Синът ми е на 16,5. Вече е невъзможно да разговарям с него. Репчи се, като вземе думата не спира. Нищо от това което му говоря не стига до него. Опитва се непрекъснато да се налага и да става неговото. Непрекъснато сме във война. Опитвам се да съм внимателна и нежна, но той сякаш нарочно ме провокира и понеже ме е грижа за него той явно усеща че се вбесявам. Опитвам се да държа юздите, защото зная колко е лесно на тази възраст да бъде подведен .Но все по малко успявам да постигна. Същевременно нямам подкрепата на училището му- където цари пълно безхаберие- учениците си влизат когато си искат в час, пишат когато си искат. Как тогава да проумее колко е важно да има някаква мярка . Съучениците му - въпреки скъпоплатеното образование си подвикват като каруцари- а той за да не бие на очи ги копира до съвършенство. Това ужасно ме дразни- тъй като макар и да сме все още млади със съпруга ми никога не сме си позволявали просташко поведение и изрази. Едно от новите изобретения на сина ми е да плюе по пода- просто ми идва да умра и да не гледам как издевателства над представите ми за нормално поведение. Дала съм му цялата си любов, а вече не съм сигурна какво изобщо да правя. Превърнала съм се в статуя на търпението и въпреки това се чувствувам ужасно наранена и предадена. Къде сгреших.

Ако това те успокоява, според мен, не е нито едното, нито другото. Просто копиране на поведенчески модели, както казваш - да не се различава от масата. Щото това е много важно за него - принадлежността към стадото, а ако може дори и лидерство в безобразията. Разбира се, в нормалния случай това е до време - в един момент всеки решава, че е различен и започва да подчертава именно разликите и да бяга от приликите. Рискът е в каква посока решава да е различен и да е сам себе си...
Не зная какво би подействало в твоя случай - те се "трогват" от различни неща. При това страшното е, че колкото повече внимание обръщаш, толкова по-доволен става той и по-креативен в гадостите си. Разбирам много добре, че не можеш да отминеш с безразличие поведението му, това е детето ти все пак и те ужасяват нещата, които прави. Почти съм сигурна, обаче, че ако се сдържиш и отминеш без реакция, то ще му омръзне поне тази дейност /говоря за плюенето/, тъй като няма да го има очакваният ефект и ще му стане безинтересно /но първо известно време ще опитва да те провокира/. Установила съм от личен опит, че ако не реагирам спонтанно отрицателно, а си замълча по даден въпрос, с който не съм съгласна, то поне в 80% от случаите предвиденото действие се разминава, тъй като смята, че сам е стигнал до определено решение и не се е подчинил /ах, какъв срам!!!/ на моето желание.
Това, което ти пиша е единият изход /несигурен, все пак/. Иска волски нерви и адско търпение.
Другият е насилствен - страх от авторитет /по някаква причина/. Явно това с теб лично няма да проработи щом сте стигнали дотук, трябва да се включи баща му, ако поне към него изпитва някакви задръжки. И финансови ограничения, което е нож с две остриета - може да навърти такива дългове, че да се смаете, а може и други неща да вземе да прави, недай Боже.
Сложно е наистина, еднозначен отговор и решение за всички казуси няма. Нестандартните решения са най-добри, защото го заварват неподготвен и го объркват - тоест вашата реакция трябва да е съвършено неочаквана за него. Но за тази цел са нужни много сили и свободно време - да седиш и да се чудиш какво да му сервираш в отговор на някое очевидно безобразие. В по-мекия вариант е да реагирате обратно на очакванията му, или с пълно игнориране.
Желая ти здраве и железни нерви.
И този период ще свърши, друг / не много по-добър/ ще дойде...

Който не разбира мълчанието ви, няма да разбере и думите ви.

Не мога много да ти кажа, освен част от това, което е казала другата мацка. Недей да му се противопоставяш открито. Спомням си как аз на тази възраст правех напук на нещо, само защото родителите ми са го казали. В 90% от случаите децата знаят кое е вярното решение, но ако родителят им го каже в прав текст, ще направят точно обратното, просто напук, защото ги е яд, че не могат да покажат, че те сами са се сетили. Не знам дали ме разбра, но мисля, че това е едно от най-важните неща.

С нокти и зъби до край своята чест отстоявай!
Не остарявай, Любов, моля те, не остарявай!

Според мен - нито едното, нито другото. Просто нормален пуберитет.

Колкото до съдействие от училището - ПРОСТО ЗАБРАВИ!!!! Миналата година за "n"-ти път се срещахме с психоложката им и за пореден път се отказах да я слушам. Наложи са да се обърнем към Медицински център с истински психолог та нещата да се оправят.

Живота е хубав, въпреки гадните му номера!!!!

Пубиритьетът йъ сложну нещу шъ знайш.

You must defeat Sheng Long to stand a chance.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Като ви чета в клуба - тръпки ме побиват. Моят е на 14 и започна да проявява някои "черти на пубертета" ама такова нещо, което описвате вие, ако е нормално да се появи след две - три години, нищо розово не ме чака. Макар да не съм в положение да давам съвет - дали пък тези наши деца нямат прекалено свободно време, говоря извън това в училище. Например да се занимават с някакъв спорт, клуб или нещо подобно, което да поеме излишната им енергия.

То при всеки е различно като проява.
Общото е, че за родителите е трудносмилаемо.
С каквото и да се занимава, все ще му остане време да се прояви някак - може да не плюе по пода, може да драска по стените, например, да не иска да ходи на училище, да стои като статуя като му говориш, или ако е благоразположен, да издава нечленоразделни звуци между "да" и "не", тъй че нищо да не разбереш, да създава шум от всяко попаднало му пред погледа нещо /за силата на звука на предпочитаната музика изобщо не говоря -това е класика/, да се облича по твърде странен за разбиранията ти начин /бял кахър/, а и съответно така да се съблича...
Хубавото е, че работи поговорката "всяко чудо за три дни" - ако можеш да понесеш "новостите" с престорено безразличие, имаш шанс да си свидетел на по-голям брой и по-голямо разнообразие, но ако реагираш спонтанно /естествено отрицателно/, нещата могат да се задълбочат, защото интензивността на твоя бяс е мерната единица за успеха на идиотщината
Мисля, основното е да се удържи фронта по отношение на най-важните, според теб неща - да знае, че там е излишно да се пробва. А те прекрасно се ориентират и още по-прекрасно знаят какво вършат...
Не е толкова трагично, полека-лека акцентът се измества към по-нормални дейности, въпреки че никога не са изключени отделни рецидиви.
Ако непрекъснато викаш "не" на всичко, първо ще си скъсаш нервите и второ - нищо няма да постигнеш, освен една невероятно тягостна атмосфера вкъщи - няма как да се прескочи периодът на бунтарството /всички тези безумия са негов израз, уви/, той сам си приключва в един момент. Любов и търпение само.

Който не разбира мълчанието ви, няма да разбере и думите ви.

Тези дни във "Вот на доверие" чух един въпрос.
Оказва се, че наскоро учени открили, че по време на пубертетът мисловната дейност на човек намалявала.
Може би по тази причина тийновете стават такива "неадекватни".
Няма ли един работещ наръчник за проблемите на тази възраст?

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

А пък аз се чувствам много уморена от тези "последни открития" на учените, както и от мнения, че тийнейджърите обичат "да са едно със стадото" и прочие- вие ги казахте...
Ето точно заради това ограничено мислене на някои хора, част от децата (които не са съвсем деца вече) на тази възраст не успяват да бъда разбрани.
Както казах- омръзнало ми е да го повтарям, омръзнало ми е да споря по въпроса, но като чета за какви същества ни смятате, зле ми става. Не че някои не са такива- и аз имам богат опит с "мразя всичко и всички, а думата на родителите ми няма да я бъде". Ама пък като почнете и вие под общ знаменател да слагате всеки на възраст от 14 до 18....

....

Parliamo Italiano!

който не се вписва в тези параметри.
Всеки човек реагира различно на определена възраст и изключения винаги ще има.
Ето и ти казваш, че имаш опит с "мразя всичко и всички, а думата на родителите ми няма да я бъде". Това не означава, че плюеш по пода, да речем, или правиш нещо друго свръхнеприемливо. Но означава, че не излизаш от рамката на проблемната тийнейджърска възраст по някакъв друг, лично твой начин. Не разбирам какво те обижда толкова. По същия начин за нашите деца всички ние, родителите, сме проблемни в някакъв смисъл и сме под общ знаменател - неразбиращи ги, или поне разбиращи ги само понякога. А ние пък сме убедени, че не сме "такива хора", за каквито ни смятате.
Поне аз, за всичко, което пиша, имам достатъчно примери и доказателства, които ме карат да съм сигурна в преценката си. И те не са единствено от моя син, който, в интерес на истината, през по-голямата част от ежедневието си е съвсем ок, стига да се съобразявам с някои принципни положения като например да не навлизам в неговата неприкосновена територия, да не задавам излишни, уточняващи и неделикатни въпроси, да не давам непоискани съвети, да не се изказвам за неговите контакти, облекло, прическа и т.н. Срещу което мога да разчитам на известна помощ, почти пълно доверие, задължително отзоваване при нужда и то без да е поискано - започна сам да забелязва кога трябва, човешки разговор, когато той пожелае да каже нещо, нарастваща отговорност за себе си и делата си, постепенно разбиране на някои мои виждания и съобразяване с тях и т.н. Искам да кажа, че нищо от това не му е наложено - той се ползва с пълно равноправие, неговото мнение по общите проблеми има същата тежест като моето, тоест решаваме заедно всичко, което ни засяга двамата и това е открай време, колкото и странно да изглежда. Което не пречи, отвреме навреме, да има по някоя странност, която ме изправя на нокти и зъби...

Който не разбира мълчанието ви, няма да разбере и думите ви.