Станах свидетел на следната ситуация:
Нашенско 4-членно семейство. Излизащи или влизащи в автомобила си - все едно. Мъж, жена, около 6-7 годишно момченце и малко бебе - на 3-4 месеца. Мъжът и жената по някаква причина си предаваха бебето и се суетяха около него, а баткото, подпрян на колата, плачеше с глас и сълзи. Сам. Помислих си - те са двама, могат да се разпределят. Вярно, че малките бебета се нуждаят от особени грижи, ама... От друга страна, баткото може да е съгрешил пред мама и тате и те да го наказват с пенебрежение. Да, но... нещо не ми пасва отвътре. Детето наистина плачеше сърцераздирателно. Дори да е прегрешило, това ли е начинът? Без претенции за компетентност в родителския занаят, все пак ми е некомфортно едно такова...

Вярно е, че бях само неволен страничен наблюдател, минал покрай наблюдаваните обекти за не повече от 20 секунди, но каквито и да са причините, пак ми е, меко казано, странно.

Преди години исках да имам 3 дъщери. Сега имам син. И мисля, че затвърдих убеждението си - толкоз.

Sol lucet omnibus

И аз наблюдавах подобна ситуация.
Море, слънце, плаж - до нас семейство с около 8 годишно момче и 2- годишни близнаци.
Баткото правеше "чудеса от храброст" за малките, абсолютно чистосърдечно -те вършеха какви ли не бели, а той само търчеше около тях, пазеше ги грижливо и гордо събираше разпиляните им играчки.
Никакво внимание от страна на родителите - крещяха му за всичко, което всъщност малките правеха. А той се чудеше как да накара мама поне да го види колко добре вече може да плува, как с тате да направят нещо от пясъка...
Уви.
Той, пречеше, явно. Малките бяха в култ.
Последният ден видях как майката го биеше зверски с джапанка...
И ми стана страшно за него, за бъдещите му любови, за евентуалното му семейство...

Редактирано от woman на 20.09.01 09:04.

Живота не е справедлив. Факт!

Qui scribit, bis legit.

а хората са несправедливи, Мамо Нети! Какво му е на живота - много си е хубав, но ние не ставаме за него...

Много жалко но това е почти нормално за по-големите деца в семействата. Много често на големите деца родителите прехвърлят своята отговорност за гледане на малките и забравят че и те са деца, които имат нужда от внимание. Самата аз съм по-голямата и съм го изпитала на гърба си.Честно казано не съжалявам много защото това ме направи доста отговорна и самостоятелна и сега ми е по-лесно- рядко разчитам на друг да ми помага и решава проблемите.Сега и аз имам две деца и се опитвам да не прекалявам с по-голямото.А тя пък се чувства отговорна за брат си и аз се мъча да я разтоварвам.
Все си мисля , че този проблем се засили в последните години когато бабите и дядовците не се включват да помагат както е било преди и младите трудно се справят със задълженията си- деца, работа и т.н.Не им остава време да обърнат внимание на децата, изнервени са, няма работа, разходи много.
Но мисля че не е трагично положението. По-големите деца са по-самостоятелни и това е един плюс за тях.

без да искам почти всеки ден в градинките и навсякъде.

Особено вчера какво видях... но е много дълго за описване.

***

в такива ситуации, направо не знам какво да кажа... за реакция дума да не става. Като риба на сухо...
За страха само знам, че има и друг аспект - поне при мен. Ужасявам се от мисълта, че бих могла да допусна дори една единствена подобна ситуация

Sol lucet omnibus

е такъв, какъвто си го направим - за себе си и хората около нас.

Sol lucet omnibus

че подобно отношение непременно прави по-самостоятелни и издържливи по-големите деца в семейството. Може би е така с определена част от тях - не се наемам да я определям в числово изражение.
Има и друг вариант, за който си позволявам да спомена, защото лично съм го наблюдавала: Дете, към което са се отнасяли по подобен начин е сериозно застрашено от обезверяване и натъпкване с комплекси до козирката. При малко по-лабина психика, малкото, но за свое щастие или нещастие поотраснало момче или момиче, непрекъснато търси подкрепата на родителите си... иска му се да получи одобрение, похвала, които, колкото по-малко среща, толкова по-неистово търси. В по-късен етап, когато авторитетът на родителя бъде заменен от следващите - било учители, съученици, приятели, любови, търсенето и очакването се измества към тях и така цял живот. Понякога се превръща в идея-фикс, в храна. Ако го няма, се стига до раздразнение и агресия. Има случаи, в които с течение на времето израстналият човек успява да надмогне себе си и да се освободи поне частично от влиянието на детство си, в частност - на насилието от този период. Но това - само при условие, че в наличност се намират необходимото и достатъчно количество интелект, воля и инат. В обратният вариант рискът от доживотна зависимост от одобрението на околните е огромен.
Това, разбира се е доста крайно описание, което търпи нюансиране, но в изчистен вариант е нещо такова.
Лошото е, че хората, срещу които се проявяват агресията и ропота, са именно родителите. Нали насилието поражда насилие... Ако се намерят достатъчно сили, се случва този импулс да бъде надмогнат и преодолян, но в много случаи сили няма.
А това, което ми се струва най-страховито е, че колелото продължава да се върти по същия начин и порасналите вече деца често прилагат изживяния на собствен гръб модел на поведение върху своите собствени деца.

Sol lucet omnibus

кажи.

Sol lucet omnibus