Имам син на 15 години.
До скоро беше много усмихнато,живо,пъргаво и любознателно дете.
С такава скорост скачаше от интерес на интерес,че се бяхме видели в чудо от непостоянното му поведение.Беше много общителен,много инициативен,приказлив,ведър и винаги готов за подвизи.
До скоро.
От няколко месеца постепенно се промени.Стана затворен и необщителен.Муден,бавен и незаангажиран.Говоря му,а той гледа през мен и каквото и да му казвам за потайното му държание,отговаря,че си има лични причини,но отказва да ги сподели с мен.Тази година изучават библията и той каза,че много му е допаднала и вярва,че наистина така са се развили някога нещата.Майка ми е религиозна,аз-умерено,по-скоро съм вярваща,отколкото религиозна.Говорили сме по темата и мисля,че това влечение към религията е от прекалено чуствителната му душевност.Винаги е бил изключително мек състрадателен.Но не това ме притеснява.
Знам,че в процеса на съзряването децата се променят,отдръпват се от родителите си и се противопоставят,но много се притеснявам.Не членува в секта и няма лоши приятели,познавам децата с които дружи.Записа се в Младежки червен кръст,което намирам за добро.
Притеснявам се от липсата на живец,на амбиция.Не учи достатъчно,т.е. ученето в момента остава встрани явно.Е,не носи 2-ки,но той е в елитна гимназия и да си губи времето,означава да изостава с всеки изминал ден.
Няма приятелка въпреки симпатиите към едно момиченце-нямам представа как му отговаря тя,не иска да сподели.
Много съм объркана.Много си обичам детето и мисля,че винаги съм се стремила да бъда максимално добра майка,баща му също много либерално и с участие се държи с него.Не мога да понеса ,че съзнателно иска да се отчужди от нас.Защо?Винаги сме говорили по всички въпроси,обсъждали сме всичко,което е възниквало като проблем абсолютно демократично.Защо,защо се държи така?Защо не иска да говори с нас?
А иначе е все така любезен,не отказва като го накараме нещо,не ни обижда,но и не гледа с нас телевизия,не обсъжда както преди интересни филми,музика,не идва с нас на излет или ресторант,или гости...
Може би е нормално,не мога да преценя,но се чуствам много зле.
Поговорете ми!Моля...

Здравей!
Едва ли аз съм най-компетентния човек, който може да ти даде професионален съвет. По-скоро мога да ти дам морална подкрепа. Да, децата в тази възраст доста се променят - не са нито деца, нито възрастни /въпреки че често искат да бъдат и деца и възрастни едновременно/. Не споделят, както са правили преди. Според мен е нормално. Та ти самата сигурно си минала по този път. Спомни си как си се чувствала през този период от живота ти...
Имам племеник също на тази възраст. И той е доста променен - срамува се от родителите си, не учи /изключван е от училище вече/ и други такива. Сестра ми го води на психолог, за да й дадат съвет как да се държи с него. Второ посещение мина и е рано да се каже има ли ефект, но тя твърдо е решила да продължи с терапията.
Написах ти това, за да ти кажа, че ако ти и съпругът ти не може да намерите общ език с него можеш да потърсиш помощ. И не е нужно да казваш на детето, че посещава психолог /че доста се травмират/.
Пожелавам успех и дано съм била от полза!

Не зная.
Аз съм много волеви човек и винаги съм успявала сама да се справя с проблемите си,но това не съм го очаквала и колкото да се вглеждам в себе си-не намирам вина.Явно е нещо извън мен.Възможно ли е да е толкова различен,че нашият начин на живот вече да не му е интересен?!Измъчвам се много от всички въпроси,които се блъскат в главата ми,загубих си спокойния сън,а може би детенцето ми просто става мъж,а аз не мога да се примиря...

Не си виновна. Продължавай да си добра, да поддържаш спокойствие вкъщи и да си усмихната.

Но го остави да диша!!!! Отдръпни се малко от него, не го разпитвай, не го притискай да споделя, не се натрапвай с присъствието си, не го задушавай с пристъпи на загриженост, нежност, състрадание или притесненост! Това само ще дразни...

Остави го да се наслади на самостоятелността си, да изживее сам вълнениенията и притесненията си - какво по-естествено и желано на тази възраст...

От теб се иска само да има спокойствие вкъщи и да помагаш за всичко, но само когато ти се поиска помощ

Няма страшно - само много нерви и още повече любов и търпение.
Да, променят се, изведнъж сякаш стават други, почти непознати за нас същества. Нормално е да са различни от нас. Успокояващото е, че въпреки странностите /от наша гледна точка/ се оказва, че не са съвсем забравили на какво сме ги учили, но това е моментът, в който проверяват дали е така наистина. Това означава естествено много грешки, които ни докарват до лудост, защото се опитваме всячески да ги предотвратим, а не се получава. Но те имат право на опит, нали? Не желаят готовите ни рецепти, не признават обикновено, че сме били прави - най-добре е да се сдържаме да го съобщаваме, или пък натякваме. Нуждата от свобода и самостоятелност става осезаема и се отстоява яростно. Несподелянето е донякъде защото си дават ясна сметка, че нещо не е както следва, но са длъжни да проверят сами. Също и защото си пазят територията от чуждо /нашето/ нахлуване в нея. Но това не е ненормално. Ненормално би било да искаш на 15 години да споделя вашите интереси и свободно време, когато светът наоколо му предлага скривани досега, непознати неща, които следва да бъдат проучени лично. Там ние нямаме място, освен съвсем инцидентно /такива моменти трябва да се използват/. Да, детето се изплъзва, расте, става голям човек /постепенно/ - това е негова лична работа, смята той. Работата с неученето е повсеместна, уви, но това е една безкрайна тема, за съжаление засега нищо не помръдва към добро. Много малко са амбициозните на неговата възраст - тези, които знаят какво искат. Не мога да преценя дали това е плюс, или минус - рядко такива деца успяват да се впишат успешно в средата си и растат умни и самотни егоисти. По правило останалите не ги приемат добре. Неприятното е, че в наши дни отрицателният модел на поведение се цени прекалено много /той винаги е бил нещо привлекателно, но сега вече излиза съвсем от релси/ - вината, според мен, е на цялото общество, не на отделния родител, или учител. В края на краищата почти всеки родител възпитава, или поне се опитва, положителното у детето си, но извън къщи, в неговата среда, която е приоритетна на тази възраст, това се оказва непечеливш вариант. Утешителното е, че все пак, децата успяват някак интуитивно да намерят някакъв що-годе приемлив модус вивенди, но той не отговаря изцяло на родителските въжделения, трябва да се признае.
Мисля, че този ужасен период е на някаква немислима ежедневна акробатика от страна на родителя за да не скъса връзките с детето си от една страна, а от друга да бъде все пак коректив на "изследователските" му поведения.
Затова завършвам с онова, с което започнах - много любов и много търпение...

Който не разбира мълчанието ви, няма да разбере и думите ви.

Благодаря ви за подкрепата!
Надявам се да се справя,най-вече със собствените си страхове.Вярвам,че огромната любов и нежност,с която сме отгледали нашият тинейджър няма изведнъж да пропадне в нищото и не може така лесно да бъде обезличена и заменена с нещо друго,и когато намери собствените си истини, той дай Боже ще се върне отново при нас!

Представи си някой непрекъснато да очаква нещо от теб... да разговаряш, да се държиш по определен начин, да се усмихваш, да бъдеш общителен, да бъдеш амбициозен и т.н. Вместо да те приема такъв какъвто си, да очаква да бъдеш такъв, какъвто иска той. Някой иска да надникне в мислите ти и в сърцето ти и да знае всичко, което се случва там. Ти ще му позволиш ли? Нещо от рода на "Големият Брат те наблюдава." Или по-скоро "Твоята Майка не те изпуска от очи." Шегувам се... макар че и на мен не ми е много до смях с моя 15 годишен тийнейджър. Само две неща ми помагат да се успокоя... когато си спомня какво доверие ми е имала моята майка навремето и като се опитвам да се поставя на мястото на сина ми. Повече любов и доверие, по-малко очаквания и претенции и така... трудно е, ама няма как... ще го преживеем

Shan , nakarame da se zamislq...Tolkova hubavo si go kazala.Taka to4no i obrazno opisva6 vsi4ko !...No e tolkova trudno ponqkoga!...Hrast4e , ako ima6 nujda da pogovori6 s nqkogo sas sa6tite problemi kato tvoite i ima6 ICQ ...moje6 da mi se obadi6 ! I az se 4uvstvam kato teb ...i to ne ot v4era ... Ve4e 4 godini tarsq pat ...tarsq istinata za sebe si i deteto si...

е при вас, но не е онова мило, обичливо детенце, а едно понастръхнало, ръмжащо същество...
Не очаквай да бъде както преди.
Не казвам, че ще е по-зле, или по-добре, но във всички случаи ще е различен.
Приеми го такъв, какъвто е във всеки един момент - той е твоят син. Той расте, той открива, той се развива - полека-лека става отчетливо отделен от вас човек. Това е нормалният път. Нали сам ще трябва да поеме по него и да го извърви...

Който не разбира мълчанието ви, няма да разбере и думите ви.