приказка за Странджа / Религия и мистика / Езичество

ПОСЛЕДНАТА БЪДЕЩА ПРИКАЗКА ЗА СТРАНДЖА

Питаш ме защо ме е страх за Странджа ли? Разбирам. Ти си далече и не виждаш. Ще ти разкажа.

Слушай.

Помниш ли нашето Черноморие от едно време, с чистия зелен бряг и финия пясък, по който тичахме с къси панталони и се радвахме, когато вечер ни дадяха двайсет стотинки, за да си купим кебапче от бараката на плажа? А помниш ли как търсехме по дюните онези малки черни дяволчета, които и досега не знаем от какво растение са, и колко бяхме щастливи, когато намерехме някое? А помниш ли как ни убиваха скалите, когато най-после се доберяхме до тях и седнехме отгоре им. А помниш ли как открихме колко е хубаво през септември, когато всички курортисти си отидат и останем само ние, един художник, рибарите и морето?

Сега целият бряг е застроен с хотели от гипсови блокове итонг и от бетон. На север са изсечени хубавите крайбрежни гори, а на юг са изкопани меките плажове и чистата суша навътре. Мутрата, която е направила всичко това, не може да се сети, че ако на една кръчма на плажа се падат сто клиенти и има богат кръчмар, като набият кръчмаря и направят още девет кръчми, на всяка кръчма ще се паднат по десетима клиенти и ще има десетима бедни кръчмари. Мутрата мечтае да сервира уиски и да богатее, мержелеят му се яхти и други видения и, омаян от тях, съсипва всичко, до което се докопа. Междувременно итонгът започва да се срутва и плъзва по брега, пясъкът става гипсов и вече не е онзи легендарен български пясък. Което пък е от бетон, остава да стърчи голо и кухо, защото клиентите искат онова, предишното, хубавите гори и меките плажове, бетон си има всеки, както и итонг, и гипсов пясък. Но ние онова, предишното, вече го нямаме.

Нека сега да отидем до Банско. Ще видим същата картина, само по-наклонена, заради планината. От такава наклонена картина се роди подигравката как една манекенка звъни на мутрата си по мобифона: "Златце! Ела си веднага! Къщата ни пътува надолу!", а мутрата отговаря: "Не бой се, муцка! Отгоре идва по-хубава!"

Навсякъде вече има такива наклонени картини. И итонгът започва да се срутва, и плъзва надолу по склона.

И сега да се пренесем в Странджа.

Старите мутри са се провалили навсякъде. Те не разбират защо са се провалили и никога няма да разберат. Те са мутри. Идват и нови мутри. Те още не са се провалили. А за да се провалят и те, им трябва някое ново, несъсипано място. И го намират. Странджа!

Странджа. Вековни дъбове. Зад тях река, която тихо си приказва нещо с брега, докато се промъква между шубраците. Над нея висящ дъсчен мост, та който иска да премине, да не я безпокои. По-нататък реката си е направила и езерце. А в езерцето са пораснали водни лилии. Розови. Но тези розови водни лилии не ти харесват само на теб. Харесват им и на чаплите, и на жеравите. Сигурно и на сойките им харесват, но сойките обичат повече дъбовете. Ала дъбовете най-много ги обичат бухалите. Старите дъбове са много уютни на бухалите и особено старите им хралупи, и никога не се разделят с тях. Още малко по-далече има чакали. Да, чакали. Те не са особено общителни, но е много приятно да знаеш, че са там. А още малко по-далече е морето. И малките черни дяволчета. От какво ли растение са...

И всичко това е твое. И вековните дъбове. И тихата река. И висящият дъсчен мост над нея. И езерцето с розовите водни лилии. И морето. (Само старите хралупи са на бухалите. Тях не ги пипай, защото ще се обидят.) Дори и обезлюдените села са твои. Винаги можеш да си купиш едновремешна къща за две-три хиляди лева в някое от тях. Сигурно ще ти хареса. На мнозина им харесва. Зедно с чакалите. Не им пречат.

Но в този момент влиза мутрата и запалва въображението и копнежите на местните хора: "Тука ще направиме това, там ще направиме онова!... И пари ще ви дам! Ще си купите веднага по един мерцедес!" И местните хора са във възторг. Взимат парите, накупуват си нови коли, нови кожени палта, нови бели спални с найлонови дантели и пак остават без стотинка. Те още не знаят, че съвсем скоро ще имат същото, каквото всички ние вече имаме на морето и в Банско. Морето, което имахме и Банско, което имахме. Някога.

Имахме и много други неща. Някога.

А мутрата ли? Мутрата ще забучи там бетона си, а богатите португалци, които сънува как идват и му плащат много пари, няма да дойдат. Защото те са искали да поживеят в едновремешните селски къщи, които местните хора са му продали с радост и са похарчили парите, а мутрата ги е съборил и ги е зарил в земята, и така е съсипал и нея.

Стоте клиенти ще станат десет по десетима, после двайсет по петима, после петдесет по двама, после сто по един и накрая всички ще си заминат.

Първи край

Сойките ще си отидат. Ще потърсят други дървета и може би ще ги намерят някъде далече от дома си. И бухалите ще си отидат. Ще се препъват и ще се блъскат, заслепени от дневната светлина, защото няма да ги има вече техните вековни дъбове със старите хралупи, и ще се изгубят в пространството без дънери, клони и листа. И жеравите, и чаплите ще пищят дълго и накрая също ще си отидат. Последни ще си отидат и чакалите и само призраците им ще се мяркат, когато някой случайно мине оттам и някоя нощ някой Бог знае защо останал върху земята си стар местен дядо му разкаже някоя отдавнашна странджанска приказка. Сред бучките изпръхнала земя, на огъня, накладен с последните търкалящи се наоколо трески от някогашния висящ дъсчен мост над някогашната река. До някогашното езеро с розовите водни лилии, от което ще е останала само една голяма, крива, изкорубена паница, с дъно, покрито с тъмносиви корички кал, спечена от мътната горещина, и сбръчкани кафеникави люспи от изсъхнали розови водни лилии. Сигурно ще е приказка, която дядото помни още от своя прадядо, защото неговата приказка ще си е отишла.

Втори край

И Странджа ще си е отишла.

Голо и каменисто докъдето стигат очите. На места мръсен пясък, като поръсен от капризна буря. Тук-там снопчета хилава полусуха трева. Вятърът разнася опаковки от храна. Няколко смачкани пластмасови чаши се втурват с него и с потракване изчезват в различни посоки. Прашен полускъсан вестник се надига от полъха, с гърчове се добира до захвърлено кълбо ръждясала бодлива тел, намотана на изгнил кол, и се залепя отгоре й. Сумрак. Започва да ръми. Става хладно. Вятърът се усилва. Капките заплющяват косо по малкото останала чиста пръст и я превръщат в мазна кал.

Трети край

И нашата приказка ще си е отишла.

И само когато някой Бог знае защо останал върху земята си стар местен дядо започне да ни разказва...

Помниш ли малките черни дяволчета? От какво ли растение са...
_________________