5/22/2005
"А pink wheelchair"
Отиваме на ресторант
Тук и сега "Отиваме на ресторант !" съвсем не е като това преди 30г в БГ
По скоро е от желание за нещо различно или неправилно скроен ден отколкото празник. Обикновено ходим в кварталното китайско ресторантче. Храната е хубава и не скъпа и вече се чувстваме съвсем свойски там.
Както винаги е пълно. На масата зад на мъжа ми и Вики седят баба дядо и мама с трите им деца Средното дете е почти зад мъжа ми. Предполагам по височината е около 8-10г. Виждам само сламената му главица, но пък виждам по-голямата му сестра как нежно се грижи за него през цялото време. Имат си и братче на около 3, което е с гръб към мен. Мисля си колко ли е щастливо това дете – обградено с толкова любов и с братче и сестриче още. Изглежда е много кротко дете щом не вдига шум като почти всяко на неговото място би направило.
Супата е настина много вкусна и се съсредоточавам в нея и в беленето на скариди за Вики, която ги обожава. Този път тя обаче е малко по-разсеяна и упорито гледа натрапчиво и по детски любопитно въпросното семейство. Сещам се как мъжа ми спомена за подобно поведение като са били в Мак Доналд последния път. Констатирам колко прав е, но и една бодлива мисъл ми минава през главата. Горкото ми дете колко ли им завижда, че са толкова деца в семейството. Става ми чоглаво и не след дълго започвам да се чувствам неудобно и раздразненена от поведението и. Какво ще си помислят хората в крайна сметка – дошли са да си прекарат някой хубав час ама не – две големи детски очи следят всяко тяхно движение.
Правя няколко неуспешни опита да я върна “на трапезата” и накрая се изнасяме зад ниския параван. Връщам се купичка от любимия и сладолед и я заварвам щръкнала на стола в очи вперени в жертвите си. Дръпвам я разярена на стола и сама сядам. Небрежно хвърлям поглед в същата посока (една любопитна е достатъчно) и от тук вече мога да видя и гърба на малкото момиче. По точно не гърба му, а инвалидния стол в който седи – Дисни – розов. Мисля си за придирчивостта на американците намерили розов стол за детето си и за това, че един счупен крак, както предположих, съвсем не ги спира да си направят мило семейно тържество. Само едно нещо малко ме зачуди – кожените възглавнички от страни на главата на детето, но пак го отдадох на “американските странности”
Не след дълго хората заизлизаха и Вики щръкна наново. Станах и аз да въдворя ред. Гледката ме блъсна в очите и увисна като голямо тежко кълбо в гърдите ми. Сламената главица беше клюмнала на една от възглавничките, големите сини очи се рееха неестествено нагоре и упорито и неуспешно се мъчеха да е съберат в една точка, малките розови устица бяха отворени, по начин, които можеш да разпознаеш по болката в сърцето си, а красивите дълги пръсти бяха застинали в неестествена поза.......................................................... Мозъка ми се взриви. Очите ме заболяха от напиращите сълзи. Сърцето ми замръзна от въпроса – Ами какво вижда Вики сега в това? Господи, тя можеше да една то тях!!!!!!!!!
Нямах много време да мисля. Повлякох я със себе си и засякох дядото с въпроса.
“Господине, дали смятате, че ще е удобно да дъщеричката ми да поговори за малко с момиченцето ви? Тя не е виждала до сега дете в инвалиден стол и не съм сигурна как прима нещата. “ Той се поколеба за секунда и каза “Да, разбира се че може, макар Еми да не говори много” Бяхме вече на вън и той повика голямото момиче да “доведе” Еми.
От половин метър нещата изглеждаха още по страшни, но всички ние – родители и деца се държахме много храбро в битката с болката. Погалихме Еми, казахме и здравей и довиждане и и изпратихме въздушна целувка. Милата се опита да каже едно Хай и да помаха с ръка, за което много и бяхме благодарни – всичките.
Момченцето стоеше не далеч от нас и някак слабо ми напомняше на Даун
Пожелахме им господ да ги дари с добри дни колкото е възможно и те откараха Еми на нейния красив Дисни – розов инвалиден стол.

Дали постъпих правилно? Дали не наскърбих тези и без това угрижени хора? Имах ли право да нахълтвам в живота им ? Беше ли като “отиване в зоопарка”?
Объркана съм
А вие какво бихте направили ?
Поне до скоро, хората с мозъчни увреждания бяха “невидими” в БГ. Пази боже, но това може да се случи във всяка къща или поне в някоя от съседските къщи.
Как вие като родители сте или бихте подготвили и помогнали на детето си в битката с болката?

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Ан,не съм съвсем сигурна,че Вики на тази възраст разбира защо детето е в инвалидна количка,вижда го като по-различно да,но едва ли приема ситуацията с болката ,с която ти я приемаш.Децата подобно на нас възрастните са жестоки!!!!!!!!!!!!!!!Не желаят да интегрират "различните деца" само защото не са като всички останали,било с Даун или с някакъв по-лек недъг.Аз всеки път като видя такова дете и рева като магаре,но какво мога да сторя,те са едни от нас, Хора със сърца души и много по-стойностни от много от нас човеци.Мисля,че децата ни сами ще се справят с болката нямат нужда от нас,рано или късно Вики ще разбере с моя помощ разбира се ,че света е шарен и е въпрос на нейно дозряване се запознае както с добрите му,така и с лошите му страни

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Честно казано, ако аз бях таткото на това дете, щях да се ядосам. Той не си е довел детето в ресторант, за да бъде образователен способ на вас и вашето дете. Детето му е дете, а не символ на болка и страдание или екзотичнa птица в клетка. Действала сте искрено, но с оглед доброто само на вашето дете. Можеше да кажете "Добър вечер, дъщеря ми иска да се запознае с дъщеря ви" вместо да обяснявате, че до сега не сте виждали деца в инвалидна количка. Освен това мисля, че си е проличало колко много съжалявате цялото семейство. Mислите ли, че е приятно да усетиш това?

Ако искате дъщеря ви да свикне с хора с увреждания, водете я примерно ведмъж месечно на special friends, да помагате на special olympics или в някаква кооперативна детска градина за деца с увреждания, където тя ще може да общува с тях и да научи как живеят, ще завърже приятели и в крайна сметка ще уважава човешките им права.

Много правилно си усетила намерението ми но искрено казано цяла дретска градина с деца е твърде много за мен. Съжалявам но далеч намам силата на тези родители. НИКОМУ ГОСПОД НИКОГА Д АНЕ ДАВА ТОЗИ ТАКСИРАТ. Въпреки всичко както казах това се случва и не искам нито да се правя, че не забелязвам присъствието на такъв човек около мен нито пък искам както сама каза да притесня семеиството му. Просто не зная какво е най естественото поведение в случая.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Разбирам те. И аз съм плакала много при първите си контакти с деца и възрастни в увреждания. Мисля си, че е най-естествено, когато се запознаваш с такова дете и семейството му, е да го поздравиш и както си му е редът да го попиташ как се казва. Дори и да не говори, може да си има специална символи, даже родителите ще ти се израдват, че му дава шанс да ги използва. Ако не го разбереш какво казва, казваш "I am sorry, sweety, I didn't quite get what you said" и ти гарантирам, че ако родителите му са наоколо, те ще ти кажат и ще ти обяснят дали говори или не и т.н. А дори и детето да не ти отговори, няма да се изложиш ако се усмихнеш и кажеш примерно "Well, I guess you won't tell me but someone else will".

Въобще, между правенето, че детето не съществува и нахалното любопитстване имаш много поле за действие. Родителите на такива деца правят същото като теб, гледат си детето. Сигурна съм, че дори и да не вършиш благотворителна дейност в тази среда, все някога някой ще те запознае с такова дете.

Не те съветвам да ходиш да се запознаваш с дете с увреждане само защото си го видяла в ресторанта и ти се струва, че ще е добре за него да получи малко "нормално отношение". По-скоро ще се почувства като много екзотично животно, а ти ще звучиш лицемерно.

Харесва ми, че учиш дъщеря си на толерантност. Аз бях дете през 80те и тогава баба ми ме пазеше от инвалидите, казваше, че били"луди".

Да точно така бяха луди или "Хаиде , хаиде то такива работи не се гледат " и отвличат хлапето далеч настрани - да не говорим, че шанса да срещнеш такъв човек беше почти никакъв просто защото нямаха възможност за придвижване.
Ако бях загряла, че нещата стоят така може би щях да постъпя така както посочи по горе, но хората си тръгваха, а проблема и страха от необяснимото видяно щеше да остане в малката все още не до там комуникативна главица.
Хората бяха много мили, аз умряла от неудобство и притеснение, че дори не ги попитах каква е диагнозта и как се е случило.
Всъщност мислиш ли, че е умесно да се пита такова нещо в първи разговор?

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Не-е-е. В никакъв случай. Помниш ли Искрица Надежда от клуба на майките? Представяш си през какво жената е минала, на колко хора е обяснявала, как сигурно всекидневно я питат "Какво му е?" Ако опознаете семейството по-добре, те сигурно ще ви кажат един ден. Но дете с трайно увреждане не е като дете със счупен крак, за което можеш да се поинтересуваш и да му се повайкаш отгоре, защото ще му мине. Дете с увреждане е просто различно дете, но все пак дете, а семейството му иска да разговаря не само за увреждането. Можете да изразите загрижеността си като уважавате правото на детето да общува и да бъде дете, а не едно голямо живо Увреждане.

И аз така усещам нещата, но все пак анаили е била в ситуация, в която е трябвало да реагира бързо.
Може би наистина по-добрият вариант е бил да се запознае с детето в количката, но заради самото дете. Да обърнат внимание на нещо негово, на някаква играчка, на очите му и т.н.

Ако бях на мястото на таткото, щях да се ядосам.
Ако бях на мястото на анаили, нямаше да се намесвам. Допускам, че семейството си има достатъчно грижи, за да го занимавам и аз.

Хората с увреждания са много по-чувствителни и е много деликатно какво и и как ще им кажеш. Затова не бих се заела да разговарям на прима виста.

Въпреки всичко, анаили, ти си била добронамерена и сега продължаваш да се измъчваш с въпроси дали си постъпила правилно или не. Моля те, да не приемаш казаното от мен като критика. Това са просто размишления над ситуацията.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

"не искам нито да се правя, че не забелязвам присъствието на такъв човек около мен"-а защо трябва да забележиш изрично присъствието на такъв човек? Ти май изпадаш от едната крайност в другата-от пълното дамгосване на инвалидите в БГ към точно обратното, може би чувство за компенсиране на нещата. Всъщност според мен най-добре нищо да не правиш по въпроса. Защото каквото и да се опиташ да научиш дъщера си в тази сфера, тя ще усеща нещо странно в твоето държание. Затова е по-добре да я оставиш сама да се научи щото обръщайки и изрично вниманието ще постигне обратен ефкт, тя ще остане с впечатлението,ч е нещо има...Обикновено в училищата има винаги по един клас спешъл нийдс ученици и самото училище прави достатъчно за да се интегрират децата. В гимназията на сина ми пък водят възрастни с различни недъзи да играят волейбол през обедната почивка, просто ей така за да свикват децата да не ги приемат като извънземни. Имай предвид, че много инвалиди биха се обидили ако им окажеш някакво специално внимание. В момента се сещам за една служителка от мойта банка в инвалиден стол, жената работи наравно с другите, никой не се спуска да и отваря врати или да и подава папки или нещо....и на мен за миг не ми е хрумвало да и предложа помощ. Просто тя изглежда толкова уверена и на мястото си, че ако турят някой друг там май ще ми се струва странно. Тези хора нямат нужда от съжаление, даже някои имат по-голямо самочувствие и са постигнали повече от много неинвалиди.

Може би да си прав до някъде - може би се фокусирам малко повече, за нещо друго определено не съм съгласна с теб
Просто така ги чувствам нщата за правилни - това за специалното внимание в смисъл помощ.
Учили саме да помагам бинаги, когато усетя, че някои има нужда. Не ги деля стари, деца, здарави болни и тнт. Факта, че са инвалиди ги поставя в неравностойно положение спрямо здравите. във физическо а в някой случаи и във психическо отношение. Поне за мен, отваряне на врата, подаване на папка и др такива ако се случа на мястото са знак за чиста любезност, ане за подценяване или натякване за неравностойността. Ако в подобна ситуация чувека се обиди - ще ми прозвучи също като онези еманципатки дето се противопоствят срещу елементарните жестове на кавлерщина с думи като "Що ме подценявш мога и сама" Ясно е, че мога да нося 10 кг камъни, но за един мъж това е по- лесно, просто защото мускулите му са по развити. Давам му да носи без дори и да си мисля, че това ме прави по-малко ценна за обществото.
Просто съм приела, че хората са различни и това, и прави ценни.

Говорейки за това, за теб, къде е границата между съжанение и съчувствие?

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите