Re: Истерията около изпитите след VII клас / Общества / Непрофесионални / Родители и деца

Драги родители на седмокласници,
Ще се радвам, ако споделим мнения по темата по-долу.
Предварително се извинявам за многословието.

Истерията около изпитите след VII клас и двойната образователна система
Съчинение разсъждение на един родител

Никакви лични или обществени съображения не могат да оправдаят насилственото лишаване на децата ни от детство.

Наближават поредните приемни изпити за елитните гимназии. Вълненията, извънредното учене, развълнуваните майки и кисели синове и дъщери са нещо естествено за изпитната треска. На изпит – като на изпит.

В последните години обаче тази треска добива все по-уродливи форми. Много деца, които (или чиито родители) желаят силно да успеят на изпитите, още от шести клас тръгват по разни извънучилищни уроци и курсове. В седми клас тази форма на подготовка е толкова разпространена, че без преувеличение може да се говори за успоредна на училището образователна система. Често срещано явление е децата да са заети с това по няколко дни седмично, включително в събота и неделя. Животът им се изпълва с безкрайно монотонно решаване на скучни математически задачи и зубрене на кощунствено безсмислени “теми” по литература. Училището, домашните, курсовете и самостоятелната работа вкъщи почти не оставят време за игра, за хоби, общуване или развлечения. Ясно е, че няма нормален човек на 13 години, на когото да се харесва този ненормален начин на живот. Затова от всички страни му се втълпява:

Необходимо е да се напънеш и да понесеш тези жертви, защото го изисква твоето бъдеще!

А дали наистина е необходимо? Ще оправдае ли светлото бъдеще жертвите?

Двойната образователна система е безусловно необходима единствено на тези, които печелят от нея. Тъкмо печалбата подклажда стремежа им за налагането на двойното образование. Интересите им никак не са за подценяване: “успоредното образование” на всеки един кандидат-гимназист или кандидат-студент струва от няколкостотин до няколко хиляди лева. Това е очевидна, но не и единствена причина за светкавичния и масов успех на двойната образователна система. Стигна се дотам да се наложи масово мнението, че

ходенето на курсове е задължително условие за успех на изпитите.

Удивително е разпространението на това убеждение, като се има пред вид неговата пълна и очевидна несъстоятелност. Първо, много ученици успяват и без курсове. Второ, мнозина не успяват въпреки курсовете. Трето, двойното образование като масова психоза е нещо съвсем ново за България. И четвърто, поне аз не зная никъде другаде по света да има такова чудо невиждано.

Мнозина биха запитали:

А какво му е лошото?

Нима тези курсове не преследват благородната цел да дадат повече знания на децата, което е от полза и за тях, и за обществото? Освен това, те са доброволни – никой не принуждава учениците да ги посещават, а родителите да плащат.

Ясно е, че съществуването на обучение извън училището в никакъв случай не е нeщо лошо. Добре е човек да знае и може повече. Прекрасно е да има къде да се научи. Похвално е доброволното желание за това. Но това е оправдано само за получаването на знания, които не могат да бъдат придобити в училище.

Лошо е да се дублира училището. Не съществува обективна необходимост от това. Лошо е родителите да харчат ненужно пари при наличието на безплатно образование. Спекулирайки с естествената им загриженост за бъдещето на техните деца, се подхвърлят всевъзможни слухове и “факти” за “чудодейната успеваемост” на този или онзи курс, чиито ръководители били най-наясно с изискванията и практиката на изпитите, или пък уж знаели, как да научат “своите” кандидати да направят изпитната си работа така, че проверяващите да я погледнат по-благосклонно. Даването на знания е не толкова благородна цел, колкото благовидно оправдание за съществуването на двойната образователна система. Лошо е да се стимулират учителите да мислят повече за частни уроци, отколкото за училището. Но най-лошото е превръщането на децата в зомбирани учещи роботи, лишавани от естествените блага и радости на детството.

Ограбването на детството е морално престъпление,

което се родее с грабежа и изнасилването и би трябвало да се преследва и наказва също толкова строго. Никакви лични или обществени съображения не са достатъчно важни, за да оправдаят такова отвратително престъпление.

Разбира се, трябва ясно да се разграничат жаждата за знания и естествената амбиция от уродливото и престъпно извращаване на практиката за учене и оценяване. Училището, което все пак е основната образователна институция, се ръководи (или поне би трябвало да го прави) от възможностите на децата за възприемане и усвояване на информация и от хигиенните норми за учене и почивка съобразно възрастта им. Въпреки това мнението, че съвременният ученик е претоварен с учене, е широко разпространено и надали е лишено от основание. Прекомерното допълнително натоварване е злоупотреба с физическото и душевно здраве на юношите. То трябва по възможност да се избягва, а въздигането му в правило и провъзгласяването му за неизбежно е просто престъпно. Наистина, важно е децата да бъдат добре обучени, но още по-важно е да израстат като нормални, жизнерадостни и щастливи хора. От огромно значение е намирането на разумна мярка за това,

какво и колко трябва да знае ученикът

Човечеството много отдавна е преминало етапа, в който все още е било възможно някой да научи почти всичко съществено от целокупното общочовешко познание. Днес всеки знае, че подобно нещо е съвсем невъзможно. Съзнанието, че през целия си живот ще научи само малка част от това, което е постигнало човечеството като цяло, не безпокои особено никой съвременен човек. Обществото е решило доста практично дилемата между желателността на това да се овладеят повече знания и практическите ограничения, поставени от човешката природа. В основното образование това става на принципа на всеобщото и до голяма степен уеднаквено обучение, имащо за цел да даде най-основните знания, които са безусловно необходими за всеки съвременен човек и са важна част от неговата обща култура. Затова и образователните програми ясно изброяват задължителните знания, усвояването на които те целят. Тези задължителни знания са регламентирани от държавните изисквания, включени са във всички учебници и са прекрасно известни на всеки ученик.

Защо тогава се смята за необходимо учениците да “доучват” на курсове?

Нали на изпитите не може да се изисква владеенето на знание, излизащо извън рамките на задължителното? Наистина ли е необходима двойната образователна система? Нима всичко необходимо на кандидат-гимназиста не му е преподадено в училище?

Ясно е, че многото милиони, които се въртят в успоредното образование, не са отишли там само поради някакъв заговор или дирижирана психоза. Трябва да признаем, че училището не е в състояние да гарантира успех на изпитите. Оттук има само една крачка до тежките обвинения, че този или онзи учител, това или онова училище, или даже общественото образование като цяло не ги бива за нищо и това е източникът на всички беди.

Лоши учители безспорно има, общественото образование също е далеч от съвършенството, но това не обяснява всичко. Всъщност никой не може да гарантира успех на изпитите. В края на краищата целта на изпитите е да раздели кандидатите на успели и неуспели. Следователно, по принцип няма как всички да успеят, както и колкото и да учат. Логиката, която се налага напоследък, е проста: ако учиш повече, ще бъдеш по-конкурентноспособен, ще имаш по-големи възможности за успех от другите. В това, разбира се, има много истина, но подобна елементарна логика задейства злокобния механизъм на една неистова конкурентна надпревара, основана единствено на “усвояване” на часове, задачи, теми и пари. Най-глупавото във всичко това е, че от даден момент нататък тези усилия спират да носят съществена полза както за ученика, така и за обществото. На никой от тях не му е истински нужно например някой да знае наизуст със запетайките петдесет теми, пълни със засукани думички и изискани излияния. Едничката цел остава прескачането на бариерата на изпитите. Тази цел все повече се отдалечава от обективните цели на ученето. Превръща се в изкривена самоцел.

Тъжно и страшно е, че по този път към успеха “напредъкът” се измерва чрез степента на доближаване до самите граници на физическата и психическа издръжливост на детето. “Добрата” и “достатъчна” подготовка е тази, която го е изстискала до дупка. Този път минава през съзнателната злоупотреба, водеща неизбежно към загуба на любознателността, апатия, отвращение от учението, неприязън към училището, науката и знанието – един добре познат и много тежък проблем на съвременността. Евентуалният успех пък се разглежда като награда за тези прекомерни усилия, като така се поощрява порочният и саморазрушителен стереотип за живот и работа по подобен начин и в бъдеще.

Наистина (почти) никой няма интерес от това.

Разбира се, учениците имат различни възможности и за по-способните от тях положението не е чак толкова драматично. Съчетанието на по-скромни способности в дадена област с много голяма родителска (много по-рядко – лична) амбиция обаче е наистина кошмарно изпитание за всяко дете. Това обаче съвсем не е неизбежно, нито пък е необходимо, а се дължи на определени и преодолими по принцип недостатъци на образователната ни система. Първият от тях е

Грозното чудовище на елитаризма

Постъпването в осми клас е преход към едно по-специализирано, повече съобразено с личните наклонности и дарби обучение. Учениците кандидатстват в езикови и математически гимназии, в училища за спорт и изкуства. Една добра и плодотворна стратегия на приема би целила всеки да намери своето най-подходящо място, което да му предложи най-добрите възможности за развитие. Сега прилаганата методика на подбор трудно се вписва в такова определение.

Често същността на приемните изпити не показва особен стремеж за подбор на тъкмо тези кандидати, които са най-подходящите за даден профил на обучение. За повечето гимназии това разграничение се основава единствено на различните коефициенти на оценките при пресмятане на бала, което е крайно недостатъчно. В преобладаващия брой случаи се кандидатства с два точно определени предмета: математика и български език и литература. Ясно е, че целта не е да се направи хоризонтално разпределение на кандидатите, в което всеки да си намери подходящото – но равнопоставено – място. Да тежи на това място, на което е най-добър, да следва призванието си със сърце и с удовлетворение да работи за своето лично и за общественото добруване. Изпитите по-скоро правят вертикално разпределение, което дели кандидатите на “елитни” и по-малко “елитни”. На “елитните” се признава правото да избират, каквото пожелаят, а “неелитните” просто се отхвърлят. По този начин изпитите в сегашното им състояние не бранят нито личния, нито обществения интерес. Те не могат да се смятат за добър критерий за пригодността на даден ученик за една или друга специалност. Вярно е, че всеки изпит е точен критерий само за едно – за това, доколко добре кандидатът е успял да го изкара. Целта е по косвен начин да се получи представа за качествата на кандидата. Корелацията между тях и резултата от изпита и зависи в огромна степен от вида на последния.

Допълзялото до наши дни от феодално-аристократичното Средновековие изкопаемо на елитаризма се опитва да внуши незащитимата теза, че който е добър, той си е добър във всичко. Така нещата стават много прости. Няма особено значение върху какво ще изпитваме учениците: при всички случаи “елитните” ще се справят, а “неелитните” няма. Не е нужно да се притесняваме и за специализацията на кандидатите: “елитните” ги бива за всичко, “неелитните” не стават за нищо. Такава позиция е не само грешна, вредна и непродуктивна – тя е също обидна и унижаваща.

Подобни първобитни нагласи имат сериозни причини и източници. Капитализмът поощрява конкуренцията, като е склонен да я представя като панацея и често свенливо премълчава явния факт, че всъщност сътрудничеството между хората е далеч по-важно за прогреса от конкуренцията между тях. Двойната образователна система се подпомага не само от абсолютизирането на конкуренцията, но и от представите на съвременния елитаризъм за образованието: доброто образование да може да се получи единствено в елитно училище, за които само богатият (“елитният”) може да плати. Тези, които се имат за “елитни”, защото имат повече пари, гледат на успоредното образование благосклонно, защото се ласкаят от това, че могат да си го позволят. Мнозина от тези, които нямат толкова пари, вместо да отрекат самия принцип, се блазнят от мисълта ако не те, то поне децата им да попаднат по този начин в “елита”.

Разбира се, елитаризмът в образованието не е само български проблем. Световният опит ни подсказва, че с него вероятно тепърва ще има да берем още по-големи ядове. Явно двойната образователна система има и други корени.

Методиката на учене зависи от изпита

Щом кандидат-гимназистите се побъркват от решаване на задачи и зубрене на теми, това недвусмислено показва, че изпитите са такива, че ги принуждават да го правят. Твърдя това най-отговорно и го гарантирам с целия си многогодишен опит на ученик и впоследствие на университетски преподавател. Изпитът определя начина на учене. Изпитваните преписват, когато изпитът може да се вземе с преписване. Стараят се да разберат, когато изпитът изисква разбиране. Опитват се да схванат практическите измерения на нещата, когато ще решават практически задачи.

Как сегашните изпити въздействат върху кандидат-гимназистите?

Изпитът кара изпитвания да научи. Това е много хубаво. Важно е обаче какво трябва да се научи.

Повечето кандидат-гимназисти държат изпити само по два предмета: математика и български език и литература. Публична тайна е, че в VII клас кандидат-гимназистите насочват цялото си внимание към балообразуващите предмети за сметка на останалите. Не са изключение драстичните случаи ученици да бягат от училище, за да имат време за частните уроци. В подготовката им по всичко, което не е математика и литература, зейват празнини. Така сегашната организация на изпитите подкопава образованието и нанася вреда на общата култура на учениците.

За съжаление отказът от тази порочна практика често се възприема като още по-голямо зло. Доводът е: ако учениците грохват от подготовката си по два предмета, то подготовката по седем направо би ги довършила!

Всъщност безумното зубрене не е нито неизбежна необходимост, нито пък се определя от броя на предметите. Ясно е, че включването на останалите учебни предмети в изпитния материал безусловно изисква сериозни промени в конкурсните изпити. Но те се нуждаят от тези промени дори и без такова включване.

Подготовката по математика

Технологичният характер на съвременната цивилизация и изгледите за близкото и бъдеще правят математическите знания много необходими. По-голямата част от изучавания до VII клас материал е наистина нужна за всеки човек. Съмнителни ми изглеждат основанията за насищане на учебниците, помагалата и изпитите с изкуствени и абстрактни задачи, започващи с нещо като: “Симетралата на основата АВ на трапеца ABCD пресича продължението на бедрото BC в точка S, а точка M е такава, че...”. Като бивш възпитаник на математическа гимназия съм съвсем наясно с ползата от “математическото мислене” и “способността за абстрахиране”. Считам обаче, че най-важното за математическата култура на ученика е способността му да прилага абстрактните знания в практиката. Затова според мен задачите с влакове, работници, басейни и прочее физическо покритие трябва да преобладават на изпита. Нека ударението пада върху абстрактните задачи само при кандидатстване в училища, в които те са наистина важни.

В математиката нещата са ясно определени. Големият проблем е с

подготовката по български език и литература

Да си го кажем направо – името на този изпит е подвеждащо. Това всъщност е изпит по твърде частната дисциплина литературна критика. Писането на анализ на литературна творба се представя като средство, достатъчно добро за оценяване на езиковата култура, способността за изразяване и умението да се разсъждава.

Стремежът да се оценят тези качества на кандидатите е правилен. Средствата обаче не са. Достатъчно е да се каже, че изпитът може да се изкара успешно със зубрене. Някои даже считат, че това е най-лесният начин да се изкара. Следователно, изпитът поощрява кандидатите да зубрят. Подготовката обикновено се изражда в придобиване на умения да се наподобят езикова култура, способност за изразяване и умение да се разсъждава. Зубренето на теми е не само безсмислено и неприятно, но и крайно антивъзпитателно. Седмокласниците са достатъчно зрели, за да разберат съвсем ясно цялото лицемерие и фалш на това представление: възпроизвеждането на шаблони, представянето на чужди мисли за свои, престореното възхищение пред неща, които най-често будят у тях само досада.

Дълбоко съмнителна е ползата от подобна форма на подготовка. Тя е обаче истинска благодат за успоредното образование, което процъфтява чрез безброй курсове по празнословие и купища “помагала”. Да отворим наслука едно такова помагало (претендиращо, че е “ценно” и “съобразено с изискванията за кандидатстване след завършен VII клас”), съдържащо “образци на съчинения разсъждения”. Ето два откъса от такива “образци”:

“Всичко това творецът постига чрез майсторската употреба на художествени детайли, на които е възложена не само илюстраторска, а преди всичко психологизираща роля.”

“Мъдрата житейска философия, че в света доброто и злото са извечни, а наред с мъката върви надеждата, със страданията – милосърдието, е примесена с тъжната истина за несправедливата участ на добрите хора, за чудотворството като последно измерение на надеждата.”

Без да обсъждам по същество тези “образци” само ще отбележа, че ако видя някой седмокласник да изразява по подобен начин себе си, бих бил крайно загрижен за душевното му здраве.

При подготовката си по математика всеки ученик може доста ясно да усети сам доколко е овладял определена материя. Не е така обаче при подготовката по литература. Като добавим твърде мъглявите и субективни критерии за оценяване, получаваме идеална хранителна среда за успоредното образование. Възможностите за спекулативно паразитиране върху този недостатък на образователната система са почти неограничени. Рекламират се най-много курсове за това, което всъщност най-малко подлежи на научаване – литературен талант, красноречие, изразителност. Всъщност истинските, а не симулирани умения от този вид могат твърде малко да се подобрят само с един учебен курс – прекалено дълбоки и разклонени са техните корени.

Не е трудно да се разбере, какво отношение към литературата като цяло може да се очаква след масираната атака върху съзнанието на юношата с подобни средства. Днешните ученици четат все по-малко художествена литература и в резултат остават полуграмотни.

Предметът литература е важен, защото е единственият, който непосредствено цели духовното възпитание на младия човек. Необясним е почти религиозният консерватизъм, с който отговорните за обучението по литература хора отказват да приемат простия факт, че възпитателната роля на художественото слово може да се осъществи единствено чрез естетическото му въздействие. Ако четенето не доставя естетическа наслада, и най-проникновената и мъдра книга няма да научи на нищо читателя. Но естетическата наслада не може да възникне по команда, издадена според графика на учебната програма. В днешното време на широк и свободен достъп до всякаква информация конкуренцията за читателското внимание е по-голяма от всякога и що се отнася до учениците, Каравелов и Йовков почти нямат шанс пред Толкин и Роулинг. Заклинанията и принудата не помагат в тази деликатна област. Всеки може да бъде накаран да научи език или математически метод, колкото и да му е неприятно. Не е възможно обаче да принудиш някого да се наслаждава! Нужен е голям такт, за да се приобщят юношите към магията на словото. Ако това стане, един ден те непременно ще посегнат и към класиците, макар и не по някакъв наложен им график. Но ако за младия човек четенето се превърне в досадно задължение, вероятността за подобно събитие е нула.

Натрапва се изводът, че за днешната образователна система са по-важни формалното обсъждане и бездушната дисекция на определени творби, отколкото постигането на истинско разбиране и усещане за литературата. Това е истинска гавра с предмета: никой творец не пише, за да бъде изучаван и анализиран, а пише, за да бъде четен и разбиран.

Изпитът е само отражение на тези нерадостни факти.

Низвергнатите предмети

Справедливо ли е за качествата на почти всички кандидат-гимназисти да се съди само по справянето им с математиката и литературата? Отговорът е съвсем очевиден.

Голям брой юноши остават лишени от възможността да покажат своите способности във всички други области и да бъдат поощрени и подпомогнати да развиват своите дарби. Погрешната теория за “универсалния елитен отличник”, въплътена в методиката на подбор, ощетява тези млади хора и може да лиши България от нейния бъдещ Айнщайн, Менделеев, Дарвин или Шлиман. Необходимо е да се разбере, че след VII клас е вече дошло времето да се погледне на всеки човек като на личност с неповторими дарби и интереси.

Защо точно у нас и сега?

Засегнатните проблеми не са нито само български, нито са от вчера. (Спомням си с усмивка за съчиненията, които младите госпожици четат при своето завършване в “Том Сойер”.) Защо тогава точно нас ни сполетя двойната образователна система?

Не мога да направя изчерпателен анализ, но някои от причините са ясни. Още от времето на възрожденските училища българският учител е бил “пазен” строго от прекалено материално благополучие. Откакто ни налегнаха “свободата” и “демокрацията”, особено силно се влоши материалното положение на служителите в бюджетната сфера, включително учителите. За мнозина даването на частни уроци се превърна от допълнение към семейния бюджет в жизненоважно средство за съществуване. Никой не го беше грижа за явния конфликт на интереси, след като възможностите да се глоби или изнуди някой не бяха благоприятни.

Икономическите и социални трусове, общата несигурност и съмнителното бъдеще накараха родителите да обърнат още по-голямо внимание на образованието на своите деца. Това продължи една стара и добра традиция, с която можем да се гордеем като народ, даващ мило и драго за учението на децата си.

Благоприятно условие е и друга положителна национална черта – ученолюбието, при това истинско, породено от жажда за знания, а не толкова от кариеристични амбиции.

Елитарните стереотипи бяха наследени от времето на тоталитаризма, когато също ги имаше. Внезапното нахлуване на дивия капитализъм ги поощри. За мнозина идеалното бъдеще на децата им се оформи в простата схема: елитно училище --> елитен университет --> престижна работа с голям доход (адвокат, лекар) --> успех и благополучие. В тази схема личните наклонности, удовлетворението от професията и труда обикновено заемат скромно или никакво място.

Раздрусано от промените и налегнато от материални проблеми, училището постепенно заотстъпва. Дисциплината спадна, непосещаващите училище се увеличиха, нахлуха наркотиците, абитуриентите започнаха бавно, но неотклонно да показват все по-лоша подготвеност.

В бедното и разстроено общество дребната частна инициатива отчаяно се бореше за място под слънцето, притисната между криминалния рекет на мутрите, безочливото легално изнудване на държавата, масовата корупция и всеобхватната стагнация.

В тези условия двойната образователна система укрепна, завоюва позиции и започна да предявява неофициалните си претенции за задължителност.

Нещата могат и трябва да се променят

Да се критикува е много лесно, а да се предложат решения е доста по-трудно. Искам да споделя вижданията си за мерките, които според мен биха били полезни.

Много от трудностите произтичат от проблеми в цялостната образователна система и дори извън нея. Затова ще се огранича само с конкурсните изпити въпреки ясното съзнание, че предлаганите мерки са непълни и недостатъчни.

Първата и най-важна цел трябва да бъде разработването на методика, която да може да оцени възможно най-обективно и точно способностите на кандидатите. Тя трябва да е справедлива, ефективна и съобразена с интересите на обществото и личните интереси на учениците.

Считам за правилно изпитът да е единствен, общ за повечето училища (освен силно специализираните) и да включва всички изучавани предмети. Проверката на знанията трябва да изисква практическото им приложение и да обезкуражава всякаква форма на зубрене. Крайно време е да бъде отказано правото на “елитния зубрач” да се счита за добър ученик. Това означава отказ от всякакви конспекти с въпроси за възпроизвеждане или преразказване.

В зависимост от избрания профил на обучение балът трябва да включва оценките по всички предмети с коефициент, съответстващ на важността им за този профил. Така отличните познания в най-важните за бъдещото обучение области ще могат достатъчно да компенсират по-слабите знания по други предмети и кандидатите няма да се чувстват длъжни да научат “всичко по всичко”.

В областта на историята, географията, химията и биологията, където емпиричното знание е особено съществено, трябва да се постави разумна граница за подробностите, чието наизустяване ще се изисква. Намирам за разумно да се разрешава ползването по време на изпита на по-голям брой строго регламентирани справочни материали (освен периодичната система на химичните елементи), като се набляга повече на уменията за боравене с информацията, отколкото на наизустяването и.

Предпочитаната форма на изпита трябва да бъде тест, задачи или кратки отговори на въпроси, позволяващи обективно оценяване. Немислимо е оценяването по български език и литература да запази сегашната си форма. Знанията по български език биха могли да се оценят например с правописна, граматична и стилистична редакция на текст, а тези по лиература – с тест или кратки отговори. Писането на съчинение наистина осигурява прекрасно проявление на начина на изразяване и способността да се разсъждава, но не е възможно обективното му оценяване. Затова считам, че то трябва да отпадне. Не одобрявам по принцип писането на творческо (литературно или друго) произведение на изпита. Според мен в условията на силен стрес и ограничено време резултатът не може да се смята показателен за творческите способности на кандидата.

Разделите по физика и химия трябва да включват предимно задачи и минимум основна теория. На този етап учениците нямат достатъчно задълбочени теоретични представи в тези науки и от тях не може да се изисква много.

Целта на целия изпит трябва да бъде да се оценят напълно усвоените и годни за употреба знания и умения на кандидатите, а не обемът на механично наизустеното.

Трябва да се осигури разпространението на достатъчно информация за изискванията пред кандидатите, критериите за оценяване, както и на примерни изпитни задачи. За старателния в клас ученик изпитът трябва да позволява достигането на отлично ниво единствено посредством самоподготовка с използване на учебниците.

Тези предложения до голяма степен се покриват с неуспелия засега опит на МОН да въведе тестове на изпитите. Неуспехът на това много прогресивно и полезно начинание показва, че двойната образователна система, разполагаща с много пари и мощни лобита, ще се съпротивлява ожесточено срещу загубата на клиентите си. За да извоюваме нужната на всички ни победа, трябва да започне обществено обсъждане, а специалистите да изработят ясни и добри предложения, които да се популяризират. Тогава МОН ще получи подкрепа от обществото за нужните промени. Не разбирам защо никой досега не е поискал да чуе мнението и на най-потърпевшите – самите седмокласници. Не е правилно да се пренебрегва или подценява тяхното виждане.

Аз не призовавам на бой с фирмите и учителите, даващи частни уроци. Те нито са главните виновници, нито пък проблемът с масовизирането на успоредното обучение може да се реши с ограничения и забрани. Нужно е да се оздрави начинът, по който се провеждат изпитите. Тогава нуждата от подобно обучение по естествен път ще намалее многократно, а неоспоримите възможности и професионализъм на работещите в него ще се пренасочат в по-полезно за младите хора и за страната ни русло.

Промяната сигурно няма да е лесна и безболезнена. Трябва да се очаква неразбиране, съпротива и саботажи. Тестовете не са панацея сами по себе си. Трябва да е ясно, че изработването на качествен тест е несравнимо по-трудно от подготовката на сегашните изпити. Затрудненията с тестове отпреди няколко години го показаха. Убеден съм обаче, че това е правилният път.

А докато това стане, българските деца ще преобразуват сложни алгебрични безсмислици и ще броят хиперболите, употребени в някое велико произведение. И докато го правят, ще очакват с копнеж първата възможност да напуснат завинаги хубавата си татковина, възпята така трогателно от великите наши поети, които никога не са писали съчинение разсъждение. Майката и родината не се избират, но нито майката, нито родината трябва да отблъскват любовта на своите чеда.