-я
Остави бабата на мира! :-) Нека тя си постави нейните граници в държанието на внучка си. Моя човек беше запонал да удря. Да, ама не и мене. Аз не давах! Категорично. Ако посегне - избяхвах ръчичката му или я хващах. Ако ме удареше му се сърдех или дори наказвах. Вбесяваше ме, но не изгубих самоконтрол (всъщност изгубих, но по друг повод) и това нещо - удрянето- беше тотално изкоренено. Благодрение на мене, но по отношение на всички. Терминатора разбра, че това е нещо тъпо, лошо и не решава нищо. Де да бях решил така спокойно и другите му глезотии...
Не възприемай това, че майка ти отстъпва, като пречка на твоето възпитание. - При нея може, при тебе не. И ти не го харесваш това което баба и и дава. Тя прекрасно ще разбере такава позиция

недопустимо да се позволява на детето да бие баба си

така де, ти не си му позволявал да те удря теб, но е удряло баба си

и какво си казва терминаторчето "Ха, тати е силен и ми бяга или хваща ръката, пък баба няма сила и си я удрям...." ще си има детето едно наум, че може да удари стара жена или изобщо жена тъй като тя я по-слаба.... хм, хич не ми харесва възпитателния ти метод, но то си е твоя работа

кофти става като детето порасне и има авторитет само от мъж и вземе че отупа едно хубаво майка си или баба си, щото му отказали нещо, а тати е примерно в командировка

върху моето поведение спрямо щерката

сега си мисля, че и аз се опитвам всеячески да запазя родителския си авторитет. Така де, не му давам на момичето "да ми се качи на главата" и това може би изглежда смешно отстрани в някои ситуации. Опитвам се да разбера какво я кара да се държи така инатливо на моменти, но така и си оставам с догадките

може би, дечицата в такъв момент искат да се опитват да се справят сами в някои ситуации и да ни покажат колко са големи правейки определени неща

мисля си че израза за крушката и дървото идва от това, че живеейки покрай нас децата несъзнателно копират модели на поведение за различни ситуации и понеже ние постоянно спорим с тях и ги убеждаваме в предимството или недостатъка на нещо те лека полека взапочват да ни борят с нашите доводи

При възпитанието на големия брат не съм се замисляла толкова, а той е доста инатлив и труден характер и го тресе едно постоянно недоверие.

мъжа ми изказва предположението, че аз се справям по-добре с 2-те момчета тъй като подсъзнателно съм се противопоставяла на малката и тя усеща това и се мъчи да се наложи

като си легна напоследък си мисля как да се държа с нея, да съм по-внимателна, да и обръщам повече внимание.... но за съжаление времето не достига и това с вниманието някак си не става

на големия син четяхме приказки вечер, занимавахме го, а сега за малките нямаме достатъчно време

Връщам се петнайсетина години назад - тогава синът ми беше на възрастта на вашите деца - около тригодишен и преди да тръгне на градина го гледаше майка ми. Това, което помня от този период е неистовото и търпение да му обяснява всичко като на голям човек, но разбира се, с подходящи думи. Аз бях по-либерално настроена към възпитанието му, тя си имаше изисквания, от които никога не отстъпи. Неписано правило беше никоя от нас да не отменя или коментира пред детето изискванията на другата. Аз бях изчела купища книги по въпросите на възпитанието и сега мога да кажа за себе си, че не успях да се открия в тях като родител - нищо не ми пасна открай докрай и нищо не успях да приложа като завършена линия на родителско поведение. Мисля си, че е смешно вместо да питаш детето как е минал денят му, да кажеш "вероятно си имал труден ден" /това го помня твърдо - беше съвет от някакъв американски автор, който уж убедително анализираше вредата от типа въпроси като моя - "как беше днес?"/, ами това ми прилича някак на онези сцени от филмите /пак американски/, когато някой е ранен или почти убит и друг се надвесва над него с въпроса "добре ли си?" Предполагам, че родителят трябва основно да следва интуицията си - сякаш това е най-верният път, заложен от природата.
Странното при нас е, че с времето нещата се обърнаха - колкото повече растеше синът ми, толкова повече майка ми либерализираше своето поведение към него, докато аз го втвърдявах. При все това, тя остана твърдо на своите изисквания от детството му, а те ставаха все по-трудноизпълними за него и това доведе до остър конфликт между двамата, което с времето стана просто нетърпимо до степен, че се принудихме да излезем от нейния дом. Отношенията им се сведоха до "въоръжен неутралитет" и той се изпълни с невероятен негативизъм спрямо нея, който с усилие успявам да овладея. Изумлението настъпи вчера - майка ми е в болница от два дни с много тежък трети инфаркт, когато казах това на сина си, мигновената му реакция беше изумителна за мен - " искам да СИ я видя", последва и "сега ние трябва да се върнем при нея да СИ я гледаме"... тези две негови спонтанни изречения за пореден път ме убеждават, че не съм сбъркала във възпитанието си, което за мен се свежда до две неща - любов и уважение към личността на детето - рано или късно това дава резултат, въпрос на търпение е.
Колкото до смъртта - някак се получи без усилия - никога не съм приказвала за звезди и т.н., казала съм само, че както преди да се роди човек го няма, така и като умре - пак го няма и това е съвсем естествено и нормално. Той го възприе по този начин и се отнася спокойно и разумно към тези неща.

"Силата на духа е за предпочитане пред красотата на сълзите" /Еврипид/

по въпроса за смъртта няма да вземам отношение. за мой късмет не ми се е налагало до сега поради лична причина да я обяснявам, имахме един период, в който коментираха "когато мама умре", "на еди-кой-си майката умряла", "майка ти ще умре" като обида на сестрата без осъзнаване, че тази майка е и нейна, който ми беше много неприятен, но след като преглътнах личния отенък и приех, че не е лично отношение, обсъждането беше чисто хипотетично без да съм сигурна, че нещо е стигнало наистина до ума и съзнанието...
това, по което искам да взема отношение, е ненаучното отношение на бащите към възпитанието на децата. аз чета доста и се опитвам всячески да прилагам наученото в общуването с децата. но съм до голяма степен доволна, че съпругът ми се отнася абсолютно инстинктивно към тях. не чете психологични и медицински изследвания, контактува с тях според настроението си и аз съм на мнение, че те имат нужда от това. децата са сензитивни същества, много добре и бързо се нагаждат към начина, по който околните общуват с тях. в началото много се ядосвах и често му правех забележки какво им казва и как реагира на редица техни прояви, но постепенно стигнах до заключението, че е здравословно за тях едно не съвсем издържано психологически, но добронамерено отношение от членове на семейството. така децата се научават да се нагаждат към "неправилно" от научна гледна точка отношение, но все пак такова не с цел да им навреди. не задълбавай толкова. важното е баща и да я обича и да контактува с нея, не да чете книгите и спазва всички правила препоръчани в тях.
надявам се, че сте имали весела коледа и да посрещнете новата година още по весело !

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Редактирано от миз на 29.12.04 08:31.

а, що?! допустимо е. нека си я бие. аз като го видех и много му се радвах и виках удряй удряй, на тати момчето...пък да видиш баба му, колко щастлива беше... :-)

сега, като си препрочетох постинга ми стана ясно, защо си ме разбрала погрешно. много просто - писал съм неясно :-). всъщност исках да кажа, че по свой начин бабите също поставят ограничения на лапетата. техните методи не объркват детето. то е наясно кое е добре и кое зле. въпреки, че нямахме единна стратегия по въпроса за удрянето, терминатора разбра прекрасно, че няма да постигне нищо по този начин и престана.
Капичи?

Редактирано от Green light на 29.12.04 10:22.

сорри, нещо не те разбирам

може би защото при нас едната баба е тиранин и децата не ходят при нея, тъй като тя постоянно ги сравнява с Минка от 5-тия етаж и Петърчо от село


другата баба не е баба тя се изживява като неземна красавица и хай лейди и не става, децата почти не я познават

всъщност те възприемат като баба и дядо едни наши възрастни приятели /достатъчно възрастни да са ни родители/, гостуваме там, децата спят понякога там, всъщност те са им истинските баба и дядо. Те ем ги глезат ем ги вкарват в пътя, и това е трудно за обяснение

приятно

харесва ми как си го обяснила - съвсем простичко. мисля на малкия брат така да му обяснявам ако попита

на щерката няма смисъл да и казвам, тя пак ще попита а къде сме били преди да се родим?? и как така ни няма??? детски работи....

а това за говоренето и обяснявавенто - постоянно обяснявам и приказвам и след всяко обяснение следва нов въпрос и пак....добре че съм търпелива

и аз съм срещала това за "трудния ден" - голяма тъпотия, не беше ли в Д-р Спок??

Виждам, че си от Варна като мене. Я кажи, откъде да си я купя и аз тази книга, че нещо ме заинтригува. Сега като си остана в къщи за бебето ще имам достатъчно време за четене на такава литература.
А пък що се отнася до възпитанието, това ми е болна тема на мене. С мъжа ми около 90% процента от споровете ни са именно за това и имаме непреодолими различия. Той е на мнение, че детето не трябвало да се вкарва в някакви рамки до 7 години, не знам къде е чувал за някаква японска система на възпитание, щото така децата израствали със самочувствие и после като навършили 7 години, когато вече всичко разбирали, започвало възпитанието. Бабините ми девитини. Не мога да изляза с него наглава и добре, че Цвета ходи на градина, че оттам взима друг модел на поведение, щото иначе незнам. Чудя се дали и за бебето ще разсъждава така, че направо тръпки ме побиват.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

ами и на мен ми се струва странна тази система. Може би първо трябва да се уточни какво точно се разбира под "възпитание". Аз го разбирам като цялостното отношение на родителите (и не само) към детето, което включва и предаване на собствения житейски опит и мироглед, разбирането за добро и лошо, етични и морални норми на поведение, както и начина на комуникация който демонстрираме на децата си. В тоя смисъл не е възможно да оставим детето без "възпиание" до 7 години. Без да искаме го възпитаваме според нашите представи. То гледа и се учи от нас...

Между другото не знам каква е тая японска система, но точно в Япония има най-голям брой на деца-престъпници. Имаше документален филм за това. Точно според японски психолози и възпитатели причината, е че децата са силно ограничавани в личната си свобода. А и начина на живот в Япония е много по-натоварен, хората почти нямат лично свободно време. Учениците например почти цял ден учат, след училище задължително се занимават с някакви други образователни дейности и дефакто на децата почти не им остава време за чисто детски занимания. Смята се, че този изблик на агресия при децата се дължи именно на силно ограничителния стил на възпитание. А това за възпитанието след 7мата година не съм го чувала.


А, щях да забравя - книгата я купих от книжарница "Пингвините" (зад църквата на "27-ми юли")


Monika 11.12.2001