|
Може в много неща да се различавам от съдружниците си, но по едно нещо си приличаме - безкрайната ни любов към Формула 1. Какво ли не сме правили в името на тази любов - инвестиции в двуметрови сателитни чинии в ерата преди кабелните телевизии, в нови чинии и дигитални сателитни приемници - в годините на безумните коментари на Ричи Груев по Ринг ТВ, както и на миналогодишните "бели килими" на екрана. Е, за толкова години не успях да ги убедя в правата шумахерска вяра - макларънисти си бяха, такива си останаха, но какво да се прави - то коментарите няма да са интересни, ако всички са на едно мнение.
Естествено е тази ни любов да ни заведе по пистите от Гранд При. Веднага си представям масовия въпрос - "Хм, дали сте сума пари, какво сте видели повече от мен пред телевизора с биричка в ръка?" Отговор - "Нищо! Защото там край пистата нямаше повторения на ситуациите, коментар от студиото, забавени кадри и т.н.". Но неповторимо е усещането да си мъъъничка част от това шоу. Това усещане започва още сутринта в задръстванията при пътуването към пистата, минава през разноцветните, но винаги доброжелателни фенове на различните отбори (тук няма сектор Б и Г, телени мрежи като в зверилник, всички са заедно). После има шум, много, ама наистина много шум, радост, тъга, емоции. След края на представлението те чака още едно здраво задръстване, но няма да чуеш нервни клаксони, няма да видиш запотени яростни физиономии - интересно защо - магия!
Разбира се, всяко посещение на Гран При е повод за екскурзия по близки до състезанието места. През 2003 г. бяхме в Австрия, за жалост - на последното засега състезание на тази великолепна писта, миналата година се бяхме наточили за Турция, но не можахме да се организираме насред курортния сезон, а и сезон 2005 беше от най-безинтересните във Формула 1. Идеята за Испания ни дойде още през зимата и речено - сторено - правим си резервации в нета и тръгваме! Надявахме се (поне аз се надявах, след двете поредни победи на Шуми на Имола и Нюрбургринг), че няма да гледаме състезание с един кон, но затова - после.
Пътуване нататък
След дежурния автоспринт през Сърбия, Хърватска, Словения и Италия - пристигаме в Афи - край езерото Гарда в Италия. Това място е добър опорен пункт за преходи към Испания и Франция - на около 1300 км от София, но с четирима шофьори километрите се преодоляват без трудности. Любуваме се на живописното градче Гарда край още по-живописното едноименно езеро. Тесни улички, капанчета край езерото, джелати (сладоледи) и дрънкулки разни (уточнение - "дрънкулки" наричам всякакви почти безполезни туристически сувенири, купувани за радост на деца, тъщи, свекърви и тем подобни) под път и над път - идеално място за почивка. Изобщо човек може и седмица да изкара край това езеро и няма да скучае - в южната си част то е голямо и разлято, в северната се врязва в най-южните предпланини на Алпите. Уви, не разполагаме с време за разходка с корабче, плажуване, Гардаленд и други атракции, пътят ни зове и на следващия ден ни чака още една хилядарка километри до Барселона.
В движение вече решаваме, че ни е писнало от пътя по Ривиерата и Лазурния бряг и вместо да си разваляме очите с 1001 тунели ще минем през Алпите - Торино-Сестриере-Бриансон-Гап. За Бога, нищо лошо не искам да кажа за крайморския път - това е един от най-живописните пътища в Европа, но винаги непознатото е с една идея по-привлекателно. На италианско-френската граница правим първия си сериозен планински преход през това пътуване - гледката на пътя е зашеметяваща. Може би след някой друга година и тук ще направят тунел, но класическият проход винаги е радост за шофьори, обичащи завои, и за пътници, обичащи страхотни гледки. Също и за велосипедисти, обичащи предизвикателствата (оттук минава обиколката на Франция). След шеметното спускане към Бриансон Алпите изведнъж придобиват по-спокоен и заоблен вид. Любуваме се на "зелена Франция" - дълбоката планинска провинция Савоя. Някъде тук - от Ница към Гап и Гренобъл е минал Наполеон през 1814 г. на път за последното си възкачване на власт в Париж вместо по стандартния и удобен път Марсилия-Лион - както винаги - нестандартен, както винаги - сам срещу цяла Европа.
След Гап вече сме на магистралата, където скуката надделява. Привечер южният хоризонт постепенно започва да се затваря - и ето ни през Източните Пиренеи в Испания. Или както местните жители държат да подчертаят - Каталуния. Не след дълго се "приземяваме" в Барселона.
Състезанието
На следния ден е Голямото Състезание - GP на Испания на пистата "Каталуния". Пистата е недалеч от магистралата по североизточното крайбрежие - на 20-25 км от Барселона. То се знае - макар че сме тръгнали в 9 часа, а състезанието е в 14, задръстванията са налице. Тук имаме възможност да сравним организацията на испанската Гран При с тази в Австрия преди 3 години. Както и очаквахме, немците печелят по точки. Но в крайна сметка се добираме до прашни хълмове, набедени за къмпинги и паркинги. Всъщност доста от зрителите са си тук от петък сутринта - в каравани, кемпери или палатки. Просто служебните ни ангажименти не позволиха по-ранно тръгване. Влизаме в района на пистата в ролята на горди пешеходци (може би като поостареем, ще предпочитаме билет, фиксиращ ни на определена трибуна и седалка - ауууу, скука!). Отново виждаме, че "старите кучета" от палатките и караваните са ни надхитрили и занят какво да си носят на пистата. Ще издам верния отговор за всички заинтересувани - рибарски столчета или даже дъски (цяла компания носи по една дъска, дъските се сглобяват и хоп - пейка или маса). В края на краищата, това не е футболен мач и всеки може да вкара толкова, колкото може да носи.
Двете хеликоптерни площадки край пистата поддържат нивото на шум - хеликоптерният поток е като в час-пик на Хийтроу.
Трибуните и зелените площи са светлосиньо море (цветът на Рено) - това е обяснимо - действащият световен шампион и фаворит №1 за състезанието е испанец - Алонсо. Тук-там се виждат червени фераристки островчета, а привържениците на останалите отбори са с мярка нула. Но, както вече посочих, няма ни най-малък опит за злоба или недоброжелателство между различните фенове, независимо от огнения темперамент на домакините.
Като подгряваща програма има рали на олдтаймери, на поршета, както и авиошоу. След това пилотите минават на открит камион, за да поздравят публиката. Вече е обяд и испанското слънце набира сили, прехвърляйки без проблем 30-те градуса на сянка. Броят на зрителите е над 130000 - точният им брой се изписва от информационната система на пистата. Организаторите имат повод за фиеста - отлична посещаемост, и то - "в югозападното кьоше" на Европа.
И така - 14 часа е и състезанието започва! Водят сините, червените са плътно зад тях и после - всички останали. Малък лъч надежда, когато Алонсо влиза значително по-напред за дозареждане от Шуми. Наистина - Шуми вече е втори, разликата е посъкратена. Уви, дотук. Алонсо лети, фераритата - не чак толкова, другите - не питай. После се оказва, че на гумите Бриджстоун горещината е понесла по-зле, отколкото на Мишлен. Синьото море е все по-въодушевено, надвиквайки шума от болидите при всяко преминаване на Алонсо. Краен резултат - 1.Алонсо, 2.Шумахер - нека фиестата започне сега!
След края на състезанието и овациите следва дълго и продължително напускане на пистата. Разликата е, че всички, окито са пристигали от сутринта, искат да напуснат в един и същи момент. В следващия час небето почернява от хеликоптери-таксита, както в "Апокалипсис сега". О, чудо - и на хеликоптерните площадки има опашка от чакащи.
След около час се добираме до автомобила, още след толкова - излизаме от къмпинга. И след като задръстванията са в посока изток (към Барселона), юг (към вътрешността на Испания) и север (към останалите европейски страни) след кратка справка с картата програмираме в GPS-а обект в единствената вярна посока - на запад - манастирът Монсерат.
Манастирът Монсерат
Манастирът се намира навръх на интересна пледпланина на Пиренеите със скални образования. За разлика от Метеора той е изграден не върху скалите - а между тях. Изграден е във връзка с появата на Светата Дева по тези места през 10-ти век (католиците вярват в доста такива появи - последната - на някакви португалски овчарчета). След нагорещения ден разходката в манастира и околната градина е като разходка в рая. Гледките към планинските долини наоколо са зашеметяващи, а на хоризонта - в трепкащата мараня различаваме ТВ кулата на Барселона. Базиликата е с внушителна височина и великолепна акустика. Хващаме края на вечерната служба - чудесно изпълнение на момчешки хор. Встрани от базиликата има пасаж като в пещера, украсен с малки плочки в стил Гауди. Покай стената има стилажи с безброй цветни кандилца и някакви текстове на испански или каталунски.
Известно негативно впечатление прави прекалената комерсиализация на това великолепно място, за сметка на неговата автентичност.
До Монсерат води шосе, зъбчата железница, фуникуляр и кабинков лифт.
Барселона
От Монсерат се спускаме - и ето ни завчас във вечерна Барселона. Къде - то се знае - на Рамбла! Започваме с паеля и каничка сангрия. После каничките стават две... Сангрия е испанско средство за предпазване от обезводняване, което се получава от сладко десертно вино плюс резенчета от плодове плюс много много лед. По наша обща преценка - с по-добро действие от бирата, поне при температури над 30 градуса. Полунощ става, но никой на Рамбла няма намерение да спи (по едно време спират фонтаните на пл.Каталуния и осветлението на статуята на Колумб също загасна, вероятно поради спиране на 3-ти или 4-ти блок в някоя испанска АЕЦ). След прилична разходка на сангриите все пак ни е време да поотпочинем.
Барселона е един от най-интересните европейски градове. Местоположението му предполага неговата вековна връзка с морето - откъм сушата и изпепеляващите испански ветрове е предпазен от верига планини северозападно от града, а откъм морето - залив, защитен отвсякъде от вълните. Другият дар Божи са "белите дробове" на града - неговите хълмове-градини - Монт Юик, Гюел, Тибидабо.
Освен с морето, градът прави впечатление с отличното си градоустройство - разграфени като квадратчета квартали, прорязани по диагонал от едноименния булевард, започващ някъде в новите квартали над Камп Ноу, разцепващ стария град и забиващ се косо в крайбрежиня булевард. Булевардите са сенчести, преобладава средиземноморският любимец - платанът. Архитектурата - ами тук името и делата на Антонио Гауди са навсякъде. А като добавим имената и на други видни каталунци - Пикасо и Дали - можем да си обясним любовта към модернизма, към интересните елементи навсякъде из Барселона - било в сградите, било в парковете, било в "нещото" пред Олимпийския стадион, било в арките пред пристанището. Съвременната си инфраструктура градът дължи и на още един каталунец - Хуан Антонио Самаранч, с лобизма на когото Барселона става олимпийска столица през 1992 г. и с потеклите "пълноводни финансови реки" се изгражда силно развито метро и скоростна пътна мрежа за достъп до града и олимпийските обекти.
На следния ден разходката ни започва по друга пешеходна барселонска улица - бул. Гауди. По нея излизаме на барселонската емблема - "Саграда Фамилия" (Светото семейство). Църквата е започната да се строи през 1882 г., то се знае - с проектант и технически ръководител - Антонио Гауди. Това е трябвало да е върхът на неговото творчество - и с причудливите кули, и с орнаментите, увенчаващи техните върхове. Земният път на Гауди завършва внезапно през 1926 г. под колелетата на трамвая. Неговото творение продължава да се строи - уж по неговите скици и проекти, но и неговите следовници си оставят ръцете там (от 1995 за последните 10 години е построен западен портал - нещо като шатра с прави линии, според мен - в дисонанс с липсата на каквито и да е прави линии в Гаудисткото творчество). И тъй като след върха следва слизане, барселонци не бързат в строежа на Саграда фамилия. Ако с абсолютна истина се нарича въображаемо понятие, което се доближава, но не се достига никога, то "Саграда фамилия" е абсолютната "маняна" за Барселона. Но нека не съдим толкова строго жизнерадостните жители на каталунската столица - та нали и Кьолнската катедрала е била изграждана 5 века!
От Саграда фамилия хващаме туристическия дабълдекер (с втори етаж - кабрио, то се знае) и започваме обиколката на Барселона. Денят е понеделник и музеите работят "маняна", пък и на повечето от нас това не е първото посещение в града, така че се отдаваме на разходки по парковете.
Започваме с Гюел - друго от любимите творения на Гауди. Причудливите кулички, шадраванчетата с бяла венецианска мозайка, колонадите с колони, редени накриво като от второкласник - всичко това е неописуемо и несравнимо - просто трябва да се види. Както и къщичката на директора на парка, излязла от детските книжки.
Тибидабо не успяваме да посетим, тъй като трамваят и фуникулярът затам работели също "маняна".
Пак на дабълдекера преминаваме през вилни квартали, през новия град - до друго свещено място за каталунци - Камп Ноу. Пред стадиона цари оживление и как не - "Барса" е шампион на Испания и само след два дни предстои да играе финалът на Шампионската лига. Продължаваме обратно към центъра и към Монт Юик - олимпийският хълм. Разхождаме се и правим панорамни снимки на Барселона. Преди 10 години тук бях свидетел на фееричното водно-светлинно шоу от Двореца на изкуствата до пл.Испания. Продължаваме през парка към пристанището. Малка почивка от жегата с разходка из прохладния мол и аквариум. Вече отпочинали, отиваме към кулата на атрактивния кабинков лифт над пристанището. Часът е 18.45, а работното време, написано на табелата, е 19.00 ч. Но, уви, поредната "маняна, сеньор".
Деня довършваме с разходки из единствените криволичещи улици в Барселона - в Готическия квартал, а вечерта - пак край Рамбла и пак - със сангрия.
На следния ден трябваше да посетим Тибидабо, да се качим на кабинковия лифт на пристанището, да посетим музея на восъчните фигури и да се топнем в морето...
Но съдбата ни погоди друг номер. Лявата предна гума на колата беше спаднала. Разтоварване, смяна с временната "патерица", намиране на квартална гумаджийница - това добре, но диагнозата е лоша - спукана джанта. Тук си припомняме хлопването в дупка малко след Сливница - явно след 2500 км и 4 денонощия малката пукнатина се е разширила и джантата трябва да се смени. Не че има нещо особено в джантата - 16-цолова джанта за Ауди. Но никъде в Барселона, в никой от магазините на Ауди или VW-групата (която има заводи и в Испания) няма такова животно. Някъде обещават да го доставят в някаква "маняна", която трае от 1 до 3 дни, накрая се пръква плодотворната идея да се обиколят местните автоморги. Тук отчитаме друго испанско понятие - "сиеста" - това е обедна почивка, която трае от обяд до неопределено време, обикновено след 15 часа (все пак сме през месец май, сигурно през лятото са по-зле нещата). Та след изтичане на сиестата отново сме с 4 джанти, с провалена туристическа програма и с чакащи ни 800 километра до Мадрид. Оле!
Мадрид
Късно вечерта се добираме до Мадрид. За щастие или нещастие, хотелът ни е в лабиринта улички около Пуерта дел Сол. За съжаление GPS-ът е безпомощен, тъй като упорито се старае да ни изведе на място без изход с огромен трап пред него. После се оказва, че това място е на 50 метра по права линия от хотела, но прехода с кола из уличния лабиринт правим с напълно безвъзмездната помощ на услужлив местен таксист - "Грасиас, дон Педро!".
На следната сутрин установяваме първата разлика между Мадрид и Барселона - сухият въздух и изпепеляващата жега - поне с 4-5 градуса над барселонските. Майското слънце докарва тридесетака по Целзий на сянка до към 10 часа. Прогнозата за деня е над 35. Затова решаваме да започнем с автобусната обиколка, докато не сме се изпекли съвсем.
Мадрид е град, доста по-различен от Барселона. В центъра преобладават бароковите сгради - внушителни, но стандартни, няма ги барселонските "закачки" и "кривотии". Кой знае - може би половинвековният франкизъм си е казал думата - нали импозантността е запазена марка за диктаторските режими. В градоустройствено отношение на центъра също е по-назад от каталунския си конкурент - по-големи задръствания по улиците, по-малко широки булеварди. По перифериите има концентрични магистрални рингове (единият - в строеж), така че историите с нашето Околовръстно шосе са непознати. Като спасение от адската горещина са сенчестият булевард Прадо и започващият от него разкошен парк и градините около кралския дворец - от другата страна на центъра.
Между квартала около Прадо с внушителните барокови постройки (най-вече на банки, но най-голямата - на испанския телеком) и кралския дворец с операта е старият град - с познатите тесни и криви улички, с безбройните магазинчета за джунджурии около Пуерта дел Сол, както и с Пласа Майор - правоъгълният площад пред кметството, досущ като събрата му в готическия квартал на Барселона.
След кръгчето около центъра с дабълдекера, добре опечени, слизаме пред музея Прадо - една от най-големите художествени галерии в Европа. Основната част от колекцията е от славните времена, когато испанският монарх е бил "намбър уан" в Европа, господсвал е над земи от Италия, Фландрия и над цял един нов континент. Тук са произведения на всички представители на италианския и фламандския ренесанс, на испанските майстори Веласкес, Гоя, Ел Греко (този е грък от о.Крит, но цялото му творчество е свързано с втората му родина - Испания). Като разширения към Прадо са близките музеи Тисен и кралица София (за модерно изкуство).
След тежката програма правим пауза с малко ядене и много сангрия. Чудесната амброзия ни връща в играта, продължаваме с обиколка на тузарския квартал край бул.Прадо Саламанка - та чак до новия град - "ситито". Видяхме и "Бернабеу" - значително по-модерен от "Камп Ноу", но пустеещ - ясно е защо - последните години на Реал са жива мъка за неговите фенове.
До края на деня се занимаваме със "сувениринг" в центъра, след което - пред телевизора на мач. Финалът на Шампионската лига - още един повод за фиеста - Барса е шампион на шампионите! Какво ли е било по това време на Рамбла! Учудващо е, че и в града на кръвния враг Реал също се чуваха радостни възгласи по улиците. Трета спортна фиеста само за седмица - Испания явно диктува европейската мода в клубния футбол и мотоспортовете!
На следния ден посетихме кралския дворец. Характерното за него е, че той е жив - макар и само за церемонии, той се използва по предназначение. Може би не е толкова натруфен, колкото Версай, но различните зали са интересно и разнообразно декорирани. Испанците твърдят, че даже Наполеон завидял на испанския си колега за неговото жилище.
На около 30 километра западно от Мадрид се намира Ел Ескориал - манастир и едновременно крайградска резиденция на крал Фелипе ІІ (оня, с "непобедимата" армада). Манастирът е в прохладна (по испанския стандарт) и зелена местност, помещенията са богато декорирани с картини. Тук са погребани всички испански крале, кралици и техни деца, починали в невръстна възраст (доста сериозна детска смъртност, и то в кралския двор, дали от затворен живот или от династичните бракове между братовчеди...). Базиликата е мрачна и строга, интересен архитектурен елемент са статуите на шестте старозаветни царе на Израел.
Толедо
На 60 километра южно от Мадрид се намира живописният град Толедо - побратим на нашия Търновград. Побратим, защото е стара столица, защото е опасан от всички страни от река. В града съжителстват трите култури на Иберийския полуостров - ислямската, еврейската и християнската. Наследство от маврите е градоустройството на Толедо - неговите тесни и криви улици, "мостове" от къщи над тясна улица, сградите с характерните арабски арки на прозорците. Еврейската диаспора е оставила няколко интересни синагоги, но през 1492 г. евреите са изгонени от Толедо от Фернандо и Изабела. От християнските църкви най-забележителна е катедралата, доминираща над целия град. Пространството в просторната сграда е разделено на няколко "клетки" - всяка една - като отделен параклис с олтар, всичките - богато декорирани. Безспорно това е църква №1 засега в Испания (за Саграда Фамилия говорихме вече). Тук е седалището на испанския кардинал, тук са погребани всички негови предшественици.
Градът цели 5 века е столица на прогресираща за сметка на маврите Кастилия и после Испания. За тези времена напомня внушителният Алказар. До края на 15-ти век християнските владетели поддържат толерантното отношение към другите религии. През 16-ти век Фелипе ІІ премества столицата в Мадрид.
Толедо е столица на провинция Кастилия-Ла Манча и това предполага основната тематика на туристическите сувенири - Дон Кихот и Санчо Панса.
В града има безброй ресторантчета. Часът е 19 и сядаме в едно от тях - Паеля - цъ, сангрия - цъ, само пици и сандвичи. Питаме за сангрия - твърдо испаноезичният келнер пише на едно листче - 8.30 и си заминава ням като теле. Брех! Почти същото се повтаря на съседното капанче. При третия опит, обаче, попадаме на англоезичен келнер и работата се изяснява - до 20 часа заведенията работят като снек-барове - само вода и сандвичи, а чак след 20 часа - като ресторанти със испански специалитети и сангрия, естествено. Човекът ни запазва сенчеста маса и след час размотаване се връщаме за традиционна испанска вечеря.
Испания, испанците и ние
Пресичаме обратно испанската пустош. Изпепелени и прегорели степи, голи хълмове и планини - като от декор на индиански филм. И си представящ бедния идалго Дон Кихот и неговия оръженосец Санчо в железни доспехи... И чудо! На планините над Сарагоса - цели батальони от великани, размахващи заканително белите си ръце! Не е чудо, разбира се, това са алтернативните енергии на 21-ви век.
Като се замисли човек, ние доста си приличаме с испанците. Не е случаен големият брой български гурбетчии, независимо от голямото разстояние. И двата народа живеят на границата на християнската и ислямската цивилизации. И двата народа имат светли и тъмни периоди.
И двата посрещат 21-ви век на незавидни места по стандарт за Европа - испанците - на предпоследно място от "старите 15", ние - на предпоследно/последно място от "новите 27". Може би самочувствието на потомците на конквистадорите на Новия свят е малко по-високо, но сигурно само преди 15-20 години и испанците са били поучавани от предшествениците на Ханс Фликеншилд, Гюнтер Ферхойген или Оли Рен, как да правят демокрация и пазарна икономика. На които поучения са отговаряли със стратегии за действие, включващи много повторения на "маняна", със симпозиуми и колоквиуми с леене на реки от сангрия и с фиести по всякакъв повод.
Ако след седмица в лъскавия Мюнхен или Цюрих средностатистическият нашенец се чувства като евробоклук, за една седмица в Испания разбира, че Европа е разнолика, че има и други разбирания за точност и бързина, за "живота, вселената и всичко останало" и не бива да се абсолютизира даден стил на живот.
Андора
Към края на деня испанската степ придобива по-зелен цвят, След Лейда достигаме първите възвишения и привечер навлизаме в Пиренеите. На свечеряване влизане в гориста планинска долина. Оставяме назад последното испаско градче - Урхел и след десетина километра мрак - изведнъж - гирлянди от светлини. Пресичаме андорско-испанската граница, пътят става обилно осветен, а селата до столицата - Андора Ла Велла следват непрекъснато. След няколкото десетки километри по безлюдните планински пътища тук е направо пренаселено. Гъстотата на бензиностанциите се доближава до отсечката Сандански-Кулата, а бензинът е с 20% по-евтин от Испания и с 40% - от Франция. Кой знае защо, въпреки добре поддържаните и осветени пътища, преобладаващите ограничения на скоростта са 30 и 40 км/ч, "подкрепени" от радари-самоснимачки. След известно лутане по "столичните" улички намираме пътя за нашето курортно село. Да отбележа пълното незнание на чужди езици - и от полицаите, и от обслужващия хотелите персонал. Основният език тук е каталунски, възможно е хората да знаят испански и френски, но ние не ги знаем.
Курортното село е красиво и спокойно. Зимният сезон току-що е отминал, летните отпуски още не са започнали. Преобладават каменните и псевдо-каменните (облицовани с плочи - имитация на дялани камъни) къщи.
Цените на хотелите са добри, сигурно Андора е изгодно място за ски-ваканция, особено за французи и испанци.
В столицата преобладават новите сгради. Най-интересната сграда е СПА-центърът около централния минерален извор с остри пирамидални кули, наподобяващи планински зъбери. Малката държавица е характерна с ниски данъци (ДДС - 4%!) и оттам - по-добри цени на техника, бензин и др. неща. Навсякъде се строи усилено - дано не "пресолят манджата", както по нашите курорти.
Дължината на цялата държавица е към 30 км. След столицата в посока Франция селищата се разреждат, снежните върхове са на една ръка разстояние. Централното било на Пиренеите е нейната граница с Франция. Тук GPS-ът бележи най-високата точка, достигната от нас с кола по целия път от българия до Испания и обратно - 2499 метра. Следват два дълги тунела и главоломно спускане в алпийския пояс на Пиренеите.
Анси
Спускането завършва в Перпинян на морето и оттам следва продължителен магистрален преход. През Монпелие, долината на Рона и Валанс се отделяме към Гренобъл и ето ни отново в Алпите. Времето се разваля и последната отсечка до Анси преминаваме в проливен дъжд.
Настаняваме се набързо в хотела и отиваме в стария град на вечеря. Анси е разположен на великолепно езеро. Главните пешеходни улици са около двете реки-канали, които се изтичат от езерото. Ресторантчетата буквално са нанизани едно за друго - като в Парижкия латински квартал. След обилна и многоетапна вечеря по френски правим нощна разходка по улиците ("я, то се изтекло!"). Следват няколко нощни снимки на шатото и други ефектно осветени сгради.
На следващия ден слънцето отново се завръща. Правим си неделна разходка в крейезерния парк на Анси. В едната част той е залесен с огромни секвои и платани. По-нататък има сочнозелени морави, използвани в неделната утрин по предназначение от следовниците на Платини и Тиери Анри. Градът, тих в ранната утрин, изведнъж се оживява към 10 часа - по стар френски обичай всяко кафене изважда столове, гледащи към улицата. Старият град е много добре запазен и поддържан, а каналите му придават "венециански" вид.
С две думи - чудесен спокоен град и бих го препоръчал на всеки, който пътува от София за Париж или обратно по южния път (Италия - тунел Монблан).
Завръщане през Алпите
Програмата трябваше да продължи с Шамони и изкачване с лифт до Егий дю Миди - най-близката наблюдателна точка за Монблан. Но облаците, освободили от присъствието си долината на Анси, са се заклещили върху четирихилядниците. Отлагаме изкачването за по-добри дни и продължаване към Женева.
В предишен разказ съм се спирал подробно на Женева и едноименното езеро (наричано обикновено Lac Leman), тук само маркираме обектите - разходка с влакче край езерото, посещение на катедралата. Нататък се отбиваме на крайезерната алея във Вевей и замъка Шийон край Монтрьо. Следва преход до Теш - входната врата на Цермат - нашата поредна спирка.
Цермат е едно от най-живописните швейцарски курортни градчета, разположено под страховития Матерхорн. Както и в Андора - цари междусезонно спокойствие. Снимаме Матерхорн, осветен от залязващото слънце.
На следния ден със зъбчата железница се изкачваме на глетчера Горнерграт. На 3100 метра зимата още царува, температурата е отрицателна и леко прехвърча сняг. Уви, четирихилядниците са скрити в облаците, само за миг се показва Дюфуршпитце - швейцарския шампион. На тази височина има хотел-ресторант на края на вселената - за маниаци-скиори, нежелаещи да се отделят много надалеч от пистите.
След Цермат продължаваме на изток към прохода Фурка - все още затворен поради зимни условия. Колите се извозват с жп платформи през тунел, дълъг над 20 км. Следва проходът Готард, Езерото на 4-те кантона, известно с приключенията на легендарния Вилхелм Тел. Все на изток минаваме за миг през Лихтенщайн, после през Австрия, Словения, Хърватска и Сърбия - обратно към родината
Лучше гор могут быть только горы, на которых еще не бывал...
|
