Питане / Религия и мистика / Езичество

Имам, естествено. Когато родителите са непукисти, връзката между родител-дете не се осъществява изобщо или е много лоша. Факт е, че от тези хора се очаква да възпитат новото поколение и да го научат на важни неша в живота. Вярно е, ходим на училище, при професионалисти, но има неща, които не могат да се научат след първите седем години. Тогава родителите носят главаната грижа за възпитаването на децата си. Ходила съм на градина, естествено, обаче не очаквай от детските учителки да възпитават децата - те нямат времето да обясняват и да водят частни разговори с някое си дете, при положение, че трябва да се грижат за още 29. Това, което казвам е много лично, но смятам, че е важно изобщо за деца израсли като мен - в къщи няма диалог, а всеки гледа себе си. Как очакваш от мен или от което и да е било дете в такава среда да израстне като ъъ...състрадателен и общителен индивид, няма начин. Израсла съм сред кавги - т.е те продължават, затова съм и малко нервничка, обаче го преодолявам ... засега успешно. Но има едно нещо, с което не мога да се справя и това е общителността. В резултат на възпитанието на моите родители ... или по-скоро липсата на такова съм доста затворен човек. Не защото не искам да кажа нещо на хората, а забележи - защото НЕ ЗНАМ какво да кажа. Книгите вършеха чудесна работа за да си самовъзпитам собствено мислене и поне това успях да направя - самичка. Чувството, което усещам сред компания от хора не може да се опише и едва ли някога ще го усетиш, ако не си имал проблем като моя. Това е уникална смесица между тъга, разочарование (по-лошото от себе си) и чувството, че дефакто си безсилен и нищо не можеш да направиш в момента, че хората около теб имат нещо ценно, което се е полагало и на теб, обаче родителите не са ти го дали. Не, че не се боря с това и не се опитвам да го променя, давам всичко от себе си, но съм като човек, който скоро е проходил - правя малки стъпки, защото толкова мога. Отношенията, които си изградиха съучениците ми за около 6 месеца, аз ги градя с тях вече три години. Тоест - докато станем приятели с тях в истинския смисъл на думата, ще сме завършили и аз пак съм прецакана. И накрая - в сърцето на всяко дете има специално място за родителите и когато отношенията ти с тях са хладни и сте на "Здравей, здрасти" , сякаш са просто някакви познати, се чувстваш меко казано гадно. Освен това не виждам особено съществена разлика между сираче и дете с безхаберни родители, освен че аз имайки такива, получавам повече пари. Иначе в духовно отношение разликите не са много големи.
Познавам едно момиченце, което е мамино детенце. Лигла е. Майка й я обсебва с грижи, но лапето се е справило въпреки това и е оправно. От нея ще стане човек, макар и доста лигав, мога да го видя.