|
- Професор Фол, в последните две години за медиите всяко археологическо откритие е "уникално" и всичко, което излиза от земята, става сензационно. Кое обаче е сензацията - златният лавров венец от Златиница или незнанието ни за това, което е било преди хиляди години?
- Вече съм използвал заглавието на интервюто в една моя студия, но то възхожда към старо и познато правило в изследванията на Човекознанието, което често пъти е било формулирано и преформулирано. У Борхес, чиято ерудиция надхвърля поназнайването на персонала от няколко т. нар. национални културни институции начело с тяхното министерство на културата и в добавка един-два творчески съюза, това правило гласи "всеки вижда онова, което разбира".
За областта на Човекознанието, за която говорим двамата, Борхесовата сентенциозност би била прекомерно амбициозна и дори би предизвикала уплаха у проучвателите. Бих ги успокоил с напомнянето, че "зная" е една първа степен на проникването в нощта на незнанието - дано не е невежество, - а "разбирам" е чак втората и твърде далечната от каквото и да е сензация, медийна или на медийно настроени мениджъри на собствените си персони. Едва третата степен, която едни смятат за индивидуален, докато други - за индуктивен резултат от методическите процедури на равнищата на предишните две, е "познавам". "Зная" - "Разбирам" - "Познавам" е главният, бих казал единственият инструмент при хирургическата работа на историка, който е "роден" за нея, съгласно афоризма на Теодор Момзен, великия познавач на римските древности: "историкът се ражда, не се обучава".
Само с такъв инструмент е възможно изследователят да познае Цялото, т.е. системата на историческата действителност, която той създава, намирайки се, по думите на Аристотел, "над" нея, а не "в нея". Който съзерцава, знаейки, той вижда! Безнадеждно е да се взреш в къс от историческото битие и да искаш да видиш неговата цялостност.
Ако в едно съзерцание на такава цялостност се появяват "сензации", то няма нищо общо с Човекознанието. Още по-лошо е, когато се оповестяват "уникални сензации". Оповестяващите чисто и просто не са достатъчно чели, подчертавам - чели, а не "информирани". На тях им стига една частица от неизвестното им Общо, за да се почувствуват колумбовци. "Неизвестното общо" обаче е отдавна добре структурирано единство, което дори понякога се преподава на студентите-първокурстници.
- Ако вярваме на сензациите, че Орфей се е родил в Гела и умрял в Татул, май уникалното е само едно - че твърде малко пространство е усвоил през живота си? Вие казвате, че историята не съществува, ако не бъде написана. Сега ако напишем, че Орфей се е оженил в Крумовград, това ще стане ли история?
- Мисля, че след отговора ми на първия ви въпрос на "сензации" повече няма да вярвате и ще се смирите с обстоятелството, че сензационното е самото съществуване на научното дирене, за което малцина - не повече от пръстите на едната ръка - имат същинска представа, т.е. споделят възгледа, развит по-горе.
Веднъж завинаги трябва да се разбере, че историята - стига тя да се мисли като звучене на голям симфоничен оркестър, а не на една от неговите инструментални групи, - да речем дървените!, не е "изследване на действителността". Тя е източник на действителността, който функционира в момента на съзерцаващото познание - не на съзерцаващото знание, нито на съзерцаващото разбиране. Поради което и повтарям - след много други историци, които, слава Богу, не са експерти или всезнайковци! - че "за да стане", историята трябва да бъде "написана". Историята като източник на действителността!
Орфей е метафора и неговата територия е действителността, която той самият назовава. Той е нейният източник така, както източници на "своите територии" са други световни културни герои - емблематични персонажи. Ако някой желае да "напише историята" на първокласния локален певец от Родопите, текстът му би бил подходящ за туристически пътеводител на групи ентусиазирани и информирани екскурзианти от третата възраст. Те обичат именно "такава история", съчинена за тях в туроператорски наратив.
- Какво означава, когато се казва за някой съвременен наш политик: "Този човек влезе в историята"?
- Означава това, което току-що казах - влязъл е в някой пътеводител-справочник. Същинската История, най-важният дял от Човекознанието, е толкова пестелива на думи, че посочва в споменаванията си само свои избраници. Освен това, тя се превръща в История с главна буква тогава, когато нейният разказ се редува с дълги премълчавания: понякога заради срама, който тя, Историята, изпитва, че е станала "източник" на безнравствена действителност, понякога - за да не съобщи най-важното, съзнавайки, че най-важното в историческото битие е премълчаното. Другото, казаното и показаното, както и показното, е за телевизионния екран. Всичко е ясно - няма защо да гадаем кой човек в кое премълчано попада!
- Българинът днес не вярва в нищо, камо ли в орфическото "безсмъртие на духовната енергия". Защо тогава залита по откритията на тракийски злата и гробници?
- Понеже привеждате мой израз, позволявам си да го поправя - поне заради възгледа, който изповядвам понастоящем. Нека говорим за "безсмъртие на интелектуалната енергия"! Изглежда по-уместно, понеже "светът е създаден от интелекта", не е обективно съществуващ "извън съзнанието". Във всеки случай - не извън съзнанието, което се движи в тънкостенна лодка покрай рифовете на метафизичното (не съдебното!) противопоставяне "добро-зло". Такъв интелект, който дори знае какво ще се случи, когато тънкостенната му лодка се удари в рифа на "доброто" или в рифа на "злото", твори "своя свят". Човекът, който не е в състояние да понесе тази творческа интелектуална енергия, живее в световете на другите, в световете "извън съзнанието му".
В "световете на другите" се намира златото. То е толкова привлекателно, че предизвиква пресъхване на устата и зрителят, за когото е предназначен телевизионният екран, си облизва устните.
Нека не обобщаваме в какво вярва и в какво не вярва българинът. Това е работа на народопсихолозите, които познават този човек съвсем народопсихологически. А нима сърбинът би повярвал в "безсмъртието на духовната енергия"?
- Когато днешният ден стане история, ще има ли в него сензации за бъдещите обитатели на земите ни? След хиляда години ще се намери ли нещо, което потомците да нарекат уникално или да предават като мит?
- Няма да се "намери нещо", което потомците да нарекат уникално. Митове обаче те сами ще създадат за нас, защото и те ще се погрижат митологическото мислене да не изчезне.
- По думите ви нацията изчезва, ако не следва определен тип култура. Но тип култура е и безкултурието, което е повсеместно днес. Значи ли това, че масовото безкултурие като тип култура може да крепи нацията повече от духовната мощ на отделни интелекти?
- Безкултурието не е тип култура, понеже културата, още при формулирането на понятието на латински език, означава "обработка на духа" за отстояване на система от ценности, от добродетели, които са исторически и социално продуктивни, т.е. полезни. Освен това, не зная какво означава "масово безкултурие". Каквото и да означава обаче, исторически и социално творческото поведение на нацията се крепи, разбира се, на духовната мощ на "отделни интелекти", които не са "интелектуалци".
- На 10-ия Международен конгрес по тракология в Гърция тази есен ще можете ли да съобщите, че откритията у нас са подхранили тази наука с нови идеи, или те само са потвърдили досегашните й тези?
- Ще съобщя и едното, и другото. В академична среда винаги се намира някой, който е изненадан от разкопани обекти и сигурно се сдобива с нови идеи. В същата среда се срещат и хора, които възкликват: "Най-после!".
12.08.2005
|
[