... отколкото за Психология, където беше повдигната от 4еНе.

Тази тема като че ли би била по-полезна в клуб Родители. В този клуб (Псохология) могат да се правят сравнения между едни родители и други. Докато дойде време за поуката от тази тема (ако има такава), тя ще бъде забравена.

Всяко бебе се ражда генетично предразположено към някакъв вид характер, колкото и неоформен. Това дали се осъзнава от родителите? От колко от тях? И какво правят ако го осъзнават? Размахват се чукове и хвърчат искри цял живот. Не винаги. Има ИЗКЛЮЧЕНИЯ. Умните родители не са много.

Когато бях малък, по неволя, бил съм в компанията на по-възрастни от мен младежи. Десетина години по-възрастни. С тях израстнах. Не че не съм имал и връстници. Слушайки разговорите на по-възрастните, питал съм се дали в мое отсъствие не говорят и нещо друго, по като за тяхната възраст, нещо което да не разбирам заради малкото си на брой години. Оказа се, че не. Езикът и приказката ни не се различаваше много. Разликата е била в това, какво в повече са прочели от мен и какъв житейски опит в повече са набрали. Друго нищо. Значи годините от десет до двадесет са решаващи години. Решаващи заради това, че единствено през тези години може да четеш, необезпокояван от други задължения. И да натрупаш преднина за цял живот. Житейският опит през тия години, не мисля да е от голямо значение поради липсата на разнообразие.

Да обобщя, не намирам голяма разлика между един десет годишен и един двадесет годишен, освен по ръст. Ако родителят се отнася с двадесет годишният както с възрастен, то така трябва да се отнася и с десет годишният.
Но не! Родителят, особено майката, иска децата й да си останат деца цял живот. Защото това са най-щастливите й години и тя иска да ги удължи безкрай. Резултат - мамини синчета. Вече оженили се а не се пускат от полите на майките си. За радост и щастие на майката.

Знаем за важната роля на родителя през първите седем години на детето, но колко знаят точно в какво се състои? И ако претендират че знаят и сравнят знанията си с други претендиращи, дали няма да се окаже че знаят различни неща?

"Ако родителят иска да те разбере и научи на нещо, предполагам, знае най-добре от всеки кой си. "
Така би трябвало да бъде, освен ако НЕ ИСКА да те види кой си, защото това което вижда е различно от неговата представа за това кой ТРЯБВА да бъдеш. От този момент нататък започва отдалечаването.

"...обаче по-добро място за изграждане на характер от семейството не е изнамерено."
Това е така, но не е гаранция за изграждане на характер. Зависи от родителите. Всички безхарактерни индивиди, които срещаш наоколо, също са расли в семейства. Повечето.

"Гражданин се става, когато имаш вътрешен критерий за добро и зло, когато имаш собствена гледна точка и я поддържаш въпреки конюнктурния натиск. Водещата порода човек, която посттоталитарният или патриархалният свят е отгледал и възпитал, е зависимият човек. Номерът е да си дадеш сметка какво се е случило с теб, какво са направили от теб институциите, семейството ти, общественото мнение, медиите и да се конфронтираш с него."
Отличен (6) на Харлан Александров. И на мен ми харесва. Пасва на мирогледа ми. Разбирам го, да стъпиш на здрава основа (гражданин) и да я отстояваш по всякакъв начин, според случая. Колко хора знаят в какво се състои здравата основа (вътрешният критерий за добро и зло)?
Нека ви подсетя. Ще ви цитирам десетте Божи заповеди, за които всички сте слушали, но малко от вас ги знаят всичките.
1. Аз съм Господ, Бог твой; да нямаш други богове освен Мене.
2. Не си прави кумир и никакво изображение на онова, що е горе на небето, що е долу на земята и що е във водата под земята, не им се кланяй и не им служи.
3. Не изговаряй напразно името на Господа, твоя Бог.
4. Помни съботния ден, за да го светиш: шест дена работи и върши в тях всичките си работи; а седмият ден е събота на Господа, твоя Бог.
5.Почитай баща си и майка си, за да ти бъде добре и за да живееш дълго на земята.
6. Не убивай.
7. Не прелюбодействай.
8. Не кради.
9. Не лъжесвидетелствувай против ближния си.
10. Не пожелавай дома на ближния си; не пожелавай жената на ближния си; нито нивата му, нито роба му, нито робинята му, ни вола му, ни осела му, нито никакъв негов добитък - нищо, което е на ближния ти.

За да не бъда разбран накриво, АТЕИСТ СЪМ. Но това не ми пречи да прозра мъдростта в "Божиите заповеди", що се отнася до критерият за добро и зло.
Когато хората не са били достатъчно умни и мъдри, църквата им е помогнала с издаването на заповедите. Колко от вас ги спазват или поне тези не касаещи пряко религията? Като 5, 7, 8, 9 и 10. Не споменах шестата, вярвайки, че тя поне се спазва от всички четящи. Защо тогава се чудите, че не ви вървят работите.
(жена ми държи под ръка църковно календарче за да е наясно по всяко време с именните дни и църковните празници, откъдето ги преписах.)

Хм... Част от въпросите тук все аз си ги задавам всеки ден.
Смятам, че всяко дете се ражда с предопределен характер и малко може да се моделира през годините. Родителите, обаче, трябва да са много мъдри ако не и професионални психолози, за да могат от една страна да го разберат това, а от друга да насочат нещата да се развиват така както би билонай- благоприятно за детето когато то стане възрастен индивид. Не може едно дете коренно да се промени. Може да се моделира до известна степен според мен. Когато проумях това отначало бях разочарована, защото си мислех по съвсем начин за това - например - аз преценявам нещата и насочвам детето само да вземе решенията. Но не - то прави нещо съвсем друго. Първо защото то вижда действителността по различен начин от мен и второ - защото то си е то, а аз съм си аз.
Също мисля, че първите 7 години от живота на детето са най-важни за това моделиране. След това вече то си има стереотип на мислене и на постъпване в дадени ситуации. През тези седем години родителят трябва да представи света на детето, но не през родителските очи. Освен всичко казано за възпитание и т.н. Лошото е, че когато осъзнаеш колко са важни тези години и какво трябва да направиш през това време - и те вече са отлетели. Поне при мен беше така. Надявам се само интуицията ми през тези 7 години да е била добра...

Скоро гледах един филм за близнаците на BBC. Една от двойките близнаци бяха вече 50 - 60 годишни мъже, които се виждаха за втори път през живота си. Като бебета са били разделени и единия е заживял в немско, а другия в еврейско семейство. При първата си среща не се харесват, но на следващия път установяват, че имат едни и същи интереси, хобита, навици... водят еднакъв начин на живот.
Явно в какво семейство си отраснал няма почти никакво значение, макар все още да ми е трудно да го повярвам.

Интересна тема за размисъл са и другите близнаци - разнояйчните.
Не знам, може да има сериозни, професионални изследвания по въпроса,
но какво съм забелязал на първо четене.
Живеят в практически еднакви условия, възпитавани са по един и същ
начин. Въпреки това доста често от детските им години та до зрялата им възраст се проявяват твърде големи различия: като характер, поведение, интереси и т.н.

Иначе погледнато, до каква степен децата се развиват благодарение на
нашето възпитание и до каква - въпреки него...

Или : "що ги ручаме жабетата".
Това на шега.
И не съвсем.

"To acknowledge, to accept, and to forgive one's parents - both what they gave and what they did not give, both one's dependence upon them and one's independence of them - is the ultimate hallmark of maturity: a perception as valid for institutions as for individuals."

Ernest Kurtz

Ernie Kurtz received his Ph.D. in the History of American Civilization from Harvard University in 1978. His doctoral dissertation was published as the book Not-God: A History of Alcoholics Anonymous. Since then, he has published The Spirituality of Imperfection, and the booklet Shame and Guilt: Characteristics of the Dependency Cycle. He has also published a number of articles, both scholarly and popular, on topics related to his interests and has lectured nationally and internationally on subjects related to the academic study of spirituality. Some of his articles have been published in the 1999 book, The Collected Ernie Kurtz.
Dr. Kurtz taught American History and the History of Religion in America at the University of Georgia and Loyola University of Chicago. From 1978 to 1997, he served on the faculty of the Rutgers University Summer School of Alcohol Studies and from 1987 to 1997 as a lecturer at the University of Chicago School of Social Service Administration. After a brief stint as Director of Research and Education at Guest House, then an alcoholism treatment facility for Catholic clergy, Ernie retired to Ann Arbor, Michigan, and began taking classes in the School of Information at the University of Michigan. He continued to travel widely offering presentations until late 1997, when a botched medical procedure led to spinal surgery that only partially restored his ability to stand and walk.
Noting that "it is ironic that I now walk like a drunk," Ernie now devotes time to the intricacies and possibilities of electronic research in this field



Отрязъкът ми хареса; обаче защо ли продължавам да си мисля, че ни убягва по-широкото картина : писмото е с такъв силен енергиен заряд, понеже представителя на съответната субкултура ще има бъдеща роля в проекта на следващата система. Че там ще има родители е ясно. Че децата им, по-често сърдити - ще имат участие, също.

Струва ми се, че мога да прогнозирам потенциалните конфликти в новата, плуралистична общност. Започваме с неразбиране на езиците; оттам - съобщението не може да бъде предадено (и в двете посоки). Какъв дебат да водиш ?

Първо се срина образованието. Обучението на педагозите не е съобразено с новите субкултури, новия език, делът на интернет в общуването, което мрежата заема в света на младите...; после се разпадат всички институции, захранвани от училища-университети. След тях и фондове (обобщено за регистрирани организации, които зависят от работещи млади, плащащи данъци).

Накрая се оказва, че пак сме дремали и изтървали времето за дискусия

Не смятам да съживявам темата на Sin на какво прилича моментния модел
Родители-Деца, кой виновен и трябва ли експериментите с онаследяване да продължават, че да се спаси държавицата. Мисля си, че страхотен потенциал бе разпилят на олтара на духовната нищета. Не знам дали хора като автора на писмото (и останалите четири към темата в Капитал от изминалата седмица) имат шанс ?

На същото мнение съм , че децата си имат различен характер, независимо че растат в едно и също семейство. От личен опит го зная и виждам коренна разлика между двете. Ако напипаш характера навреме/докато е малко/ , ролята ти е да го направляваш, коригираш там където е необходимо, за да помогнеш на детето да се справи с нещата които му създават проблеми.И същевременно да подсилиш и наблегнеш на силните му страни. Смисъла е да бъде по-самостоятелно занапред, а не мамино синче или глезла. Няма смисъл да се бориш с характера на детето.Просто го опознай и насочвай. Това е моето виждане.

Убягва ти. И аз така мисля. Добре че е нета
Според мен факторите са разнородни. Родители, среда, стремежи на самото дете, планетни дадености , и даже в кой юношите се влюбват. Мда...

Привет, все пак, хех...
Едно щастливо (не-сърдито) дете.

Мисля, че нещата не бива да отиват в крайностите и никога не са бели и черни. Напълно съм съгласен, че след двайстата си година не съм претърпял кой знае какво развитие. Не бива да се забравя обаче така наречения житейски опит, който съм натрупал в останалото време. Пиша това, защото не мога да се съглася, че трябва да се отнасяме с децата като с възрастни хора. Детето е дете и трябва да се отнасяме с него като с дете. Това което обикновено не можем да съобразим е на колко години е детето. Оправяме се как да е докато има физически белези за промяната на възрастта, после повечето от нас сме "пълна скръб". Трябва постоянно да си припомняме, че както след като е проходило детето трябва да го пуснем за да се научи да тиче, скача и т.н., така е и със духовното и интелектуално съзряване. Мисля, че доста важно е да не забравяме какви сме били ние на сътвотнета възраст, какво сме искали, как сме го постигали, как са реагирали родителите ни и как ние сме възприемали техните реакции.

За предопределението и нещата "по рождение".
Трябва ли да се опитваме да променяме децата си - определено да! Между двамата ми сина има голяма разлика като характери, макр като възраст да е съвсем малка. Големия е по-чувствителен и крехък. В много ситуации се чувства несигурен, но когато пък се чувства сигурен става понякога дори нагъл. Когато иска нещо и не го получава, поради чувствителността си реагира много крайно. Според мен, ако не се опитваме да го променим, та дори и съвсем малко, от него ще излезе едно образцово мамино синче. Не казвам обаче, че не трябва да се съобразяваме с характера му и да правим нещата много внимателно. Малкия е в другия край - пълен непукист, не мисля че трябва да го оставим това да се превърне в безчувственост.
Тук се споменаха и близнаците. До преди няколко години двата лагера бяха на коренно различни позиции. "Наште" казваха, че битието определя съзнанието, а "противника", че всичко си е предопределено по рождение. Какво се оказа. Преди няколко години, не знам дали си спомняте, гръмна голям скандал в Англия по въпросите на образователната им система. Каква беше същността? В края на по-миналия век или в началото на миналия, не си спомням точно, някакъв учен решава да докаже чрез статистически проучвания, че заложбите на детето са по рождение и след това няма кой знае какви промени. Започва да изучава близнаци, които са били разделени от малки и са живели в съвсем различни среди. Какво се установява - независимо в каква среда са живели, близнаците "стигат" да едно и също място. Нещо като мотоциклетистите на пистата - падат от монтора, търкалят се и се въргалят и накрая в 99% от случаите мотора и тотоциклетиста се събират пак на едно и също място. На това изследване се гради цялата система на образованието в Англия. Прави се един много ранен тест - някъде в 3-ти 4-ти клас и тогава се определя, кой колко, какво и къде ще учи. Счита се, че каквото имаш като заложба ще можеш да го покажеш в най-ранна възраст и след това няма смисъл образованието да се мъчи с тзи, които нямат заложби. Скандала беше разкритието, че всичките тези изследвания са били абсолютна фалшификация.
Та мисълта ми е, че както винаги истината и някъде по-средата и не бива да стигаме до крайности. Детето си е дете и не виждам смисъл от най-ранна възраст да му изнасяме лекции по физика, химия, математика и биология, така като няма смисъл да го караме да вдига щанги. Разкажете му приказка, кажете му че слънцето отива да спи, че облака се е разсърдил и плаче

По-добре не може да бъде казано...

Qui scribit, bis legit.