Детските лъжи - кога невинната детска фантазия се превръща в "политическо" оръжие? Кога е проява на силно въорбражение и кога - защитна реакция на неподчинение?

Кога и защо децата започват да лъжат? И как вие реагирате? Спомняте ли си собствените детски лъжи и ако вашето дете ви "извърти" същия номер - какво ще направите?

Подпомагате ли със съзнателни или несъзнателни действия осъзнаването на лъжата като лесен начин за измъкване от неприятна ситуация? (само един пример - телефонът звъни и вие казвате на детето си да вдигне телефона и да обясни че вас ви няма в къщи)

__________
Животът сам по себе си е неква анонимност...

Бил съм някъде трети или четвърти клас и нашата учителка беше организирала безплатно посещение на класа на Междузвездни войни. За мой лош късмет в същия ден дядо ми имаше рожден ден и ми беше пределно ясно, че няма да ме пуснат. Финните сондажи на родителското мнение по този въпрос само потвърдиха опасенията ми.

И какво мислите правя? Всеки друг би се примирил, но... според мен правото беше на моя страна :-))) И съответно въпросът беше не дали, а как?

Вече не мога да се сетя как ми е хрумнала идеята, но седмица преди прожекцията с най-сериозен тон и вид обясних на нашите, че като пълен отличник на класа съм удостоен с покана за Лятната конференция на отличниците. В Бояна. Десетина души от цялото училище и от всички третокласници - само аз. Сега ми е доста конфузно като си припомням, но резултата надмина и най-смелите ми очаквания - охкания "о, на мама отличничето, ох, на тати умничето", два дни подготовка - костюмчета, подстрижки и т.н. Губи ми се момента как и защо нашите не са ме качили на Специалния Училищен Автобус за Бояна (явно съм успял и в това отношение да се подготвя) - фактът е, че в деня и часа Х можехте да видите измежду многото радостно пищящи деца в киното един пременен Некф (предполагам единственото дете гледало Междузвездни войни в костюмче :-))) Дори успях да се класирам за рождения ден на дядо си.

До тук добре (както казал падащия от 101 етаж, стигайки до третия). Наложи се в движение да измислям пред нашите за какво точно е ставало въпрос на конференцията (малък пропуск в иначе стройната концепция, но въображението ми от най-ранна възраст си е било на доста добро ниво :-)) ). След това трябваше да обясня на леля си защо братовчед ми (също пълен отличник) не само че не е бил поканен, ами в неговото училище изобщо не са и чували за подобна конференция. Справих се и с това: "Ами лельо, не всички училища бяха представени на конференцията". И така нататък и така нататък - все по-зле и по-зле.

Най-тъжното в цялата работа е, че още следващата седмица баща ми ни заведе мен и брат ми на Междузвездни войни. И чак тогава най-сетне осъзнах колко тъпа е била цялата тая работа с лъжите и измамите.

Разбраха ме, де - такава грандиозна лъжа не може да изкара дълго. Оставям на вашето въображение да прецените какъв срам е коствало на нашите да обяснят на роднини и познати, че тая работа с Конференцията... абе срам, срам

Ако синът ми или дъщеря ми един ден ме метне с нещо такова - не знам. То не е за смях, не е за гордост, ама да измислиш цяла Конференция заради некф филм...

__________
Животът сам по себе си е неква анонимност...

И аз бях голяма лъжкиня. В пети клас дойде ново момче - Светлин. Ние веднага го прекръстихме на Светилник и така си остана.
Прибрах се в къщи и съобщих на мама и гостуващата й сестра, че имаме нов ученик и за да ги шокирам им казах - и да знаете какво смешно име има само : "Светилник". Те викаха - Айде, бе шегуваш се, но аз все по-разпалено обяснявах че са от провинцията, от едно село и тн. и т.н. /Може би защото преди няколко дена татко беше коментирал статия за смешни имена по селата- Гардеробчо и пр./ Е, повярваха, посмяха се и така.
След няколко дена установих, че момчето живее и в нашия блок. Майка му се зарадва, запозна се с мен и каза, че редовно ще слиза у нас да пита за домашните.
Пристига значи жената - майка ми и отваря, и тя се представя - "Аз съм майката на Светльо", и започват да пият кафе, а аз притеснено се разхождам наоколо, но ме помолиха да изляза, да си кажат нещо важно и аз тъкмо се отдалечавам и чувам майка ми да пита " А вашият Светилник ходи ли на алианс?.." ...

По тази тема родителите ми очертават два периода в моето детство - преди и след училището (веднага си се представих на телевизионния екран като модел от рекламите за диети - "преди" - като симпатично спретнато момиченце с две големи плитки и "след" - сипаничаво мърляво същество с голям дървен нос ;)
До първи клас съм била най-честното дете на света и много често съм питала родителите защо другите деца лъжат. Разказват ми колко учудена съм се връщала от детската градина при някое явно несъответсвие с истината от добро другарче. Но о-о-о-о-о какво развихряне настана след това. Спомням си че трети клас се опитвах да лъжа за абсолютно всичко. Измислях най-невероятни истории и с колкото повече детайли ги украсявах в съзнанието си толкова по-реални ми изглеждаха и се чудех защо не изглежда да ми вярват. Спомянм си, че един ден се бях заиграла по-дълго време с най-добрата си приятелка докато баба ми ме чакаше за обяд и трябваше да използвам различно обяснение от тези за предходните дни. И й казах, че съм заспала в автобуса на път за вкъщи, събудила съм се на някакво непознато място, описвах и сгради, сладкарници, улици, добрата леля Таня, която ме е качила на обратния автобус и всичко в най-дребни детайли. След дълги спорове от типа "Недей да ме лъжеш, кажи ми къде си била?! - Ама защо поне веднъж не ми повярваш, това е самата истина!" стана ясно, че няма да се разберем и баба най-накрая реши да излезем двете, да се качим на автобуса и аз да и покажа къде точно съм слязла. Мъчителна история... Как пък в целия Люлин (натам продължаваше автобуса) не се намери една улица, която да наподобява описанието ми. А слизахме на 5 или 6 спирки, защото "не мога да си спомня къде точно слязох..." Разобличаването беше жестоко, но така и не си признах. Години по-късно, като баба ми ме подкачаше на тази тема пак не можах да си призная и само си мълчах.
А какво ще кажете за една тема с големи гафове пред роднини? Имам купища такива в досието си

Грозно е, но го правят госпожо! Лапичките им се плъзгат по леда, а те пак и пак...

щото то - лъжата си е творчество, литература... фантазия за тая работа трябва - пък и се развива фантазията...
Пък то туй - кино, сериали, театър, литература, приказки, фолклор, живопис, паметници, история, политика - се лъжа си има в тая работа, се фантазия трябва...

та - да оставим дечицата да послъгват - и като ги усетите - не шамар по врата - ами им намигнете... щото - дете, което си няма тайни - и не послъгва - едно такова - безукорно честно - хм, скучно...

прост селянин, ама много прост ви казвам !

Бих простил на децата лъжите, защото това наистина си е творчество и фантазия, способства за изграждането на човека, пък и има на кого да се метнат. Е, след съответното конско или някакво наказание в зависимост колко опашата е лъжата. Доста строго се отнасям обаче, когато единия хлапак лъже, че другия е направил някоя беля. Малкия за сега го прави съвсем инстинктивно, просто понякога това е първото оправдание, което му идва в главата, засичам на няколко пъти обаче, че големия го прави съвсем съзнателно с цел да навреди на другия, тогава съм безкомпромисен и наказанията са тежки.

точно така подадох темата - има лъжа и лъжа. Когато детето си измисля - ей тъй, без никаква реална изгода (като примерно да се похвалиш на съучениците си, че си имаш по-малко братче или сестриче или че са ти купили некфа страшна чудесия - говорещ телевизор примерно) е едно. Когато обаче детето е усетило, че може да манипулира родителите си - е съвсем друго.

Сещам се един пример - да се направи на болно. Действа безотказно (е, на четвъртия-петия път вече става овчарчето Калитко :-))) ) Много тежка лъжа, защото родителите няма как да не се притеснят.

__________
Животът сам по себе си е неква анонимност...

кога децата лъжат...
ами когато и възрастните лъжат, принципът е същият.
само дето от детските лъжи си патят децата, а от лъжите на възрастните - патят пак децата и / или други възрастни.
децата, като са съвсем мънички, не лъжат. просто не им хрумва.
обаче... много често възрастните им казват "ти лъжеш", децата са учудени тогава.
друг път пък виждат, че нещо не е истина, но възрастният твърди, че то е така. примерът с телефона и "няма ме" е съвсем намясто. тогава децата изобщо разбират какво е да лъжеш, преди това не са знаели. разбират, че да лъжеш - това е начин да се отървеш от нещо, което ти е неприятно, или поне да го отложиш. често не мислят какво ще стане след като лъжата се разкрие, ама и възрастните не мислят за такъв вариант, нали знаете...
фантазирането няма общо с лъжата.
то е съвсем друго нещо, въпреки че когато пък се стигне до лъжене - фантазирането става инструмент на лъжата. само че то няма значение... колко богата фантазия имаш, струва ми се, важно е това, че ти по един или друг начин искаш нещо което е да не е, за да не понесеш последствията на това, че си го направил. в този смисъл дали, ако си се заиграл ще кажеш на баба си "отвлякоха ме извънземни", или "заспах в автобуса и..." после всичките тези "сражения" по доказване на правотата между баба ти и тебе, или просто "часовникът ми спрял и аз... де да знам..." - всичките тези проявления на повече, или по-малко фантазия нямат значение. има значение, че по някакъв начин си искал да изкривиш истината, която е: "играеше ми се още" с някакво друго обяснение.
децата, както на всичко, се учат и на това да лъжат първо от родителите си. тъжна работа, но... факт.
ами на никой родител не му хрумва, след като е наредил на детето си да каже, че го няма, когато го търсят по телефона, после... ако все пак са го спипали, че лъже, да каже какви са били последствията от това.
май почти никога не съм виждала родител, който да каже на детето си "излъгах, изложих се, много зле постъпих".
така че фантазията в детското лъжене е просто само елемент, едно от средствата, с които детето иска да избегне понасянето на последствията от някаква своя простъпка.
сега обаче ми се иска да се върна отново на това, за което писах по-горе:
понякога децата виждат нещо, нещо се случва... детските очи са различни от тези на възрастните.
нещото, което са видели, си е чиста истина.
те отиват при мама, баба, тате... казват какво са видели и... в отговор чуват: "ти лъжеш".
става и така, понякога.

Като бях в десети клас, есента измислиха да играят първенството като англичани, цикъл сряда-събота. Всичко хубаво ама ние не сме на училище, а на бригада и докато ни приберат рейсовете, мача ще е свършил. Мисля аз, мисля и накрая какво измислям - зъболекар. Много ги не обичам! Ама ще се жертвам, за да хване дикиш. Те учителите в училище са лесни, проблема беше в майка ми. И понеже тя много-много ми няма вяра избирам най-жестокия вариант - със зъболекаря. За да е още по-автентично, започвам подготовката един ден по-рано. В понеделник срещу дторник ставам няколко пъти през ноща и се мотам из апартамента, а на сутринта ставам още в 6 и 30. Майка ме усетила и почва да ме разпитва какво и що. А съвсем скромно и казвам, че ме наболява един зъб (имах наистина един за правене, дето си го пазих резерва). И толкова се вживях в ролята, че накрая зъба наистина взе да ме боли. Да ама майка като се впрегна да го правя още същия ден! Те сега каква стана тя. Най-накрая ме хвана за ръка и със сташни заплахи ме повлече в училище при зъболекаря. Стоя там, докато не ми направиха зъба, щото е имало доста случаи на мои бягства от зъболекаря
Та влизам аз при зъболекаря, а той ме посреща с думите: "Ей, веднъж нещо полезно от тоя футбол. Заради тоя мач поне зъбите да си оправите!" И какво се оказа, мача не бил в сряда, ами във вторник и преди мен имало още доста със зъбобол.
Най-лошото обаче беше, когато след няколко дена и майка разбра, че имало мач. Такова конско беше, че ви е бедна фантазията.