Купих си една много хубава книжка касаеща психологията на детското развитие. Страшно ми харесва как са обяснени повечето проблеми на децата от 1 до 7 годинки. Общо взето не е нещо ново, но на мен ми допада как е обяснено, още повече, че откривам отговори на много аспекти от поведението на детенцето описани и обяснени много добре. Разбирам и грешките които съм допускала от чисто неразбиране на детската психология. Определено смятам да се постарая да ги избягвам...Но ...опитвам се да накарам и таткото да прочете книжката. Той само кима и казва, "Да, добре", но знам, че няма да я прочете. Не е кой знае какво, но ние двамата заедно допускаме еднакви грешки. Той обаче се сърди като малко дете когато се опитам деликатно да му кажа, че това което казва или прави не е много възпитателно. Не става дума за сега когато съм прочела нещо, а по принцип. Имам в предвид, че до известна степен имаме малко разногласия относно методите на възпитание. Затова исках да бъде по-съпричастен и да прочете това, което са писали хората които се занимават именно с детската психология. Ее....ама на него не му е интересно, знам....в свободното време не му се чете точно това. Не искам да го прави само заради мен защото така не става. Да не говорим, че на бабите пък абсурд да им промениш начина по който реагират. В действителност се получава, че детето е възпитавано по различни начини от двамата родители и от бабите и дядовците. Не се ли получава тогава нещо като объркване? Как да разбере защо едно нещо може при единия, а при другия не...или защо мама реагира така, тати по друг начин баба по трети...

Вие как постигате консенсус относно този въпрос? Не може все пак детето да се гледа само от един родител. Мисля, че поне между майката и бащата трябва да има единомислие, не е ли така?

И още нещо искам да питам...всъщност това не е най-подходящия въпрос точно по време на такива весели празници, но....как обяснихте на малките деца какво е смъртта? Онзи ден готвих един заек и Моника пристига, вижда ме да го кълцам с ножа и казва: "Ауу, недей така да го режеш! То сега ще умре ли?" Не бях говорила с нея на тая тема, но тя все отнякъде е придобила някаква аморфна представа. Измислих някакво временно обяснение, че това "пиле" както обиди тя заека, не е истински, като този който мърда и , че това е "пиле за готвене" което си купуваме от магазина. Те се съгласи и това беше достатъчно за момента. Но след няколко дена видяхме една умряла котка на улицата. Мони я гледаше доста заинтересовано и дори дни след това се сещаше, че там е била умрялата котка. Усещам как скоро трябва да обяснявам какво е това да си умрял. Тоя въпрос е достатъчно неприятен и за възрастните, но за децата може да стане повод за труднопреодолим страх, ако не е представен подходящо за малко дете.

Вие как се справихте с това? Знам, че обикновено възрастните обясняват, че човек като умре, отива при звездите или нещо подобно...Това удовлетворява ли децата на първо време? Интересно ми е просто как реагираха децата ви когато бяха на 3 г?


Monika 11.12.2001

Bejb много ги обичам твоите теми.

Сега по същество:
Това е класика в жанра - всеки да "възпитава" деца, както той си знае, без оглед на това какво искат или не искат родителите. Сложих думата в кавички, защото като казвам всеки, включвам и бабите, а според мен не е тяхна работа да възпитават децата ни, макар и те с бясна готовност да се включват в заниманието. Ако бабата не пренебрегне поне три основни възпитателни принципа на родителите, съвсем ясно дефинирани за единица време, защо за бога е баба! Но това е пренебрежимо малък проблем, като се има превдид, че бабите рядко са с децата /или поне моите баби с моите деца/.

С бащата нещата стоят по друг начин. Ние също имаме несъвместимост в мненията и различия в реакциите. Аз съм по-мека и отстъпчива. Или поне съм склонна преди да гръмна и викна да изслушам мотивите на децата защо са извършили това или онова, а след това да взимам мерки. Баща им не пита и не иска да знае защо. Директно раздава правосъдие. Мен това ме дразни жестоко. И децата са усетили, че има пукнатини и се възползват от това. Ориентират се без грешка и всичко забелязват. Усещам ги как се нагласят спрямо мен и моите критерии, защото те определено са по-приемливи за тях. Баща им е абсолютно безкомпромисен. Не знам дали не е и защото те прекарват много повече време с мен, но не ги виждам да са объркани или реакциите им и мисленето им да е непоследователно или неопределено. Напротив, съвсем ясно са формулирани правилата и те точно знаят какво се иска и очаква от тях. Разликата е само в последствията. Сигурно е грешка тази тактика на "лошото и доброто ченге" /защото при нас така се получава на практика/, но не виждам някакви ужасни последствия върху децата.

Аз не знам ти какво имаш предвид под "един възпитава по един начин, друг по друг начин". Но все си мисля, че родителите все пак имат ясно формулирани основните принципи на възпитание, по които са постигнали пълно съгласие и оттам нататък разликите в постигането на целите са малки и несъществени. В такъв случай детето няма как да се обърка и да не може да разбере какво се иска от него.

За смъртта... При нас се случи така, че се наложи децата много отрано да се сблъскат с това. В един относително кратък период загубихме няколко много близки хора и аз нямаше как да не им обясня. Аз го правя на принципа на надстройване на информацията. Започвам с основното, после добавям инфо при друг удобен случай и така. Но като се има предвид колко хора починаха и как аз всеки път трябваше да обяснявам, а и всичко ставаше пред очите им, мога да кажа, че моите деца знаят за смъртта много повече от останалите деца на тяхната възраст, макар и това да не е мой избор. Обяснявам им по достъпен за тях начин. Явно съм успяла да го направя добре, защото те нямат някакъв нездрав ужас от смъртта. Тъгуват естествено, но знаят, че това се случва и че човек губи близки хора понякога. Използвам разказчетата за звездите и им внушавам, че любимите ни хора не ни изоставят, а продължават да са с нас, защто истински са ни обичали, а ние пазим спомена за тях и така пак сме заедно. То тази теория на мен ми помага да приема загубата, какво остава за тях. Не преекспонирам събитието, но и не ги лъжа, че нищо не се е случило. Във всеки случай няма начин дядо им да почине и аз да ги излъжа, че е заминал на дълга почивка например.

Ние не знаем какво е самотата
И до къде се простира тя...

Редактирано от dara на 28.12.04 11:08.

Моля, напиши и коя е книгата, че напоследък се чувствам като един индианец, а вече сме на 4,5 години! Четох "изкуството да бъдеш родител", но там нещата са къде-къде в по-мек вариант на това, което сега ни сполита - крайни неотстъпчиви капризи, страшен "напук" с оня особен поглед в края на бялото на очите и изблици на агресия спрямо по-благите наоколо, които не се отбраняват достатъчно. А досега не сме имали такива проблеми ... Направо не знам! Усещам, че е редно да съм по-наясно относно реакцията си и тя не може да е спонтанната, има нужда да се отреагира правилно, но как?

Като се роди Терминатора, аз изядох Спок с кориците. Всъщност го бях прочел още преди да се роди, после вече го знаех наизуст. Всичко правех по тази книга. Настоявах жена ми, бабите, сестрите ни, всички около нас да се съобразяват стриктно с правилата. Никой да не разрешава нещо,което е било забранено, никой да не забранява разрешените неща, всеки да се съобразява с моите спокови зания, защото се е родил Принца- моя умен, хубав и добър син, който трябва да се развива съвършенно. Ясно ти става, че след 6 месеца бях вдигнал всички във въздуха, а след още 6 половината ми правила отидоха на кино. Лека полека взех да загрявам, че бабите много добре го гледат и няма начин да е другояче, защото са умни и добри, и му мислят доброто не по- малко от мен. Че жена ми не може да е моето второ аз и колкото и да иска, няма начин да бъде дори приблизително еднаква с мен във възпитанието на нашето слънце. И освен това, детето великолепно разбира разрешеното и забраненото, независимо че едни номера минават пред бабите, а други пред мен.
Според мене, това че сме различни помага, а не пречи във възпитанието. Така лапешорите разбират, че хората са различни. И че поведението (наказанието) му е в граници. Например: ако лапето счупи чиния един ще го накаже, а друг ще се опита да разбере дали е без да иска. Но че при всички положения ще последва наказание ако вземе да троши чинии нарочно. Разбира се говоря за случаите, когато възрастните не почнат да си правят напук.
Все още много обичам Спок. Но най- често от него цитирам това, че най- добре е човек да е естествен с децата си. Те при всички положения ще вземат най- доброто от нас

А за смъртта и за по сериозните въпроси поднасям кратка информация, с ъпдейт на всеки следващ път.
- дядо ти е звезда, ама най- ярката.
- е, да! Тъжно е.
- не може да се върне, но много ти се радва
- след много, много време всички ще станем звезди и ще падне страхотна игра
........

Ти си обяснила тая работа със заека повече от добре. Тоя си е за готвене. Друг е за гората, трети за зоологоческата градина... После, като поиска още инфо, снеси още малко.. Обясни само това, което може да разбере

ние с таткото общо взето почти не се разминаваме в методите и принципите си.

но общо взето аз съм лошата , аз ги юркам да прибират играчки, подреждат и т.н. както и ги гоня с лекарства, разтривки и т.н., но просто се прибирам няколко часа по-рано от таткото

допускаме грешки....естествено е, нашите методи се различават много, ама много от тези на бабите и се караме с тях. много рядко децата са при тях, и странното е, че децата ни се карат с бабите в наша защита и съответно бабите не ги искат.

за смъртта -

големия ни син някак си не прояви толкова голям интерес въпреки че като беше на около 4 години като почина любимият му дядо. той си е практичен по природа и повече се притеснява от войни в момента, което не му пречи да играе КС до забрава

дъщеричката ни, която е на 4 и 1/2 е много заинтересована от темата за смъртта. още миналата Коледа и обяснявах, че смъртта не е страшна, че човек като е много стар и уморен умира и се превръща в една светла звездичка. тя се сеща на няколко седмици веднъж и пита за умирането, мисля че много се страхува от това нещо, и затова и казвам, че ние няма да умрем сега, а някога като станем много много стари и много уморени. Притеснява ме, че често отваря тази тема, което ме навежда на мисълта, че не съм си свършила работата с обяснението

А за разни риби, пилета и т.н. не обръща особено внимание. обаче големия син е много жалостив и често отказва да яде месо, жал му е за животинките

Предколедно минахме по Витошка и имаше сакати, болни...дъщеря ни беше доста уплашена от един от тях и само за това приказваше, как се е случило, защо му е така, дали го боли...аз се опитах да обясна...но нещо не се справих

изобщо забеллязвам, че с щерката не се справям особено добре, а така много се старая.....

При нас разликите с бабите се основават на факта, че при баба и всичко и е позволено. Баба и прави така "Добре, добре, само спри да плачеш" и и разрешава. И много добре разбирам защо прави така, но така и прави "мечешка услуга". На мен ми коства много нерви да си отстоя позицията като родител понякога и да не разреша това което съм забранила веднъж. Но всяко следващо "постижение" при баба и постигнато с рев разбива това което се опитвам да постигна, а именно да я науча, че не всичко което пожелае може да се осъществи, а истериите и изобщо няма да помогнат. В действителност тя се окуражава от това, че баба и и разрешава само за да не плаче. До такава степен се е специализирала, че още преди да започне със същинския рев заема физиономия "плачещото пате" и чак след това започва с рева. И веднага започва да се жалва "оох, избърши ми капкитеееее" - т.е . сълзите, които естествено липсват при тоя вид плач. Ако аз не се трогна, тя сама отива, вади кърпи от шкафа и започва драматично си бърше въображаемите сълзи и сополи, като нарежда "не мога да спра".....понеже знае, че ще я увещавам да спре да плаче....Понякога тоя театър ми е смешен, но само ако спре дотук и не премине в истинска истерия което вече е в състояние да ме изкара и мен извън кожата.

Татко и пък се ядосва на неща които според мен не са кой знае какво и обратно, аз се ядосвам на друго, което според него не е кой знае какво. И съответно реакциите ни са такива.

Струва ми се, че той , както и аз донякъде просто не сме наясно за причините поради които тя реагира така бурно за някой неща. Например той, както и самата аз както понякога се улавям едва ли не си мисля, че тя го прави нарочно, иска да се наложи само за да стане това което иска. На пръв поглед изглежда така, но всъщност причината която я кара да се държи по този начин не ми е непозната. В действителност на никой човек не му е приятно да се подчинява безпрекословно на друг било то и родител. Още повече, че тя е в такава възраст когато има илюзорната представа, че всичко може сама и е Голяма_Кака. Представих се аз на нейно място и веднага ми стана неприятен начина по който се опитваме с баща и да я подчиним на нашата воля. Малко е смешно да го проумявам това едва сега, направо ме е срам да си призная, че от известно време съм се съсредоточила върху това да не и позволя да ми се "качи на главата". Един вид, чисто и просто гледам да браня родителския си авторитет. Едва сега се поставих самата аз на нейно място, като се опитвам да погледна през очите на детето. Защото разликата очевидно е огромна. Разбирам сега, че не това е начина. Не да се опитвам просто да се наложа, защото....аз майка ли съм или лукова глава...

Това важи с двойна сила за таткото. За него е учудващо "откъде се пръкна такъв инат" след като той е бил кротко дете. И смята, че това поведение трябва да се наказва по-строго отколкото го правя аз. А както казах от друга страна баба и е крайно мекушава като възпитател и дори на шамара който си позволи да и лепне Моника отвърна с ...."Благодаря!" Обяснявам и, че 3 годишно дете не разбира иронията и начина е крайно неуместен, но....скоро след това станах свидетел на същата сцена.

И най-гадното е, че понякога откривам у себе си следи от възпитателните подходи на майка ми и баща ми които никога не съм харесвала и сега смятам за грешни ...

След като не искам тя да се държи по определен начин, трябва да се науча и самата аз да не реагирам така. Какво се изненадвам, че крушата не е паднала по-далече от дървото. Това ми беше много неприятно напомнено преди няколко дена когато с баща ми се скарахме доста бурно и мъжа ми макар, че ме защити, каза, че всъщност сега разбирал на кого приличам в начина си на спорене... Стана ми много гадно защото точно тази черта най-много мразя в баща ми....


Monika 11.12.2001

Редактирано от bejb на 28.12.04 17:55.

Според мен не че не се справяш с дъщеричката, ами тя е по- се впечатлява от тези неща. И аз забелязах, че Мони много се вълнуваше от тази умряла котка и затова се замислих как точно да и обясня. Но това със звездичките наистина звучи добре. Едно, че се виждат на небето, друго, че голяма част от родитерлите го обясняват така и има известно единогласие по темата :)


Monika 11.12.2001

аз не обичам много книги в които се дават конкретни съвети за родителите (нямам в предвид Спок а по принцип).

'Ако стане така - направете едикакси или кажете едикакво си', 'не е добре да казвате това защото ще стане така' и др.

Според мен идеята е ние като родители да разберем защо детето се държи по определен начин и тогава да реагираме по естествен за нас начин. Проблема обаче е, че повечето пъти само си мислим, че знаем причината и сме толкова убедени, че не ни се иска дори да допуснем друга възможност.

Затова много мразя някой като ми каже "Еее, едно време хората да не са си гледали децата по книги" Вярно не са. И затова съм убедена, че са допускали грешки от погрешно тълкуване. Но всичко зависи от начина на живот който са водили хората. Ако имаш не едно ами 8 деца, ако цял ден се трепеш да им осигуриш какво да ядат...едва ли ще се замислиш много кой точно възпитателен подход да избереш.
Но това е друга тема. Всичко зависи от конкретната ситуация в която се намираме и какви са приоритетите ни.

Но да си довърша това което имах в предвид..:) Детето носи темперамента в себе си от самото раждане, но благодарение на преживяванията си, добри и лоши, то се оформя като конкретна личност с индивидуални психологически характеристики. И това ми звучи доста стряскащо, защото като си представя, че всеки един детайл, всяка една малка или на вид незначителна случка изгражда бъдещата личност. При това според съвременните теории първите няколко години на детето са решаващи. Това са основите в/у които се гради всичко останало...


Не би било кой знае колко притеснително, ако не вземем в предвид, че в зависимост от темперамента си в някой случаи децата развиват трайни комплекси или още по-лошо - психически травми, които им оставят за цял живот.

Аз май прекалих с черногледството.. Днес май не ми е ден:(


Monika 11.12.2001

E, аз го премам, не като черногледство, а просто като разъждаване по въпроса. Теоретични модели, демек, правим с теб, дали и как им се отразяват на малките хишници различното държание на мама и татко. Чесно, не мисля, че детайлите са толкова важни. Тоест не, важи са, но бебока е наясно че бабата разрешава едно, по- големият авторитет - таткото го рарешава само в определени случаи, а най- вери биг бос - маман, съвсем го забранява. И то е наясно кога може да го прави това нещо (например ядене на сладолед през зимата или игра със стъклени фигурки) и че то не е от баш разрешените неща. Детето не се обърква. Всичко му е ясно. Надвесването от балкона е жестоко забранено, защото не го дават баба, мама, татко, батко, абе никой не го дава, значи е нещо страшно. Но виж играта с водата в кухнята може да мине при някои положения.
Вече имам още едно, по- малко Терминаторче и за него не съм дал нито една инструкция на бабите. Аз, наистина, съм късметлия с тях(с бабите), но искам да кажа, че вече не държа всички да копират моето поведение спрямо детето. Бих забранявал само откровенни тъпотии, като плашене или бой. И то пак зависи.

Книгата се казва "Психология на детското развитие"

за родители на деца от една до седем години


включва няколко глави:

Закони на детското развитие
1. Кризата на 3тата година
2. Във "Възрастта на грацията"
3. Склонността за подражание
4. Детските въпроси
5. Полът у детето
6. Играта на детето

Светът през погледа на детето
1. Страховете на детето
2. Детското разбиране за смъртта
3. Братската ревност
4. Детската агресия

Лабиринти на възпитанито
1. Любовта на майката към детето
2. Бащи и деца
3. Ранни прояви на надареност
4. Стил на възпитание и неговото отражение в/у развитието на детето


не съм написала отделните теми на точките в главите, но мисля, че това е достатъчно.

цена 6 лв.;)


Monika 11.12.2001

-я
Остави бабата на мира! :-) Нека тя си постави нейните граници в държанието на внучка си. Моя човек беше запонал да удря. Да, ама не и мене. Аз не давах! Категорично. Ако посегне - избяхвах ръчичката му или я хващах. Ако ме удареше му се сърдех или дори наказвах. Вбесяваше ме, но не изгубих самоконтрол (всъщност изгубих, но по друг повод) и това нещо - удрянето- беше тотално изкоренено. Благодрение на мене, но по отношение на всички. Терминатора разбра, че това е нещо тъпо, лошо и не решава нищо. Де да бях решил така спокойно и другите му глезотии...
Не възприемай това, че майка ти отстъпва, като пречка на твоето възпитание. - При нея може, при тебе не. И ти не го харесваш това което баба и и дава. Тя прекрасно ще разбере такава позиция

недопустимо да се позволява на детето да бие баба си

така де, ти не си му позволявал да те удря теб, но е удряло баба си

и какво си казва терминаторчето "Ха, тати е силен и ми бяга или хваща ръката, пък баба няма сила и си я удрям...." ще си има детето едно наум, че може да удари стара жена или изобщо жена тъй като тя я по-слаба.... хм, хич не ми харесва възпитателния ти метод, но то си е твоя работа

кофти става като детето порасне и има авторитет само от мъж и вземе че отупа едно хубаво майка си или баба си, щото му отказали нещо, а тати е примерно в командировка

върху моето поведение спрямо щерката

сега си мисля, че и аз се опитвам всеячески да запазя родителския си авторитет. Така де, не му давам на момичето "да ми се качи на главата" и това може би изглежда смешно отстрани в някои ситуации. Опитвам се да разбера какво я кара да се държи така инатливо на моменти, но така и си оставам с догадките

може би, дечицата в такъв момент искат да се опитват да се справят сами в някои ситуации и да ни покажат колко са големи правейки определени неща

мисля си че израза за крушката и дървото идва от това, че живеейки покрай нас децата несъзнателно копират модели на поведение за различни ситуации и понеже ние постоянно спорим с тях и ги убеждаваме в предимството или недостатъка на нещо те лека полека взапочват да ни борят с нашите доводи

При възпитанието на големия брат не съм се замисляла толкова, а той е доста инатлив и труден характер и го тресе едно постоянно недоверие.

мъжа ми изказва предположението, че аз се справям по-добре с 2-те момчета тъй като подсъзнателно съм се противопоставяла на малката и тя усеща това и се мъчи да се наложи

като си легна напоследък си мисля как да се държа с нея, да съм по-внимателна, да и обръщам повече внимание.... но за съжаление времето не достига и това с вниманието някак си не става

на големия син четяхме приказки вечер, занимавахме го, а сега за малките нямаме достатъчно време

Връщам се петнайсетина години назад - тогава синът ми беше на възрастта на вашите деца - около тригодишен и преди да тръгне на градина го гледаше майка ми. Това, което помня от този период е неистовото и търпение да му обяснява всичко като на голям човек, но разбира се, с подходящи думи. Аз бях по-либерално настроена към възпитанието му, тя си имаше изисквания, от които никога не отстъпи. Неписано правило беше никоя от нас да не отменя или коментира пред детето изискванията на другата. Аз бях изчела купища книги по въпросите на възпитанието и сега мога да кажа за себе си, че не успях да се открия в тях като родител - нищо не ми пасна открай докрай и нищо не успях да приложа като завършена линия на родителско поведение. Мисля си, че е смешно вместо да питаш детето как е минал денят му, да кажеш "вероятно си имал труден ден" /това го помня твърдо - беше съвет от някакъв американски автор, който уж убедително анализираше вредата от типа въпроси като моя - "как беше днес?"/, ами това ми прилича някак на онези сцени от филмите /пак американски/, когато някой е ранен или почти убит и друг се надвесва над него с въпроса "добре ли си?" Предполагам, че родителят трябва основно да следва интуицията си - сякаш това е най-верният път, заложен от природата.
Странното при нас е, че с времето нещата се обърнаха - колкото повече растеше синът ми, толкова повече майка ми либерализираше своето поведение към него, докато аз го втвърдявах. При все това, тя остана твърдо на своите изисквания от детството му, а те ставаха все по-трудноизпълними за него и това доведе до остър конфликт между двамата, което с времето стана просто нетърпимо до степен, че се принудихме да излезем от нейния дом. Отношенията им се сведоха до "въоръжен неутралитет" и той се изпълни с невероятен негативизъм спрямо нея, който с усилие успявам да овладея. Изумлението настъпи вчера - майка ми е в болница от два дни с много тежък трети инфаркт, когато казах това на сина си, мигновената му реакция беше изумителна за мен - " искам да СИ я видя", последва и "сега ние трябва да се върнем при нея да СИ я гледаме"... тези две негови спонтанни изречения за пореден път ме убеждават, че не съм сбъркала във възпитанието си, което за мен се свежда до две неща - любов и уважение към личността на детето - рано или късно това дава резултат, въпрос на търпение е.
Колкото до смъртта - някак се получи без усилия - никога не съм приказвала за звезди и т.н., казала съм само, че както преди да се роди човек го няма, така и като умре - пак го няма и това е съвсем естествено и нормално. Той го възприе по този начин и се отнася спокойно и разумно към тези неща.

"Силата на духа е за предпочитане пред красотата на сълзите" /Еврипид/

по въпроса за смъртта няма да вземам отношение. за мой късмет не ми се е налагало до сега поради лична причина да я обяснявам, имахме един период, в който коментираха "когато мама умре", "на еди-кой-си майката умряла", "майка ти ще умре" като обида на сестрата без осъзнаване, че тази майка е и нейна, който ми беше много неприятен, но след като преглътнах личния отенък и приех, че не е лично отношение, обсъждането беше чисто хипотетично без да съм сигурна, че нещо е стигнало наистина до ума и съзнанието...
това, по което искам да взема отношение, е ненаучното отношение на бащите към възпитанието на децата. аз чета доста и се опитвам всячески да прилагам наученото в общуването с децата. но съм до голяма степен доволна, че съпругът ми се отнася абсолютно инстинктивно към тях. не чете психологични и медицински изследвания, контактува с тях според настроението си и аз съм на мнение, че те имат нужда от това. децата са сензитивни същества, много добре и бързо се нагаждат към начина, по който околните общуват с тях. в началото много се ядосвах и често му правех забележки какво им казва и как реагира на редица техни прояви, но постепенно стигнах до заключението, че е здравословно за тях едно не съвсем издържано психологически, но добронамерено отношение от членове на семейството. така децата се научават да се нагаждат към "неправилно" от научна гледна точка отношение, но все пак такова не с цел да им навреди. не задълбавай толкова. важното е баща и да я обича и да контактува с нея, не да чете книгите и спазва всички правила препоръчани в тях.
надявам се, че сте имали весела коледа и да посрещнете новата година още по весело !

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Редактирано от миз на 29.12.04 08:31.

а, що?! допустимо е. нека си я бие. аз като го видех и много му се радвах и виках удряй удряй, на тати момчето...пък да видиш баба му, колко щастлива беше... :-)

сега, като си препрочетох постинга ми стана ясно, защо си ме разбрала погрешно. много просто - писал съм неясно :-). всъщност исках да кажа, че по свой начин бабите също поставят ограничения на лапетата. техните методи не объркват детето. то е наясно кое е добре и кое зле. въпреки, че нямахме единна стратегия по въпроса за удрянето, терминатора разбра прекрасно, че няма да постигне нищо по този начин и престана.
Капичи?

Редактирано от Green light на 29.12.04 10:22.

сорри, нещо не те разбирам

може би защото при нас едната баба е тиранин и децата не ходят при нея, тъй като тя постоянно ги сравнява с Минка от 5-тия етаж и Петърчо от село


другата баба не е баба тя се изживява като неземна красавица и хай лейди и не става, децата почти не я познават

всъщност те възприемат като баба и дядо едни наши възрастни приятели /достатъчно възрастни да са ни родители/, гостуваме там, децата спят понякога там, всъщност те са им истинските баба и дядо. Те ем ги глезат ем ги вкарват в пътя, и това е трудно за обяснение

приятно

харесва ми как си го обяснила - съвсем простичко. мисля на малкия брат така да му обяснявам ако попита

на щерката няма смисъл да и казвам, тя пак ще попита а къде сме били преди да се родим?? и как така ни няма??? детски работи....

а това за говоренето и обяснявавенто - постоянно обяснявам и приказвам и след всяко обяснение следва нов въпрос и пак....добре че съм търпелива

и аз съм срещала това за "трудния ден" - голяма тъпотия, не беше ли в Д-р Спок??

Виждам, че си от Варна като мене. Я кажи, откъде да си я купя и аз тази книга, че нещо ме заинтригува. Сега като си остана в къщи за бебето ще имам достатъчно време за четене на такава литература.
А пък що се отнася до възпитанието, това ми е болна тема на мене. С мъжа ми около 90% процента от споровете ни са именно за това и имаме непреодолими различия. Той е на мнение, че детето не трябвало да се вкарва в някакви рамки до 7 години, не знам къде е чувал за някаква японска система на възпитание, щото така децата израствали със самочувствие и после като навършили 7 години, когато вече всичко разбирали, започвало възпитанието. Бабините ми девитини. Не мога да изляза с него наглава и добре, че Цвета ходи на градина, че оттам взима друг модел на поведение, щото иначе незнам. Чудя се дали и за бебето ще разсъждава така, че направо тръпки ме побиват.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

ами и на мен ми се струва странна тази система. Може би първо трябва да се уточни какво точно се разбира под "възпитание". Аз го разбирам като цялостното отношение на родителите (и не само) към детето, което включва и предаване на собствения житейски опит и мироглед, разбирането за добро и лошо, етични и морални норми на поведение, както и начина на комуникация който демонстрираме на децата си. В тоя смисъл не е възможно да оставим детето без "възпиание" до 7 години. Без да искаме го възпитаваме според нашите представи. То гледа и се учи от нас...

Между другото не знам каква е тая японска система, но точно в Япония има най-голям брой на деца-престъпници. Имаше документален филм за това. Точно според японски психолози и възпитатели причината, е че децата са силно ограничавани в личната си свобода. А и начина на живот в Япония е много по-натоварен, хората почти нямат лично свободно време. Учениците например почти цял ден учат, след училище задължително се занимават с някакви други образователни дейности и дефакто на децата почти не им остава време за чисто детски занимания. Смята се, че този изблик на агресия при децата се дължи именно на силно ограничителния стил на възпитание. А това за възпитанието след 7мата година не съм го чувала.


А, щях да забравя - книгата я купих от книжарница "Пингвините" (зад църквата на "27-ми юли")


Monika 11.12.2001

Благодаря за мястото, от където мога да купя книгата.
Сетих си и една интерсна случка по въпроса ти за смърта. Моята голяма племеничка, която израстна при нас и с която разликата ни е 10 години, веднъж, когато вече живееха отделено на възраст някъде 3-4г. задала следния въпрос на майка си: "Мамо, какво ще стане като остарея?" Майка й се почудила и и казала, че като остарее те с татко и ще умрат, но леля ти, т.е. аз, понеже съм по-млада, ще съм жива. На този отговор племенничката ми отвръща:"Тогава, вие като умрете, аз ще отида при леля." и с това разговора приключва. Няколко дни след това пита майка си: 'Мамо, вие с тати кога ще умирате?". Сестра ми естествено е забравила за разговора и я пита :"Защо?". Ами искам по-скоро да отивам при леля, хайде, що не умирате?". А сега върви че отговаряй.
А що се отнася до японското възпитание, не знам откъде го е чел това нещо мъжо. Ама това за мене си е бягане от отговорност, абе според него, не може да се въвежда в стандартите според нас кое е редно и кое не, кое е красиво и кое не, за момента не се сещам точно пример да ти цитирам. Не му пука от това какво ще си помислят хората, щом не им харесва, да не идват у нас, казва, това се отнася и за забележките ми за разхвърляната къща

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

разбира се, че най-важно е да бъдат обичани децата, но в много случай въпреки обичта си родителите унижават децата си, понякога дори без да го осъзнават.

Когато са по-големи децата вече имат изградено самочувствие до една или друга степен. Но при малките деца самочувствието се изгражда именно от "огледалото" в което се оглеждат - очите на родителите си.

Ако например един родител има навика да се опитва да накара детето да свърши нещо само и се мъчи да го провокира с думи от сорта на "уу, виж какво си бебе", или пък винаги посреща неуспеха му с "как може да си с 2 леви ръци" и др. такива....Това със сигурност няма да доведе до очаквания от родителите резултат, а обратно.

Аз имам личен спомен за това. Майка ми например винаги ми повтаряше колко съм "захлупена" и ме е срам да питам дори колко е часа. Казваще го с толкова категоричен тон, че аз нямах никакво желание да и доказвам, че това не е така. И наистина си бях едно доста прителнително момиченце. През пуберитетските ми години учех сама в друг град и едва там с изумление установих, че всъщност съвсем не съм толкова стеснителна колкото ми беше набивано в главата (именно с цел да се поправя и засрамя може би). Не зная каква е причината, дали това, че съм живяла без родителски контрол и съм се почувствала по-самостоятелна или просто пуберитета ме е променил. Със сигурност мога да кажа, че майка ми много ме обича и прави всичко което е по силите и за да ми е добре на мен. Но това не пречи в стремежа си да ми помогне да се отърва от стеснителносста всъщност да се е получило обратното.

Когато са гневни родителите могат да обиждат и унижават детето въпреки силната си любов. И ако конфликтите са ежедненвие, обидите и пролятите сълзи също.... И това може да се дължи точно на неразбирането на мотивите на детето или погрешната им интерпретация от родителя.

така, че според мен не е излишно да "украсим" любовта си към децата си с малко научни факти:)


Monika 11.12.2001

ами то на децата не можеш да им покажеш кое е хубаво и кое не - те си имат свои вкус. В това пък изобщо не би трябвало да им се месим.

Преди няколко дена докато превкючвах каналите се спирам на Фешън ТВ - гледам дават мацки по бельо. Оставих го да ги погледам малко и Моника се присламчи до мен да гледаме двете каките. И като две селски клюкарки почнахме да ги обсъждаме. Аз казвам - "мм, виж тази колко е хубава, на теб харесва ли ти?" Тя казва "Да, харесва ми"... Следващата аз не я одобрих и казвам " М, таз пък хич не е хубава, не ми харесва", на което Моника отговаря "Аа, що бе, на мен ми харесва, хубава е". После пък тя не хареса следвщата ми фаворитка докато накрая постигнахме съгласие за една от моделките. Още като се появи и двете решихме, че е наистина много готина, дори Моника с изумление каза "Аа, много е хубава,.....хихи ...и има големи цици"

Имам в предвид, че не се влияе от моето мнение, дори ако продължа да казвам, че едикое си е хубаво, а тя мисли, че не е....се ядосва и почва да плаче и да повтаря "не, не е хубаво" докато не се съглася с нея. Отдавна съм разбрала, че си има собствено мнение, което не мога да променя поне не и по този начин. Колкото и да и обяснявам, че блузката която съм и купила е хубава и много и отива, тя не ще да я облече, грозна била и т.н...


Monika 11.12.2001

Не е задължително да ги унижаваш, за да осакатиш самочувствието им. Достатъчно е и да пренебрегваш, да не забелязваш и оценяваш постиженията им, да обезценяваш усилията им дори и несъзнателно. Тогава те просто няма как да градят самочувствие. Това се сетих, докато четях постинга ти за майка ти.

Майка ми е нещо подобно. За нея е абсолютно антивъзпитателно да похвали дете, да го поощри и да го стимулира по какъвто и да било положителен начин. Тя например преди 3-4 седмици разбра, че аз съм завършила гимназия с медал и то случайно чу, докато аз обяснявах нещо на някого. Толкова съм била сигурна, че за нея е без значение този факт и че тя няма да го оцени като някакво постижение, че дори не съм счела за необходимо да й кажа. Аз съм завършила елитна езикова гимназия, та медала не е чак такава незначителност все пак. Но аз не съм й го казала. Майка ми никога не е изказала явно одобрение за каквото и да било мое действие. Само един-два пъти и то по невнимание. Чак наскоро й казах това и тя заяви, че съм правила от мухата слон и че те с баща ми винаги са се гордяли с мен. Ха! Много навреме. Аз бях изумена от това. Това винаги толкова ми е тежало и определено имаше голямо отражение върху самочувствието ми и самооценката ми. И това сега ми се иска да избегна при моите деца, но за съжаление много приличам на майка ми и водя жестока битка, за да мога да се "превъзмогна".

С майка ми живеем заедно и досега водя непримирима битка заради това с нея. Опитва се така да въздейства и върху моите деца и аз се ядосвам много. Та покрай тези ни пререкания сега си казваме някои истини, които иначе никога не бихме разбрали една за друга. Отплеснах се. Но всичко тръгна оттам, че "унижавам" в твоя постинг ми се стори силна дума.

Ние не знаем какво е самотата
И до къде се простира тя...

да, струва ми се, че дори това "незабелязване" понякога е с цел - да речем да не се възгордее и да не литне в небесата детето. А аз пък по себе си съдя, че някой като ме похвали за нещо следващия път ми се иска да го направя още по-добре за да не го разочаровам. Затова сега не щадя похвали към детето си. Е, не прекалявам разбира се, безцелните похвали сигурно са не по-малко вредни.

Като каза, че си споменала на майка ти...аз също го направих преди година. Не помня повода, но дори и сега понякога се появява онова наставническо поведение, което обезсърчаваше навремето у мен всяко желание за инициатива. А, да, сетих се повода по който и го казах. Може би не е странно разбира се, че и за срамежливостта на Моника която я бе обзела по едно време тя беше също толкова категорична. Заклейми я веднага като "срамежливо и страхливо дете". Едва ли е влагала нещо лошо в думите си, но аз веднага си припомних детските си години и си позволих да я помоля да не лепи толкова отрано такива етикети. По този повод и казах как съм се чувствала аз. Тя жестоко ми се обиди, скарахме се....и трябваше да и се извинявам няколко дена след това за да възстановим мира. Колкото до Моника това наистина беше период, защото след това тя стана много активна с децата, дотолкова, че се наложи да и правя забележки защото ходеше да се репчи на една голяма кака:)

И като сме почнали на тая тема, да си кажа и другото което много ме е тормозило. Обидите. Шамарите не ги помня изобщо. Не ми пука за това, заслужавала съм си го, но това, че ме обиждаше не мога да го забравя. Явно съм я изкарвала извън нерви няма спор....но предпочитам да ме беше ошамарила още веднъж вместо да ме обижда с думи. И най-лошото е, че аз за да се защитя отвръщах по същия начин - опитвах се да я обидя и нея. Е, тя ми е майка и аз не можех да си позволя да я наричам с тези думи с които ме наричаше тя, но я обиждах наум. Сега много се старая да не повторя нейната грешка...Трудно ми е защото трябва да се превъзпитам не само по този параграф...


Monika 11.12.2001

Ооо, на мен пределно ми е ясно, че родителите считат това за метод за мотивация, но толкова не са прави, че няма накъде повече. Мен поне не ме е мотивирало. Само дето майка ми и досега не е разбрала. Оказва се, че тя смята, че аз съм постигнала това, което съм постигнала именно благодарение на нейното възпитание и правилно отношение към всичко, което постигам и с което се захващам. И ако тя се е сбъркала да ме потупа окуражително по рамото или просто да ме възнагради с едно "браво", то това би било гибелно за мен. И аз сега като й казвам /по повод възпитанието на моите деца/, че това са пълни глупости, тя реагира абсолютно неадекватно... Погледа й казва "Боже, кога ще поумнееш най-накрая и ще разбереш правилно нещата!" Работата е там, че аз открито казвам "Ти сгреши и аз не съм се почувствала така, както си смятала. Разчела съм те по абсолютно погрешен начин, а явно и ти мен", а тя продължава да се дърпа и да повтаря, че се превземам и разигравам ненужни драми, което абсолютно не ми е цел.

Тя моята вече е изпята де, но аз отчаяно се опитвам това да не стане и с моите деца. И всички спорове, които водим сега са по повод моите деца, а не да търся истината с нея и да си навираме грешките в очите една на друга. Но това, което зверски ме вбесява, че аз открито поставям условия как искам да се държи с МОИТЕ деца, а тя си прави каквото си знае и само ме убеждава колко неправа съм аз и как грешно подхождам като казвам "Браво" на Наталия за някоя съвсем обикновена рисунка, която детето е нарисувало със старание и любов и идва да ми я покаже с блясък в очите, пък тя рисунката не е кой-знае какво.

Bejb, изместихме темата малко. Но аз сега си мисля кое е по-добре за децата - да се прехласваме в нездрав възторг от всяка тяхна сричка или да реагираме студено на всичко, което те правят с мисълта, че така е по-добре за тях и ги мотивираме повече. То е ясно, че по средата е истината, но дали успяваме като родители да балансираме добре? И ако не успяваме, коя крайност е по-здравословна???

Ние не знаем какво е самотата
И до къде се простира тя...

Редактирано от dara на 30.12.04 10:00.

има един пример за подобно нещо: родители които са били много строго възпитавани като деца имат склонност да възпитават по точно обратния начин - преклено либерално. Точно защото като деца са се чувствали прекалено ограничавани. Затова е трудно да поддържаш средата (която е най-правилна във всичко май).


Monika 11.12.2001

Абе аз определено не съм прекалено либерална да ти кажа. В ДГ минавам за майка-звяр. Което е повод за зашеметителни коментари от страна на майка ми. Както и да е. Да не се отплесваме.

Ние не знаем какво е самотата
И до къде се простира тя...

Относно въпроса за смъртта аз пък не харесах, как си отговорила, защото отговорът ти е най-малкото атеистичен, тоест си насочила детето си още от сега към модел на морал, а не си дала възможност то да избира дали хората след смъртта си изчезват или се променят, или прераждат и тъй нататък

какво е смъртта?

Ние не познаваме законите на вселената, имаме си някаква наша си физика и обясняваме всичко чрез нея. Това не може, онова може. Но всичко се третира със законите на физиката, такава каквато я познаваме дотук.

Има една поредица научнопупулярни филмчета на BBC на различни тематика. Аз съм им голям фен, дори съм си ги изтеглила някой на файлове. Един от новите им филми е посветен точно на смъртта. За жалост него го гледах само един път по БТВ и не мога да го намеря в интернет.

В него по типичен за BBC начин са представени гледните точки на 2 противоположни страни. Но всички бяха учени и медици. Основното което се коментираше беше възможно ли е съзнанието да продължи да съществува когато мозъкът умре ...

Има много случай в които пациенти претърпяли операция или катастрофа и изпаднали в клинична смърт разказват за различни преживявания, най вече излизане от тялото и наблюдаване на реални събития които са станали по време на това състояние. Това не е нещо ново. Скептично настоените учени казват, че това не може да бъде доказано в контролирани условия и, че се случва на границата на това състояние, когато мозъка възобновява дейността си. Тоест не може да бъде доказано времето в което се случва това за да се сметне за вярно. Но се появяват няколко случая които не могат да бъдат оборени по този параграф от скептиците.
Единият доста показателен е следният:

На жена на средна възраст трябва да бъде направена мозъчна операция за отстраняване на аневризъм, който се намира на доста труднодостъпно място в мозъка. За тази цел жената трябва да бъде в предизвикана клинична смърт и кръвта и да бъде източена. Тоест мозъка не може да получава каквито и да е импулси, а тялото и се поддържа от апаратурата. По време на операцията след като е доведена до състояние на клинична смърт лекарите се заемат да източат кръвта и през кръвоносен съд на бедрото. Точно този момент е наблюдаван от самата пациентка. Тя съобщава точно какво са правили лекарите в този момент и какво е казала сестрата, а именно, че артерията от която се опитват да и източат кръвта е прекалено тясна и други такива подробности. Жената разказва, че е наблюдавала себе си и лекарите от високо и всъщност не се е намирала в тялото си, а извън него. Това се случва по време когато не е възможна никаква мозъчна дейност, а времето е документирано от лекарите. Имаше и друг подобен случай, в който пациента описва инструмента с който са му разрязали черепа. Тези инструменти стоят в кутиите си и се отварят едва след като пациента е напълно упоен и липсва съзнателна мозъчна дейност.

Имаше предположения, че не мозъка създава съзнанието, а той е нещо като предавател на съзнанието. Също така един лекар изказа теория с която обясняваше научно как е възможно съзнанието да съществува след смъртта.

Теорията се основава на квантовата физика, чийто закони са все още трудно достъпни за съвременната наука. Имаше много хубава компютърна симулация на процеса. Невроните бяха направени с 3Д анимация, обясняваха в коя точно част на нервоните (микротубули) се заражда съзнанието и как след смъртта на нервоните е възможно то да се освободи (или копира) в пространството посредством тези закони които са валидни за вселената изобщо. Обясняваше и как е възможно да се поддържа компактност на тези частици на съзнанието. Така може би звучи много объркано, но нагледно беше много добре илюстрирано. Като цяло той обясни, че ние все още не познаваме законите на вселената и това, че се опитваме да обясним всичко с известната ни на нас физика е най-малкото неуместно.

Други лекари пък казваха неща от сорта на това, че в медицината има много тъмни зони и лекарите се сблъскват с какви ли не необясними от научна гледна точка неща, че не може да се отрича нещо толкова категорично. Или пък това, че само преди 100 години в медицината са били описвани като абсолютно невъзможни неща, които днес са напълно нормални. А какво са 100 години, какво са изобщо всичките години през които съществува човека в сравнение с вселената, колко я познаваме ние? Изобщо...един вид, защо си мислим, че знаем всичко. Това е малко като онази приказка за жабата дето стояла в гьола си и попадайки в съседното блато решила, че това е целия свят:)


Та, всичко това го изписах по повод на това, че самите ние не знаем какво е смъртта. Без значение дали сме от оптимистите или от скептиците.

Общо взето целия живот на човека е пронизан от тънката нишка на страха от смъртта. Много хора се чувстват по-добре ако вярват, че това не е края. Аз не намирам това за наивнист, глупост или нещо подобно. След като никой не знае какво е, защо да не допуснем това което ни успокоява. Дори и да не е така, важен е живота... и след като успокоението ни помага да живеем по-добре това е чудесно. Дори и да погледнем през очите на скептика - мисля, че Епикур беше казал, че смъррта не съществува за нас, защото когато тя дойде, нас няма да ни има. По тази логика след като нищо няма значение, защо да не приемем това което ни действа успокоително:)

И най вече за децата. За тях, както и за нас всъщност е трудно да си представим какво е било преди да се родим. Живота ни се губи някъде назад в безкрайното минало. Аз лично предпочитам да умра без страх. Не ме интересува истината в този случай. Затова ще и разкажа нещо красиво и успокоително:)

Страшно се извинявам за дългия постинг...


Monika 11.12.2001

а аз мисля, че съвсем добре си е отговорила

докато детето порасне то ще промени доста от знанията си, в ранна възраст слагаш някаква основа и детето като расте се надстройва над нея и така

Аз бях писала тук веднъж, че изчетох един куп книги и накрая седях объркана с мисълта, че никоя не може да се отнесе към дъщеря ми, и ще ми е по - лесно аз да напиша за нея... Много е трудно да вземеш нещо от някъде и да го хармонизираш с личността на детето ти, а не да го приложиш буквално. Много често съм реагирала абсолютно спонтанно в дадена ситуация и после съм прочитала, че това е правилната реакция. Само, че ако можех винаги и във всичко...
Когато обаче, съм забелязала ефективността или респективно обратното на даден "възпитателен метод" /Сещам за Крупская при този израз и ми прилошава/, го обсъждам надълго и широко със съпруга ми, дори да му се затварят очите вечер, и когато сме единодушни съм като цербер по отношение на всички. Ако искат да общуват с това дете и то с тях, ще спазват правилата. Аз лично, мисля че е важно детето да е предимно с родителите си до 3 годишна възраст и го отстоявам, каквото и да ми коства. Това е основа, която после трудно ще се руши от който и да било. Разбира се, съм благодарна на правилните и позитивни намеси, но когато съм твърдо убедена, че нещо е във вреда на детето ми изобщо не се церемоня, дори и със себе си
.
И аз изпадам в страхотни терзания кое е добре и кое не, но вярвам, че когато родителите са естествени и непрекъснато показват любовта си, малкото същественце все някак ще ги схване правилно. За бабите и дядовците се примирих с фройдистките теории и се утешавам с идеята, че отношението с тях е пак вид добро възпитание, както пишеше и в един от постингите.
За смъртта не знам. По - малки сме от вас и още не ни се е случвало. Но мисля, че децата имат достатъчно силна фантазия и механизми са самосъхранение и сами си избират по - лекия вариант за приемане. Тя сама ще те насочи.

Ако видя таткото да чете книжка за възпитание на деца, събличам се гола да играя обреден танц на покрива на блока по пълнолуние
Съвсем като за изпит, в нощта преди да ни изпишат от болницата, прочете няколко страници от Спок и даже се абонира за някакви онлайн новини от от kidshealth, или нещо от сорта. Но знанията му се изчерпват до следните две изречения от Спок (импровизирам): "Бебето не е толкова трошливо, колкото изглежда" и "Родителите трябва да постъпват така, както им диктуват инстинктите."
Иначе на теория уж нямаме кой знае какви различия в подхода, отношението и приоритетите.
Виж обаче предчувствам огромен проблем когато вземем да й обясняваме за "нещата от живота". Там няма как да не си противоречим, защото двамата сме на съвсем противоположни позиции. Абе класически пример за доброто и лошото ченге сме. Колкото аз съм толерантна, добронамерена и наивна, толкова той е консервативен, резервиран и пресметлив. Та ще й се поразмъти главата, но ще го решаваме в движение и според нейните реакции.

Бабите са на съвсем отделна сметка. Имам чувство, че станеш ли баба, автоматично загубваш всякаква възможност да възпитаваш и почваш да гледаш на внуците си като на някакви полу-хора, полу-божества.
Ето, аз съм доста по-либерална от бабите, по рядко казвам "не" и съм доста склонна на преговори и компромиси, но въпреки това след среща с бабите Цвета се разлигавва до безкрай. Но и двете баби ахкат и се прехласват по всяко нещо, което направи дребосът и на него, естествено му се вирва носът до небето. Не дай боже да му направиш забележка за нещо, на което бабата му е викала браво до припадък, истерията е почти сигурна. Нещата се оправят чак след карантинен период от седмица без славословия.

За смъртта мен лично обяснението със звездите не ме кефи. Изобщо имам голямо притеснение до колко ние можем да си позволим да фантазираме при обяснение на всякакви биологични и физични процеси. Много ми е лесно за всяко нещо да си измисля някаква легенда, но не знам до колко е редно и какво ще стане в главичките им, когато осъзнаят, че не е точно така. По-скоро бих обяснила нещо от сорта, че да тези хора ги няма вече, не можем да ги видим и да ги пипнем, но те са в главите и сърцата ни, можем да си мислим за тях, да си ги спомняме. Ако много силно искаме, могат даже да се появят в съня ни, за да ни прегърнат отново, или да си поговорим. И че трябва да разкажем и на нашите потомци, които няма да ги познават, колко добри хора са били. Също така бих й обещала, че ще направя всичко възможно да не умирам преди да видя внуци:) А тогава тя ще си има нейни си деца и няма да й пука толкова за мен:)

Като съм казала, че след смъртта човек го няма, изобщо не съм уточнила къде е, тъй като самата аз не знам...просто съм казала достъпната ми истина - няма го при нас такъв, какъвто сме го познавали, не го виждаме повече в нашия живот- къде е грешката тук? И къде е атеизмът или религиозната трактовка? Тоест отговорът остава отворен за допълване по собствено убеждение.

"Силата на духа е за предпочитане пред красотата на сълзите" /Еврипид/

Май си права в това...
Аз например никак не искам синът ми да изпитва нещата, които са ми били неприятни в детството ми. И всячески се старая да му ги спестявам. Което не означава, че съм безотговорна спрямо възпитанието му. Просто използвам коренно противоположни методи.

"Силата на духа е за предпочитане пред красотата на сълзите" /Еврипид/

абсолютно съм съгласна, такъв е и моят подход - фактите от живота - смърт, раждане, правене на бебета и прочие, трябва да се обясняват максимално точно. ясно, че не всичко ще стане ясно от първо обяснение, но все нещо остава в главата. едно е когато разказваме приказки(за дядо коледа например ), съвсем друго когато обясняваме природата. моето мнение е, че не трябва да се смесват легенди с наука. разбира се, ако самите родители вярват в определена теория или религия, напълно естествено е да обяснят нещата спрямо нея. но за тези факти трябва да говорим искрено и естествено.

И аз така мисля. Например ние на Цвета още преди да забременея й бяхме казали, че бебетата се раждат от мамите, а татковците ги правят. Как точно става това, на този етап не я интересуваше. По-късно и казахме, че бебето и е в коремчето на мама и тя ще отиде да го ражда в болница, защото там се раждат бебоците. Прие го страшно спокойно и даже от време на време слага ръка на корема ми и вика:"Мамо, бебето рита!", това е копиране на нашите реплики. Малко се отплеснах, но исках само да дам пример, че нещата не бива да се преиначват и да се скрива от децата истината за нещата от живота.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Не е на Спок. Хаим Гинът. И всъщност идеята му беше не да говориш така по принцип, вместо да си питаш по човешки как е минал денят, а когато видиш, че детето не е в настроение, констатацията "Днес си имал труден ден" би могла да го насърчи да сподели с теб повече, защото самата реплика го кара да се чувства разбран.
Както и да е, наистина повечето от примерните диалози в книгата звучат нелепо...

Ей сега ходих да я галя докато спи, толкова съм гузна и така се мразя в момента! Преди да легне разля една чаша с мляко на пода, и понеже напоследък и се случва доста често, така и се развиках, сякаш го е направила нарочно...
Успокоявам се, че поне никога не и слагам някакви етикети, че е еди каква си, задето е направила или не нещо.
И аз много често се замислям за браненето на авторитет. Съзнаваш, че нищо толкова няма да стане, ако отстъпиш, но си твърд само заради идеята да предотвратиш други пъти, в които ще ти се налага да си твърд...
Мъча се да свеждам до минимум забраните, но понякога избухвам за нещо така глупаво и се мразя...

За различното възпитание. Според мен дори е полезно, нека детето да разбере, че хората са различни. Да свиква да се адаптира към различни характери.
Бабите хич няма да ги коментирам, така съм набрала, че ако почна...

За умирането скоро стана въпрос, докато четохме "Снежанка" и аз много се притесних, че ще пита какво значи, но тя не прояви интерес, въпреки че после разказва как вещицата иска Снежанка да умре, сякаш знае за какво става въпрос.
Според мен няма правилно обяснение и не искам да го мисля от сега. Според ситуацията ще му мисля на момента.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

истината е, че всички допускаме грешки при възпитанието, но явно е много мъчително да го признаем. Някои не искат да го признаят и пред себе си. И аз водя подобни диалози с нашите. Явно е неизбежно. Баща ми побеснява като му кажа, че те са виновни за поведението на сестра ми и му изредя конкретни грешки. Що се отная до нея, просто е склонен да казва на черното бяло, само и само да не си признае, че е бъркал...
Ние тук пък сме другата крайност - все се терзаем дали постъпваме правилно...

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

и още една специална благодарност!

неочаквано за нас, свекър ми почина няколко дена след като четох тази тема... определено ми беше по-лесно да обясня нещата с ваша помощ... а и Цар Лъв вече ми беше дал начална скорост...
Как го прие ли - първо като че ли хич не и пукаше, после се натъжи (спомни си за таткото на Симба), а от втория ден насам си говорим за дядо, който е най-ярката звездичка, ей там, съвсем близо до нас, която си говори с една моя любима баба, за която много съм и разказвала...

Интересно - покрай Снежанка и някаква случка, разказана в градината (незнайна за мен), преди година няколко деца от групата започнаха да играят на умрели - "Аз съм умряла, ела ме целуни... мамо, а вие кога ще умрете?" разпитваше ме много и за починалата ми баба, от която знам много песни...

друго - и аз като други се замислих за това, за колко много неща настоявам (буквално се заинатявам точно като нея), само за да не си загубя "родителския авторитет" - вече често се усещам кога го правя просто защото "аз съм решила така, за да не ми се налага тя", а не защото тя иска нещо, което е неправилно... тъжна работа, погледната отстрани...

още веднъж - Благодаря ви!

Иска ми се да коментирам, както ти ги наричаш "безцелните похвали".
Според мен безцелна похвала няма. Когато детето я очаква - сигурно си я е заслужило. Дъщеря ми, когато изпусна да й кажа "браво", си ръкопляска сама. Е, и аз се включвам, ама след дъжд качулка май излиза - като нещо изпросено
Неочакваните похвали, според мен, са най-важни. Когато например седи и си играе самичка, е тогава е момента да се похвали, да й се каже какво добро дете е и т.н. Вместо да наблегна на момента, в който се опитва да извади очите на котката или да яхне кучето...Това би трябвало да я стимулира да продължи да се държи по този начин.
Аз избягвам да използвам много често забележки, за наказания да не говорим, щото Ралица прави точно обратното За сметка на това, като я похваля виждам, че се радва и се опитва всячески да продължи да се харесва.
Наскоро четох в една книга следната препоръка за похвалите и наказанията - те трябвало да бъдат в отношение 9 : 1 похвали спрямо наказания/забележки. Тази теория много ми допадна и напоследък я прилагам - за сега е променлив резултата, но със сигурност има такъв

Ралица, 20.Х.02г.