Здравейте,

Понякога в живота има сложни ситуации, които понатежават.............
Е, и аз се опарих от такава. Вече съм на години, със семейство но въпреки това родителите ми все още смятат че съм малко дете, и се сърдят когато не им е на кеф.....разбира се обвиненията са съвсем обичайно нещо в цялата история, но друг е въпроса кой може да ги издържи вече.
Все още не могат да приемат факта че не съм малкото хлапе което бях някога, и най ме е яд, че не искат да го разберат.
Моля посъветвайте ме, какво да правя....... сърдят се когато не им изнася нещо, обвиненията са ясни.... няма го уважението към мен, като родител..... как така аз ще кажа нещо, и думата ми ще бъде уважена....... или айде .....понякога от време на време.... се зачита..... с моята половинка си говорим че другите родители зачитат достойнствата на порасналото си дете като родител......
вече не знам какво да правя...... честно казано в чудо се видях наскоро, и ми избиха нервите........ разкрещях се и си излях всичкото дето ми тежеше...... цялата истина / както я виждам аз / директно.......че не може за всичко да се обвиняваме, че трябва да разберат че вече не съм дете, и че трябва да ме уважават като родител по отношение на МОИТЕ деца....... и какво ли още не.
и.....сега сме много обидени.........честно казано - и ме интересува, и не ме интересува че сме обидени, след като не можем да опитаме да видим поне малко и другата страна.......
Много ми е зле, и моля посъветвайте ме, как да изляза наглава, защото вече не издържам, но едно знам със сигурност: и аз имам достойнство, от което не ще се откажа, колкото и да ме боли.......................
Но все пак боли, мамицата му.............. много боли...........

Първо да те попитам доколко сте зависими от родителите си?
При тях ли живеете? Разчитате ли на някаква материална помощ от тях?

не живеем при тях /засега/, но там където сме, не можем да останем за дълго.
иначе освен емоционално, не сме зависими материално от тях. Но не знам до колко това има значение.

Обяснимо е...
За съжаление много млади семейства имат такива проблеми. /Не знам доколко това звучи успокоително/
Като че ли родителите ревнуват подсъзнателно децата си. Не искат да приемат факта, че те не са вече малките деца, които държат за ръка... може би им липсват...
Добре е, че сте самостоятелни и можете сами да си решавате проблемите. Това донякъде е повод за уважение от тяхна страна. Лошо е,че ви подриват авторитета като родители пред децата...
Според мен известна дистанция не е излишна, за да могат да осъзнаят, че сте големи и разумни хора.

Ситуацията ти е доста болезнена, защото се разкъсваш мшжду нежеланието да нараниш родителите си и желанието да извоюваш независимост... Аз имах подобна ситуация, но не с моите родители, а с тези на мъжа ми. Моите са ме научили да бъда абсолютно независима, едно от изреченията на баща ми е :" Мога да ти дам съвет, но решението как ще постъпиш е твое." Имало е случаи, когато не съм вземала правилните решения, но последствията от грешките никой ме ни ги спестяваше, а това учи... на много работи...
Та в един момент се наложи да живея с хора, които не търпяха отказ или различно от тяхното мнение. Един кратък период от време се въздържах, за да не нараня съпруга си, а също така и да им дам време да се осъзнаят и да престанат. Но стана по - лошо. И се наложи да им поставя точни условия, които трябва да се спазват, ако искат да сме в добри отношения. Не съм се карала с тях, не съм ги обиждала ( виж, те мене - да, ама съм им простила ), но при всеки опит за "налагане на това какво трябва да правим аз и мъжа ми" се сблъскваха с абсолютен ръб. Мъжа ми се скри зад гърба ми, което ме наведе на мисълта, че може би и на него отдавна му е било писнало, но просто не е събрал смелост да се опълчи. Сега като чета твоя постинг си давам сметка, че може би е бил в подобна на ситуацията ти. Проблема при вас е, че трябва да се изправите срещу собствените си родители, докато на мен ми е по- лесно , защото се касаеше за чужди хора...
Следващите две години бяха много напрегнати, аз родих - те не дойдоха дори да видят детето - запознаха се с него на втория му рожден ден. По улиците ме избягваха, чувах най - различни обидни коментари от тяхна страна пред мои познати... но така или иначе е важен крайния резултат, а той е, че в близките 10 и повече години сме наистина в много добри отношения, те ме поопознаха и разбраха че "кривия" ми характер е даже полезен в повечето случаи.

Дано не съм те отегчила с горенаписаното. Идеята ми беше, че на теб няма да ти е лесно да подкрепиш независимостта на семейството ви пред собствените си родители, но съпругът ти би могъл и да се справи, ако има твоята подкрепа и е готов да се подложи на "обстрел" в следващите месеци или години - зависи колко ще издържи ината на вашите.

Ти също не отстъпвай от първата крачка - не им викай, не ги засягай, просто спокойно и твърдо се научи да казваш НЕ. Свиква се ...и ти ще свикнеш и те също...

Подкрепям те и дано нещата се успокоят без излишно напрежение.