Кой е Богът на древните българи / Религия и мистика / Езичество

Кой е богът на древните българи? Имаме ли достатъчно категоричен отговор, или приемаме една тиражирана догадка като достатъчен аргумент, за да се съгласим и провъзгласим
името в нея.
В един-единствен надпис от времето на Омуртаг се прокрадва идеята, около която се струпва цялата надежда на науката. И тук времето е отхапало безмилостно част от текста, за да осакати смисъла му до предположение.
След владетелската титла на Омуртаг, дадена му „от Бога", надписът съобщава, че канът е извършил „жертвоприношение в чест на ТАНГРАН". Нищо не говори, че богът, от който
произтича властта му, е Тангра. Смисълът на термина „Танг ран" навярно осъществява някаква божествена представа за някаква сакралност, висша религиозна категория, особено важна за владетеля и държавата, но пълнотата на израза остава пожелание. Тангран може да бъде култов обред, клетва, държавен ритуал, отбелязващ значимо събитие или начало на нов етап, епоха и т. н. Той може би изразява някаква принадлежност към Тангра или друга зависимост, но ние не знаем най-важното - какви са параметрите на тази религиозна представа за българите, кой е българският Тангра. Знаем само, че българският владетел, поставен от бога, направил жертвоприношение на Тангран.
Жертвоприношението е онова свещенодействие, което категорично противопоставя древната религия на индоарийците на новата персийска религия на пророка Заратустра, която отрича кървавия ритуал. Няма никакво съмнение, че в условията на иранския свят българската религиозна ориентация не споделя зороастрийската реформа. Жертвоприношението е част от ритуалната практика на владетелите и свещенослужителите и в Аспарухова България. То присъства неотменимо в народните тържества и обреди, свързани с календарните традиции. Така
проследените признаци в древното българско общество говорят за осезаеми паралели със старата арийска религия, предшестваща тази на Заратустра.
В митраистката доктрина богът е изведен извън Творението. Той е преживян като причина и творческа воля, от които произтичат началата. Бог не участва в земната събитийност.
Той може само да „вижда". Цялата отговорност за постигане на намерението му в митраизма се носи от духовното Слънце и Луната. Бог е представа за Всичкото, за Безкрайното време, Мъдростта и Пространството. Ако избързаме напред във във времето към царуването на Пресиян, ще спрем пред надписа му:
Ако някой търси истината, Бог вижда.
Ако някой лъже. Бог също вижда
Българите направиха на християните много добрини,
но християните ги забравиха, а Бог това вижда.

Тази представа за бога няма нищо общо с войнственото впечатление от хунския Тангра или по-късния му тюркски вариант Тенгри-хан. В надписа прави впечатление настойчивото
единствено число на понятието Бог, така както го използа българската религия. Кой е този Бог, който „вижда"? Сигурно е, че това е абсолютен бог, така както е сигурно, че той не е хунският
или тюркският. Разминаването на представите, на значенията и съдържанието категорично сочат, че те носят съвсем различен религиозен багаж. Ако в този надпис работи хунската или тюркската логика, текстът би демонстрирал най-важния аспект на тези представи и би заприличал на бойно поле:
Ако някой търси истината, Тенгри-хан ще му я даде.
Ако някой лъже, Тенгри ще го накаже.
Българите направиха на християните много добрини,
но християните ги забравиха и Тенгри-хан ще ги унищожи.

Хунският Тангра на Атила и тюркският Тенгри са действени, динамични богове, които според представите им се проявяват в материалния свят като духове. Състоянията за тях са нетипични. Тяхната божественост е в демонстрацията на превъзходство, обслужващо реалността, върху което се осмисля религиозният им авторитет. Тези стойности са присъщи за митологиите ча номадските народи. Ако си представим, че богът, за който ни съобщава надписът, е хунският Тангра, то установяваме, че той е лишен от най-главната си функция - възмездието. Другият вариант е да се приеме паметникът като хунска закана, врязана върху камъка, което олеква както откъм владетелски мотив, така и откъм вероятността за хунска традиция в изписването на текстове
върху камък. За сметка на това надписът настоява не за действеност, а за състояние, за вътрешно преживяване, което е типично за земеделската митология и съзнание.
Ако се върнем в представите на митраизма към бога (Творец и Разрушител), се разбира, че в него е осъществен целия спектър на Живота и Смъртта, възприет в единството му. Този Върховен бог е господар на своите вътрешни тенденции ~ Доброто и Злото, които активират драмата в Творението. Те стават причина за дуалистичните характеристики, развити в арийското религиозно съзнание. Митра е този, който помага на хората в качеството на приятел, но и на съдник. Митра е изборът на хората, стремещи се към светлината като еманация на Бог. Неслучайно К. Г Юнг казва, че Бог- това е архетип на светлината. За древните арийци той е цялото небе, възприето като Каменен небосвод, както твърди Херодот. Свещеното небе излъчва волята и енергията за възникването на този свят. Бог е началото в представата за Раждащата скала, т. е. Космичната планина.
Митраизмът е понесъл силни вавилонски влияния. Те се изразяват в астрономичната и астрологична приемственост от халдейските учения. Като следа, останала от времето на този контакт, намираме думата от шумеро-вавилонски произход ТАНГ със значението „скала"*. Коренът „танг" участва в изграждането на религиозната представа за Каменното небе, психично преживяно като Бог в древния източноиранския свят. Като възпроизвеждаща религиозния възглед на това понятие се утвърждава характеристиката ТАНГРА. Източноиранският митраизъм възприема астрологичните си черти именно от халдеите. Логиката и значението на представата за Бог като Космична скала (планина) напълно се покрива с древния космичен шумеро-вавилонски възглед като знак за протеклата приемственост в посока към арийския свят. Скалните характеристики на източноиранския бог под формата Тангра намираме в летописа „Джагфар тарихи" от 1246 г. в сведенията на цар Барадж - последен цар на волжките българи. В него е включена и част от историята на Болгар - „Кади китаби", написана от Якуб ибн Нуман. Коментирайки общия ирански произход на кимерийци, аорси, масагети, арменци, българи и саклани, авторът ни разказва за колосалното значение на религията и за нейните моделиращи сили в историята на човечеството. Тя става причина за откъсване и преселение на цели народи, тя става повод за самоопределянето им в своята другост спрямо родствения корен.
От тези сведения научаваме, че поводът да възникне името Туран е отново религиозен и е свързан с „Върховния бог на синдийците Тара илиТангра". Пълното изречение дава възможност да се възстанови представата за този бог: „Те [кимерийците - като клон от синдийското племе] се възмутили от това, че останалите синдийци почнали да изобразяват Върховния бог на синдийците Тара или Тангра в кощунствен вид на човек, а не в образа на високата островърха каменна планина - Самар."
Това сведение потвърждава, че понятието „Тангра" съдържа духовната идея за Свещената планина за пораждящятя скала, наречена в религиозен аспект_бог. За втори пъг текстът потвърждава тази логика, като ни съобщава, че: „...дошла от Туран част от масгутите (масагети), която отишла встрани от другате, в степта Танг-алан [каменната поляна]..." (с. 11-13).
Това потвърждава, че коренът „танг" е узаконен като представа за скалата Тя от своя страна е възприета от източноиранския свят в религиозния й аспект като.характеристиката Тангра, т.е.- Каменния бог - Небосвода. . Това я прави възможна и сред българите.
«Джагфар тарихи" ни въвежда в тревожната обстановка на вътрешно религиозно движение и трансформации в представа и символа, които добиват нови стойности в идеята за Бог.
Интелектуалното ниво на посвещението започва бавно да иззема инициативата от емоционалното ниво на широките маси. Този процес, в който архаичните представи и външни верски символи започват да отстъпват пред новото преживявановоди до преосмисляне в божествената знаковост и едно вътрещно езотерично конкретизиране.
В древната представа на този кръг народи каменната планина Самар е материалният еквивалент на небесната Каменна планина, т. е. Тангра. Самар е само „изображение", символ на Бога. В един пасаж от летописа се казва, че тези „... които отищли най-далеч от всички, били наречени българи. На новото място те издигнали висока планина в чест на Тара и я нарекли Самар. .. Но някои от тях осквернили с нечистотии водата, забравяйки, че тя е също свещена, защото отразява образа на Тара."
Оттук става съвсем ясно какво имат предвид българите под понятието Тара. Кое е това, което водата отразява, ако не небето? Нечистите води вече не са в състояние да бъдат огледало за божествения лик, което става причина за неудовлетворението на Бог. Още в началото на този текст Якуб ибн Нуман изтъква взаимната заменяемост на понятията Тара и Тангра. Но сега вече ние знаем, че ако на понятието Тара отговаря цялото небе, т. е. точно това, което според Херодот е смятано от иранците за Бог, то понятието Тангра конкретизира тази представа
като вътрешна характеристика за бог, изразяваща древната вавилонска идея на магите и халдеите за Каменния небосвод.
Що за планина е тази, която според Якуб ибн Нуман българите са построили в чест на Тара (Тангра)? Религиозното съзнание е узаконило представата за божественото начало във вид
на планина. Всичко божествено е пронизано от този материален респект на величествените форми. Той придружава човечеството от полумрака на архаичното съзнание до времената
на религиите, където външният план на преживяването отстъпва на вътрешния свят. Този процес на бавна пренастройка открива култовата сграда като алтернатива на първичната прбД0
тава за бога и почитта към него. Тази сграда измества буквалната връзка между бога и символизиращата го планина, Н° пгичен аспект тя е длъжна да й подражава, т. е. да изпълнява
функциите на „планината". Мирча Елиаде посочва, че свидетелства за уподобяването на храмовете като „Космична плани„я" свързваща Земята и Небето, намираме още във Вавилон,
където кулите и олтарите са наречени „Планина на дома", „Планина на бурите" и др. В този смисъл издигнатата от българите висока планина" носи своите обществени характеристики. Тя е
общественото усилие да бъде почетен Бог. В своето дълбоко намерение Вавилонската кула, а по-късно и Зикуратът на зороастрийците осъществяват в себе си отново идеята за Свещена-
та планина, посветена на боговете.
Това ни дава възможност да приемем, че става дума за построяване на храм в чест на бог Тангра (Тара), наречен от българите Самар, а не за струпване на камъни в чест на същия
бог. След като познаваме строителните традиции на българите, които директно се отъждествяват с иранската архитектурна култура, не е трудно да го възприемем в реалността.
Другият въпрос, който отново се отнася към представата за бог Тангра, е изображението му. Фактът, че синдийците „започнали да изобразяват върховния бог Тара или Тангра в кощунствен вид на човек", става причина за отделяне на една част от тях, която продължила да тачи своя бог в „планинския" му вид. От сведенията личи, че отъждествяването на Бог с новото му антропоморфно изображение се разраства, като една част извайват от злато, а други го скулптират от глина. Интересно е да се отбележи, че народите се обособяват на две групи, наречени „самарци" и “масгути" (масагети). Онова, което знаем за масагетите и тяхната религия, е, че те вярват единствено в слънчевото начало. Това означава, че поводът за такова обособяване е отново верски.
Кой може да бъде онзи Върховен бог в иранската среда синдийците, който да се изобразява в „кощунствен вид на човек-'"? При всички положения той е носител на наи-древните традиции в иранското пространство и не може да бъде зороастрийският Ормазд, особено след сведението, че тези народи които го почитат, са наречени „туранци". Кой е този бог с кощунствен вид", ако не древният върховен бог на митраизма Зерван (Айван, Сурва, Зруан и др.), отъждествяващ се със Съдбата, наречена на средноперсийски БАКТ, отразена в името Бактра (Бактрия). В него е събран целият религиозен опит на индоиранците, като се започне от проекциите на индийския Шива
през шумерския Енлил, вавилонския Иа, за да се стигне до астрологичната му идентификация със Сатурн, възприета от звездните религии в арийския свят.
Може би памирската дума „тандра" - мълния, носи в себе си някакво съответствие или отношение, произтекли от Каменния небосвод. В прастарата религия на магите мълнията е
атрибут на Върховния бог. По-късно релефите са отразили как първоначалният владетел на мълнията Сатурн я предоставя на Юпитер като знак за смяна на епохите. Намираме мълнията
дори в съвременния английски език под формата „тъндър" и в немското „(т)донерн", носещо смисъла „мълния". Към религиозния спектър П. Добрев посочва уелското понятие за човек, който призовава бог или полага клетва пред него - „тънгор". Той проследява божествения аспект на понятието Тангра назад, където в шумерския пантеон „бог" звучи като ДИНГИР •
Като друг такъв тип пантеон Петър Добрев посочва този на угрофинските народи, в който присъства понятието Тангра, по скоро обаче като име. В тюркския пантеон формата, в която
се намира, е „Тенгри" (П. Добрев - Сказание за Атилови^хуни, с. 66-71). Дори общите сравнения говорят, че под всички тези мелодично сходни по име божествени представи на различни народи се крие различен митологичен свят. Тангра3не е тясно етносен бог.
Това е предупреждение за тези, които смятат за напълно достатъчно като доказателство тъждеството в наименованието от което се опитват да изведат и тъждеството за вътрешните
значения, т. е. да ги прескочат. Когато сравняваме хунските вярвания с тези на тюрките, общите характеристики се свеждат единствено до това, че те носят в себе си чертите на степната
номадска култура, в която лесно се забелязват анимистични и тотемистични характеристики. Митологичният свят на тези народи е пропит от белезите на еднообразуващата среда, в която
те възникват. И ако за хунската вяра фундамент е митологичният материал на угрите и древните корейци, то за потомците на Ашина - тюрките, митологичното съзнание е повлияно от
старите алтайски народи. Там Тенгри става типова категория.
Асирийските и шумерските успоредици на Тангра като Танра и Дингир дават основание да се смята, че възникването на религиозната представа в споменатия вид е станала именно на
тези територии и в рамките на тази култура. Хунските и тюркските претенции за запазена марка спрямо формулата „Тангра"са несъстоятелни. В исторически план те стават приемници на
идеята за този бог, под която настаняват представите, с които са жизнено свързани, за да я направят своя. Един бог, който не съответства на психичната опитност, на начина на живот и традициите в племето или народа, се превръща в непотребна демонстрация. Той винаги ще бъде повод за недоверие, което детронира цялата представа. В този смисъл асирийският Танра е Сирийски, тюркският Тенгри е тюркски, хунският Тангра е хунски, корейският Тангун е корейски, обският Торум е на угрите, а арийският Тангра е арийски. Ако арийската представа Тангра осъществява значението за Каменно небе, възприето от вавилонските традиции като апотеоз за представата за божественото начало и като „небесна твърд" за този възглед, то хунският Тангра е преди всичко религиозно име на Небето и символизира представата за динамичен субект - дух, който пряко участва в земната събитийност. Представата за хунския бог се израза» не в интелектуален план на религиозното мислене, а в митологично емоционален - където са действията. Хунският Тангра все още не носи абсолютната истина, а само своя справедливост. Слабата и непоследователна космогония е във вид на космически инциденти, които в астрологически план, пък и в нравствен носят твърде колеблива мотивация.
В хунския епос „Шан казъ дастанъ",който някои изследователи избързаха да нарекат „български", Тангра е бог по-скоро по декларация, отколкото в божествена пълнота. Тук той е преживян като герой, а не като владетел. Епосът не коментира божествената същност и състояния, а ни поднася един динамичен портрет от митологични събития, в които хунският Тангра успява да надделее.
Ако се пренесем в тюркската традиция, тук ще ни посрещнат духовете - истинските носители на примитивната религиозна представа за божественост, стигаща дори до аниматизъм (почитане на самите обекти в природата). Това води към извода, че въпреки родствените им далечни връзки хуните и тюрките видимо се различават в най-отговорните си верски представи. И ако все пак вярванията на хуните са по-близо до понятието религия, то тюрките са твърде далеч в усвояването на тази материя. Трябва да констатираме с абсолютна категоричност, че хунският Тангра не е копие на Тенгри, и да приемем тяхното отъждествявяне като весело недоразумение.
Изводът от едно такова изследване ориентира българската идея за Бог като принадлежаща на източноиранската религиозна идея. Тя възпроизвежда в себе си характеристиките на уседналия стопански живот през архитектурната реализация и земеделската семантика като неизменна част от тази ценности система. Като представители на сарматските народи от Източен Иран, древните българи несъмнено са били свързани с митраистките и магианските религиозни възгледи, което се потвърждава от силно изразения космичен аспект, фолклорните художетвени мотиви, митологичните остатъци, историческите сведения за прародината, календара, езиковите паралели с памирские говори и официалното българско изкуство.
Именно върховният митраистки бог, възприет като Каменнния небосвод, Съдбата, Безкрайното време. Живота и Смъртта има право на характеристиката ТАНГРА - т. е. Каменния бог.
В хунското и сходното с него тюркско разбиране под това название се обобщава единствено представата за небето като респектиращо несъзнавано начало на света. Това е съвсем недостатъчно и непосилно за едно такова сумарно впечатление да покрие сложния спектър на българската природа, за да й бъде. Тази непълнота в хунския и тюркския прочит означава, че са митологично неангажирани с религиозните значения от ирански произход и не се нуждаят от тях, тъй като срещу арийското тълкуване лежи преживеният арийски свят. И ако за хунския и тюркския бог понятията „Тангра" и „Тенгри-хан" са имена на Върховния бог, то в синхрон с древните традиции на месотамските цивилизации в обръщенията си към бога иранците ползват многобройни епитети, идентифициращи представата. Един от тези епитети в рамките на източноиранската религия е „Тангра" –израз на „каменната" духовна природа на върховния бог, когото наричат Безкрайното време, Съдбата- Бакт, Вечния кръговрат - този, когото цивилизациите наричат Айон, Ао, Айван, Зерван, Зруан, Сурва, Кронос, Баал-Хамон и др.. Зад всички тези имена стои неизменно астрологичният символ на планетата Сатурн.

Свобода или Смърт!