|
ГЕРДАН И САМОДИВА
Гердан през гора вървеше,
през гора, прец люлякова,
хранена коня ездеше
и на гората думаше:
- Горо ле, горо зелена,
водо ле, бистра студена,
гиздава Мургаш планино!
Нешичко ща да та попитам,
правичко да ми обадиш:
Що ми си, горо, завяла
без време, горо, раничко,
преди ден свети Илия?
Дали те слана попари,
или те пожар изгори?
Гора е няма сякога,
никому дума не казва,
ала Гердану продума:
- Гердане, младо юначе,
от Бога добро видено!
Ако ме питаш, да кажа,
правичко да ти обадя:
нито ме слана ослани,
нито ме пожар опали,
ала ми тежко остана
от твойте млади овчари,
от твоя още кехая.
Снощи е Петко преминал
с твоите вакли овнове
през самодивско игрище,
през зелена тинтява
и си овците помами
до самодивско кладенче.
Като седнале да ядат,
самодиви са излезли,
та па на Петка думаха:
"Петко ле, млади кехайо,
я дай ни, Петко, я дай ни,
на овчарите сърцата
и по две капки черна кръв."
Петко се тихо молеше,
като молеше думаше:
"Аз имам либе венчано
и две дечица близнета,
а овчари са женени,
става веч девет години."
Тогаз се вихри дигнаха
и си овчаре грабнаха;
самичък Петко остана,
остана, ала защо е?
Главата му е бял камък,
а сърцето му-черен дъб.
|
[
(PRAEFECTUS URBI)