Посвещенчески мит / Религия и мистика / Езичество

Добре всички забелязаха елемента с търсенето на любимата и веднага си направиха аналогии с нещо познато от приказките. Едва ли ще сбъркаме обаче ако кажем че този мотив е сравнително универсален, можем да го срещнем както при средновековните алхимици които говорят за “сватбата” така и сред други митове в които главния герой за да бъде завършен мъж трябва да намери своятa любима.
Можем да предположим че замисъла не се изчерпва с проста сватба след която мъжът прави деца и се доказва като такъв.
Това е психологическа драма в която героя търси пътя към цялостната си личност обединението на всички архетипи в неговата психика, завършеноста на адепта.
Главни герои в тази драма са анимуса, анимата и сянката. В мъжката психика Анимусът се идентифицира с мъжкото начало онова което определяме като свое АЗ. Анимата от своя страна се отнася до една значителна част в несъзнаваната психика която се свързва със женското начало, Анимата. При жените всичко е с обратен знак Анимата съзнанието-Анимуса подсъзнанието. През по голямата част от съзряването човек се въвежда в света на половата индетификация от първом той открива първичните полове белези и се идентифицира с бащата или майката в последствие започва и по дълбокото посвещение в което се въвежда във душевния свят на своя пол. Така се появява разлома в цялостния свят на детето и този разлом се отвърждава до неговото съзряване когато е вече станал мъж или жена и започне постепения обратен път към цялостно обединение на духът и душата. Това е добре илюстрирано с други два архетипа- Бог като младенец и Стареца от който лъха извечна мъдрост образи лишени от първичната сексуалност която е анихилирана във цялостната личност архетипи на божествената мъдрост.
И така нашата легенда започва от момента в който един завършен мъж започва обратния път към търсенето на своята цялостност, той тъгува по тази цялостност.

Забелязал Тулпар,
Че Ат тъгува,
И попитал богатира
За причината за нетовата тъга.
"Вълнува се моята душа"
- отвърнал Аудан, -
"Дойде време
За мен да се влюбя.
Но няма я тая,
Която да ме покори
Със своята красота
И доброто си сърце.
От ей това
Неспокойно ми е...
Къде да намеря
Достойна за мен?"

Този текст ми напомня и на нещо друго в любовните отношения което намира своята психологическа обоснбовка в концепцията за Анимата и Анимуса.
Това е че когато се влюбваме ние сме склони да прехвърлим на нашата любима или любим качества които в повечето случаи съществуват само в ума ни, логично е да се запитаме от къде произтича тази идеализация. Архетипите като елементи на несъзнаваното се изпълват в голяма част с лични преживявания в мъжкото съзннаие в неговата анима или душа има малко кътче в което се трупат идеялизираната представа за това какво трябва да бъде жената. Когато няколко или повече елементи от този идеялизиран образ се свържат с реално съществуваща личност се появява и влюбването което е точно един такъв мистичен разпад на егото в което личноста на любимата се приема като част от нашето собствено аз.
Съответно същото става и при жените но с обратен знак. По този начин стремежа ни към цялостност намира своето отражение в търсенето на партньор/ка които свързваме със някаква загубена част от себе си, това доста напомня и на един гръцки мит.

"Чувал съм за такава"
- заразказвал Тулпар -
"Живее тя в планината
- владение на баща й - вожд.
В тази планина
Има пещера,
В която живее
Алпът Барадж.
Той е добър див,
С облика на голям змей.
Затова бащата на девицата
Разрешил му да живее заедно с тях.
Тази планина
Хората нарекли Татеш*.
А бащата на девицата
Зоват Шан Албан Рищав.
Името Рищав напомня
Старото название на тази планина,
Което носела тя
До появата на племето Татеш в нея.
А цялото владение на Рищав
Се именува Банджа*,
или, както казват хоните
- Барджил.
Змеят Барадж
Служи на Рищав:
Охранява неговото владение
И лови мишките,
От които се бои
Щерката на Рищав
- несравнима хубавица
и с добра душа."

В този елемент вълшебния осмо крак кон на Аудан му казва, че познава една девойка, намирането и няма да е лесно. Тя живее на високо в планината в далечно кралство което е обитавано от митично същество пазител на Царството алпът- Барадж който е дракон.
Тук е интересна ролята на вълшебния кон като подбудител и на дракона като пазител. Конят е мъжки соларен символ, който пресъздава дивата и неубоздана енергия на воина. Тази дива енергия знае къде да намери липсващото парче, но знае че прехода ще е дълъг и труден а там ще пази една мистична титанична сила в ролята на дракона която трябва да спечели на своя страна, чрез своя героизъм за да получи целоста си. Тук идва мястото и на ред препятствия по този път който ще затвърдят мъжкото и героизма в Аудан и ще му помогнат да открие своята принцеса.

Можел да издържи
На тези безконечни дирения.
Галопиране без сън,
ден и нощ,
По степи и пясъци,
По хълмове и дерета,
Пропътувал Ат
Едната половина на този свят
И не намерил
Дома на Шан Албан.
Другата - неизвестната
Половина на света,
Се таила зад огромна
Желязна Врата.

Героят пропътува половината свят като не открива нищо остава му само другата половина която се крие зад висока стена и желязна врата. Пътят на слънцето видимо обикаля половината свят от изток на юг и до запад където залязва. В древните поверия имено там се намира портал насред планински проход отвъд който престъпват само героите по изключение от другите смъртни същества.
В същност ние веднага можем да си направим една аналогия с Българските народни приказки в които героя се обзалага да се надбягва със слънцето чрез своето конче. На юнака винаги му се доспива, ляга и си подремва, събужда се внезапно преди слънцето да го победи, но въпреки това успява да го изпревари.
Тази дрямка на героя е далеч от прозаично да хапне, да пиине, пък да подремне че да сбере сили и да счупи главата на ламята. Това е шамански сън със заспиването времето се променя героя успява въпреки преднината да победи слънцето, чрез тази дрямка героят трябва да премине отвъд. Да очертае свещеното пространство чрез своя обход в кръг, от едната страна е прозаичното ежедневното от другата страна е сакралното отвъд което малко хора стигат.

Но пътят
През тази Врата за планините на Суреж
Бил затворен
От непристъпни укрепления.
Когато Аудан Дуло
Помолил стражите на Вратата
За разрешение да мине,
Стражите се разсмяли и казали:
"Още никой
Не е успял да премине
През тази Врата
И никога не ще може,
Докато ние,
Сурежките стражи,
Стоим тук
И не склопим очи."

Това казват пазителите на скритото познание на всеки който не е готов да мине отвъд ограниченията на собствения си ум. Нашия психичен цензор ни пази да не преминем тази врата преди да сме готови. В древните традиции е имало хора които от страни също са можели да преценят кога Мъжът е готов за този преход. Атила показва това с готовноста си да не се предаде да служи на своя крал - архетипа анимус или мъжкото начало към което принадлежи. За това се намират и инициятори които да го подготвят за този преход въпреки унижението си от самостоятелния неуспех. Аламир в ролята на крал ярко се отличава в центъра който е поставен, това е анимуса поставен в своя трон на мястото на Аз-а.

Приближил се той
До Туранския трон,
Който обкръжавали конници
От всичките четири страни.
От всяка страна
Имало по двеста хиляди
Най-безстрашни войни.
А всичките били осемстотин хиляди.

Войниците на Аламир също искали да преминат да намерят вълшебното кладенче със злато което било пазено от злия Албастии в ролята на архетипа на сянката. Златото в алхимичния мит също съответства на цялостната личност. То винаги е свързано с водата била тя извор, река, езеро поток или кладенец. Но този извор винаги се пази от тъмната ни половина която не желаем да приемем. Тук отново срещаме символи на трите архетипа, Краля мъжкото начало, кладенчето женското начало и злия демон който пази златото в него. Но нека да видим как героите ще навлязат в другата половина на света, някак набива се научи тридневния щурм – същия който новопосветените е трябвало да правят на другия свят.

Три дни щурмували
Желязната врата,
Но останала тя
Непоклатима.
Щял да се разтъжи Аламир,
Ако не отишъл при него Арбуга и предложил:
"Предводителю! Да заобиколим вратата отстрани
- в планината мернах процеп!"
Тоз процеп се казвал "Тарвил".
Аламир се отнесъл с внимание към съвета
- войската минала през процепа
И нахлула в другата половина на света.

След като преминават отвъд те скоро стигат до градът с вълшебното кладенче. Завързва се битка като градът е опасан от три стени. След превземането на третата стена се появява масов мор, който е свързан с проклятието на златото. Алчноста оставя белег у воините те се разболяват и ги изоставят в пещерата булгар. Тук веднага можем да си направим аналогии с елемент от митраиското посвещение. Тези чисто мъжки воински братства са имали за храмове пещери в които при посвещение са разигравали смърта на новприетия, който е трябвало да се закълне на осветен меч.

Пещерата била
На дъното на голяма яма.
Изхода от нея в ямата
Залостили с щитове.
Войската си заминала,
А двамата елбири
Се приготвили за смъртта,
Здраво стискайки оръжието си.

Пещерата била влажна.
По стените й
Непрекъснато сълзяла
Черна каша.
Елбирите лежали
В тази каша
И след седмица
Почувствали се оздравяли.
"Видно е, че земята
Ни изцели."
- решили оздравелите,
Излезли на земята и се умили в ручея.
Техните коне
Пасяли редом.
Елбирите седнали върху тях
- и сърцата им се напълнили с радост.
"Да бъдем братя!
Нали ние сме деца на един и същи гроб,
Който нас ни изцели!"

Общо взето с момента в който двамата герои стават братя родени от един гроб приключва първата част от посвещението поне според мен най автентичната в сказанието.
От там на сетне исляма може би е променил доста от митът, но като в повечето подобни приказки героя навярно е намерил своята любима след доста перпетии с което свършили и приключенията му и всички заживели в мир – душевен покой.