на децата да направят собствените си грешки

много я харесвам тази мисъл и докато децата ми бяха по-малки активно я прилагах-вместо да викам непрекъснато-не! аз се опитвах -под мой контрол -да опитват сами,че ютията е гореща и други разни работи....
ами сега-като пораснаха-и ми се струва,че са прекалено самостоятелни и ме е страх да ги оставям да грешат на воля,и изглежда просто не успявам да раста с тяхното темпо?

Разбира се , ще те е страх, ЗАЩОТО те нява да имат нужда от теб.
Самостоятелния няма нужда от помощ- той самия може да помага...
Те сами ще се оправят в живота....а ти се радвай...не се страхувай....те ще са ти благодарни , затова, че не си им се месила...
Много добре си направила..., ако се интересуваш от мнението на Мулето...
Дерзай ...

И аз направих точно така. Първо го оставях сам да греши и взима решения, а сега е толкова самостоятелен. И аз хем му се радвам, хем нещо ми е мъчно.

На петия си рожден ден каза делово:"Мамо, излизам.", отвори вратата, излезе, игра до късно, после се прибра сам. И докато другите ги пердашеха бабите, той се забавляваше наравно с големите ученици.

И напоследък все си повтарям, че аз също съм се справила сама с живота
и че той със сигурност ще го направи и няма за какво да ме е страх.
Заслужава цялото ми доверие, няма защо да ме е страх.
Повтаряй си го - помага.

Не всяко злато сияе...

тази тема се забута отдолу
моля родителите с по-големи деца -поне над 10 годишни да ми отговорят-как решавате ТОЧНО КОЛКО свобода да дадете на децата си?

ще стана майка на син над 10 години.
Проблемът с личната му свобода е много голям, защото той е непоправимо свободолюбив. Човек със собствен личен живот, приятели, интереси, занимания.
Не че всички тях ги одобряваме, но доста време е сам в къщи и съответно - свободата почти неограничена. това искам да ти кажа, че той си я взима сам.
Забраните при него не действат, а търпеливото убеждение, ден след ден.
Ограничаването на личната му свобода е повод за тръшкане, рев, злобно отношение към малката.
Понякога му се казва ясно и твърдо: Не може!

Това искам да ти кажа, че след определена възраст става все по-трудно да се контролира личната им свобода, от тук нататък би трябвало вече да заработят задържащите механизми, ценностите които сме изградили. Контрол трябва да има, но ненатрапчиво и тактично.

Аз имам още много време до 10-годишнината на детето ми, но въпросът също ми е актуален.
Синът ми няма още 2 години, но аз споделям същото мнение - оставям го да се опари на печката, да падне веднъж по стълбите /звучи жестоко - но избрах относително най-безопастните две стъпала и го оставих да опита, сърцето ми се сви, когато падна върху лицето си - помислих си - какво направих! ама нещата се разминаха с един обелен нос. Оттогава слиза по стълби само ако има за какво да се хване, или пък ме изчаква да му подам ръка, или пък се справя сам но като се обърне и си помага с ръце.../.
Проблемът ми е, че съпругът ми не споделя моето мнение и често го възпира с "Не". Аз лично разбирам, че има слуачи, които наистина са сериозни и трябва да има и забранени нещо - особено ако са опасни за здравето му, но работата е там, че за мен това са много по-малко неща, отколкото за баща му.

Другия проблем е, че аз много трудно намирам повод да му се скарам - каквото и да стори - все ми се струва, че не е кой знае каква пакост, за да заслужава наказание. Трудно ми е да различавам кое е проява на каприз и кое - израз на естествено детско любопитство... Всъщност не - проблемът не е в това, че НА МЕН ми е трудно да го различавам, а в това, че отново имаме различни мнения за това със съпруга ми...

Правилото е детето да се наказва, или да му се карат само в случаи на своеволно неподчинение. Тогава когато изпробва своята власт над вас . Но на две години човек прави много бели , просто защото не знае че това са бели.
С караница нищо не се постига, но щом е момченце и малко строгост няма да е излишна, но малко.

хубавото на този начин на въэпитание е,че по-късно се създава доверие.детето разбира,че НЕ-то не е просто изразяване на желание да го манипулираш,а грижа за неговата безопасност.когато няколко пъти му се е случило да чуе НЕ и после само се е опарило/ не е послушало /,то започва да ти вярва
колкото до забраните по-принцип,ако си още много млада/както аз бях,когато гледах децата си/ е нормално да ти се струва,че мъжът ти не е прав.едно ще ти кажа-никога не се намесвай,когато той общува с детето,остави го да си изгради собствени отношения с него,т.е. не му "помагай".ако с нещо не си съгласно му го кажи ,не премълчавай,но само насаме.дори и най-мъничките деца разбират,ако се говори за тях в тяхно присъствие все едно са неодушевени предмети.а и татковците са си татковци-тяхната обич не е като майчината,тя някак си трябва "да се заслужи"
много късмет ти желая и да знаеш,че всичко си идва на мястото,когато се появи братче или сестриче!

със сина ми/ на 11/ все още удържам фронта макар и трудно
въпросът ми е по-скоро за каката /на 14/ давам й свобода,давам....треперейки вътрешно и само се моля-дано съм си свършила работата добре до сега.
то времето ще покаже...

имам едно постижение - спрях да се връзвам на подвеждащото "ама мамоооо,всички ги пускат/ или ще закъснеят или нещо подобно/" питам с делови тон "кои всички?" в 90% от случаите се оказва ,че "всички" всъщност НЕ ги пускат
ееех...да са ни живи и здрави да хитруват,че да не се сбабосаме

Заемам я от теб.
нашият често ни кара да се обаждаме на разни деца, майки и бащи за потвърждение, но не им знае телефона....