без да разполага с негова карта и да ви качи на магистралата от първия път.
Страшна магистрала е тая – 3 ленти общо, без мантинела по средата. И така до Белград.
Подминахме го и стотина км по-късно свихме към Зайчар. Още 100 км пътчета, селца и градчета, но въпреки всичко ние се чувствахме много хитри, че сме избегнали тунелите и любимата Калотина. На сръбската митница – цветя и рози. Но на българската – леле мале, 4 коли чакахме повече от час да ни пуснат. Нали знаете, че щом краят е хубав, всичко е хубаво? Е тогава по-добре да не говорим за пътищата в северозападна България. Направо ще ви кажа, че историята свършва край кухненската ни маса в Русе, където едно малко сплотено семейство въоръжено с лъжици, хапваше дълго мечтаната си зеленчукова супа в един и половина през нощта.