Будност и забрава / Религия и мистика / Ошо

Мерси.
Да наистина има нещо такова - заспали моменти не съществуват, всъщност може да се погледне по друг начин. Не будност- сън, а интензивност на будността: човек никога не е изцяло заспал - освен в смъртта може би - а винаги е повече или по- малко буден, но винаги е буден т.е. будността е вече налична.

Ако погледнем какво казват различните школи, че човекът има: душа, атман, буда природа и какво ли още не, то можем да заключим, че явно в човешкото същество, има едно неизменно качество, което присъства във всяко едно състояние на съзнанието ни: гняв, ярост, любов, когато спим, когато се вълнуваме, когато тъжим, във всички възможни състояния посочват, че има нещо, което винаги е. По принцип аз винаги съм предполагал, че фактически това неизменно качество е тъкмо съзнанието т.е. че самото съзнание е всъщност будността и в такъв случай излиза, че да бъдеш буден, ще рече да си по- съзнателен, да си по- внимателен и наблюдателен, което е логично, състоянието на сън е несъзнателност, но същевременно не е липсата на съзнание, съзнанието е пак налично, но не е толкова съзнаващо.

Но има един тънък момент, който ме усъмни в това ми заключение, а именно - не е трудно да се види и пробва, че от друга страна, тъкмо човекът изследва съзнанието си. Не говоря точно за методите в психологията, а визирам и медитативните методи, в които ние, самите ние проучваме нашето собствено съзнание, което е странно и поражда въпроса: дали съзнанието изследва съзнанието т.е. самото себе си, нещо като авторефлексии. Може наистина да се помисли и помедитира в тази посока, да се предположи, че: аз съм съзнанието и съзнавайки, изследвам съзнанието, което ще рече и себе си. Обаче в това изследване, ако обърнеш още по- навътре ще забележиш още един интересен факт - много обичам фактите, хубаво е човек да търси и се съобразява с фактите, така ще знае поне едно нещо със сигурност: не си въобразява, не проектира своите идеи, факта си е факт и е такъв, защото е проверим и валиден за всички, така че докато се придържа човек към фактите, то със сигурност ще знае, че поне не изпада във фантасмагории.

Та до тук казаното е и логично, и проверимо, и потвърдено, дори и от науката, но учените се спират до тук - до авторефлексията, съзнанието е свойство на материята и е един вид, като двойно огледало. Но учените съвсем разбираемо пропускат нещо твърде съществено в тази работа и бият кепенците, а то е следното: съзнанието се променя, но онзи който изследва съзнанието е винаги един и същ, има един неизменен "център" или да кажем "свидетел/ учен/ наблюдател/ очи/ гледащ", който винаги е един и същ, който от раждането ни до смъртта никак не се променя, не претърпява никакви промени, все си е. Дали изследва вселената, приятелката си, съзнанието си и изобщо каквото и да е, самия този изследовател не се променя, докато всичко останало се променя - примерно моите знания се променят, моите чувства пак танцуват, такива, онакива, променят се, мислите ми и те се движат, съзнателността ми също подлежи на промени и въобще каквото и да погледнем, каквото и да посочим, всичко е променливо, но онзи, който свидетелства за всичко това, никак не се променя, той си е все той. Това си е съвсем безспорен факт - ти, който и да си, си винаги ти, не си друг.

И така - сега можем да заявим следното: ти и будността не сте две, аз съм самото това будно нещо, не че аз се събуждам или заспивам, а аз съм и съня, и будността, аз съм който гледа сънищата, аз съм който гледа външните явления и света, аз съм който гледа и какво се случва в съзнанието. Където и да ида, когато и да съм, каквото и да правя, все съм това, което съм - един основен, фундаментален център, без който всичко останало е непроверимо, можем да кажем, че аз съм централната зала, най- централната, баш шеф диригента и винаги съм това, може и да забравя наистина, но така или инак аз съм този, който е забравил, и забравяйки не съм станал друг, като си спомня, пак не съм друг, пак съм аз. Така, че когато сме в състояние на будност или, ако се опитаме да прецизираме изказа, колкото сме по- будни, толкова сме по себе си - да си изцяло буден ще рече да си изцяло себе си. Будното и самия аз, не са две неща, а едно и също нещо с две различни означения - един вид синоними.

Стигайки до този момент се откриваме пак в стартовата точка - е тогава кой аджеба съм аз, явно всичко до тук излиза, че все не съм аз, може да е фрагмент от мен, но при всички положения не съм самия аз, как да разберем, какво да направим т.е. оказваме се отново в един порочен кръг, изминахме толкова много път, проведохме толкова много изследвания и в крайна сметка, се озоваваме тъкмо в началото, отново на въпроса "какво аджеба съм аз", на който до преди малко си мислехме, че постигнахме някакво изясняване, някакви отговори, а фактически стигнахме до един център, който е "извън" всичко това, един гледащ, който е просто встрани, какъв е този гледащ, каква е неговата природа.

Има една особеност - стигайки до тук, въпросът вече има едно друго качество, ако човек наистина измине целия този път, въпросът няма да е наличен баш като "логически въпрос" т.е. номера е наистина да си стигнал до този момент, да си преживял всичко това, да си преминал през целия този буламач и хаос, но наистина да си го направил, не само да си го осмислил, ако човек кара само на разсъждение то неизменно ще се завърти в порочен кръг, ще се озове в патова ситуация, ни тей, ни инак, предполагам, че е възможно дори и само благодарение на размисъла, да се надмогне тази повторяемост, но личното ми мнение е, че дори да е възможно, то ще е един на стотици милиони хора, това ще е възможно за някакви много рядка порода птици, Което не бива да ни огорчава, не бива да се сравняваме, от състезания няма смисъл - конкурентния принцип не е особено ефективен по отношение на духовността и личното изследване. Пак казвам, не знам дали е възможно, не знам дали има такива хора, само допускам, че е възможно.

Реално погледнато стигайки до тук всъщност ние сме си отговорили поне на едната половина на въпроса, той не е едностранен въпрос - не е само "кой съм аз", има и друга страна, "кой не съм аз", така че до тук имаме отговори на втория въпрос, което не е никак малко и по мои наблюдения, едва единици са хората, които са стигнали до това уточняване: кой не съм аз. А това не е никак малко и никак безполезно, защото е реално изживян отговор, а не просто умозаключение или информация от книгите - винаги акцента е наистина да се преживее и въпроса, и отговора, това наистина трябва да се случи истински, защото по този начин ние се разтапяме, ставаме гъвкави и отворени, пространството вече не е така солидно и се срещаме с неговото открито качество, самия процес е негативен, можем да кажем, че е дори разрушителен, защото отпадат много привързаности, самия процес на изследване отнема от нас, а не че добавя към нас: будност, съзнателност, внимателност и т.н. те не се добавят, а се разкриват, процеса разсейва облаците, ненужното, напластяванията, придаденото и излишъците.

Защо се получава така - заради плътността, примерно представи си, какво би представлявал един текст, без интервали м/у думите. Ще е по- труден за четене нали, да речем - "бъдисветлинанасамиясебеси" е по- трудно за четене без интервали м/у думите. В процеса на изследване, ние в действителност отсяваме, опитваме се да постигнем уточняване на нещата, да намерим подредбата, за това и разместваме думите/ мислите/ чувствата, търсим по ясен синхрон и съзвучие. По този начин ние разкриваме интервалите - белия лист зад думите, започва да се вижда, в будистката традиция го наричат "долавяне на буда природата". Това долавяне всъщност не е относно самите думи/ форми, а относно интервала - през цялото време това, което се губи е именно празното пространство, шуниям, белия лист, паузата, както искаш така го наречи, но това се губи, инак нещото си е все същото нещо, дори да напишем: б ъ д и с в е т л и н а н а ....... то пак ще е същото нещо, както и да го напишем все е то, но именно в заигравката ние ставаме способни да сменим фокуса, от думите към интервала, думите/ формите не са "кой съм аз", а "кой не съм аз", ние успяваме да видим, че не сме формата, все още не сме си отговорили на въпроса "кой съм аз", но се справяме с илюзия за "аз съм това и онова и още не знам си какво" т.е. първо се срещаме с фалшивото и илюзорното, не е задължително, няма такова условие, според което първо да се налага да видиш истината, а после илюзията, в действителност е точно обратното, дори и в науката е така, първо човек се среща с фалшивото, с миража и постепенно истинското, и фактологичното почва да се разкрива.

Това, което се опитвам да кажа е, че ако стигнеш до тук, то няма да се питаш - а сега какво да правя - няма да се завъртиш в кръг, защото ще си разбрал, защо нищо не може да се направи :Д Правенето е относно свалянето на патериците и заблудите - трябва да се бутнат, за това "правим" нещо, но след като отпаднат, няма какво да правиш, правенето също отпада. Няма техника, няма практика, няма метод, няма учение, няма изследване, няма действие, няма подход, чрез който да направиш нещо по въпроса "кой съм аз". За това казвам, че същественото е да изживееш пътя до тук, а не само да си го обясниш логически, инак ще те яде съмнението - може и да е така, а може и да не е така, може би този човек казва вярно, ама може и да се лъже, от къде да знам. За да знаеш, за да разбереш, трябва да го направиш, чрез правенето ще стигнеш до неправенето и именно чрез неправенето ще почнеш да си отговаряш вече и на въпроса "какво съм аз", няма да има нужда да си припомняш, защото и това е правене, не че спомнянето няма да се случва - аз не съм просветлен, не мога да заява все още това - и аз самия си спомням, но не го правя аз, неправейки си спомням и спомняйки си, не тръгвам да правя нещо, а неправя, не че влагам усилие да си припомням пак и пак, не, няма усилие или по- точно има безусилие. Знам, че звучи парадоксално и поради това доста объркано, но е така, свидетелствам с личния си опит, че е така - неправейки разбираш "какво съм аз" и това разбиране не е някаква дума, някакъв конкретен отговор ..... сега сигурно ще се объркаш съвсем ..... не е някаква конкретна или абстрактна форма, а тъкмо интервала, тъкмо паузата, тишината и покоя, не че те са състояние на съзнанието, не че те са там, а ние тук, а че ние сме самото това, самата тишина, самия покой, няма дистанция м/у нас и интервала, м/у нас и просветленоста, което вече е наистина странно, именно защото в тези мигове "аз съм" не, че толкова го няма, а е неадекватно, като израз, той е неприложим и неверен, налага се кажа "аз съм тишината", но ще се появи Миро и ще каже "но ако ти си, тогава това все още не е тишина" и е прав, тъй като тишината е липсата на "азност", липсата на "нещост" и форма. Странно е и звучи абсурдно, невъзможно и невероятно, но е факт, потвърдим факт, но не може да се потвърди и изрази със средствата на формалната логика - ако се задържиш към "казаното" ще пропуснеш, това което е казано, служи за да се отвори възможността да прозреш, онова, което не може да се каже. Това обяснява Ошо - разбереш ли интелектуално, имаш възможност да разбереш и другото, неназовимото.

Според една легенда Бог се явява пред всеки един от нас в различни форми – кога като просяк на улицата, кога като ранено животно край пътя, кога като непознат, който седи до нас в парка.

И понякога нашата реакция в една такава ситуация може да преобърне живота ни, да сбъдне мечтите ни. Всичко зависи от това как ще постъпим в този момент.
* * *
Веднъж се разхождах в парка. Бях много унила и умърлушена. Толкова много проблеми ме бяха налегнали напоследък – работата ми не вървеше, чувствах се самотна и неразбрана и исках да постигна повече от това, което бях направила до този момент. Белобрад старец се приближи и седна до мен на пейката. Поздрави ме:

- Добър ден, девойче! – рече той.
- Добър ден! – отвърнах аз.
В главата ми обаче имаше само една мисъл: „Дано да не продължи да ми говори. Предпочитам да съм сама."

- Виждам, че си тъжна. Искам да ти разкажа една история. Няма да ти отнемам много от времето, но смятам, че имаш нужда да я чуеш.
- Добре, разкажи ми – отвърнах аз.
„Какво пък толкова би ми разказал?" – си мислех аз, докато го оглеждах подозрително.

- Живял някога един човек, ще го наречем Александър – започна старецът. –Той имал само три мечти – да работи в голяма корпорация като мениджър, да срещне любовта на живота си и да стане известен. Александър имал насрочено интервю за мечтаната работа в една от най-престижните фирми в града. Бил студен и снежен декемврийски ден. Бързайки към интервюто, решил да мине през един парк, за по-пряко. Там до една от алеите в снега бил паднал един възрастен мъж. Александър си помислил, че човекът е пиян, и го подминал, без да се поспре и да му помогне. Не закъснял за интервюто, но то не минало по очаквания начин и той не получил тъй бленуваната работа.

Няколко месеца по-късно, в един слънчев юлски следобед, Александър минавал през площада на града. Имало карнавал. Толкова много хора с различни костюми и маски. Поспрял се да погледа този панаир на суетата. Александър бил красив мъж и хващал окото, бил млад, атлетичен, харизматичен. До него се приближила една жена с прошарена коса и с маска на вещица. Подравила го, усмихнала му се и го попитала как се казва. Той не й обърнал нужното внимание, а само бързал да я отмине и да се прибере. И така продължил по пътя си.

Минали още няколко месеца. Било златна есен. Александър седял на пейка в парка, точно както и ти, вглъбен в собствения си свят и проблеми. На пейката до него седнала една млада дама. Видимо била много разстроена. Тя плачела. Но на Александър не му било до чуждите премеждия и проблеми и побързал да стане от пейката и да се премести на друга пейка.

- Много хубави истории! – казах аз, като всъщност се надявах това да е краят на историите и да остана сама със себе си.
- Не си чула най-интересното. – продължи старецът. – Наколко дни след като Александър се явил на интерюто за мечтаната работа, четейки сутрешния вестник, попаднал на статия за собственика на компанията, в която бил кандидатствал. Видял снимката му и бил много изненадан, че човекът от снимката във вестника бил именно човекът, паднал в снега в парка. Същият този човек, когото Александър подминал, докато бързал за заветното интервю.

Спомняш ли си разказа за юлския карнавал? Няколко дни след това една красива млада дама поздравила Александър на спирката на автобуса. Той усетил някакво привличане, не го напускало чувството, че я познава от някъде. Очите й му говорели нещо, но така й не си спомнил коя е тя. Докато се качвал в автобуса, извърнал глава да я огледа за последно – тя тъкмо ровела в чантата си, а от там се подавали прошарена перука и маска на вещица.

Сигурно вече се досещаш, че и срещата на Александър с плачещата жена в парка не е никак случайна. Тази жена била известна писателка. Една година след срещата им тя написала книга, която в последствие станала бестселър. В нея дори описва случката в парка и как едно непознато момиче изслушва трагедията, която я сполетяла – как загубила бъдещия си съпруг в автомобилна катастрофа.

Истината е, че съдбата е подредила обстоятелствата така, че Александър да може да сбъдне трите си най-съкровени мечти. Най-вероятно ако се беше спрял да помогне на човека в парка, щеше да получи мечтаната работа. Ако се беше заговорил със старицата на карнавала, би разбрал, че всъщност това може да е жената на живота му. Или ако беше изслушал жената в парка, щеше да стане световно известен като герой от бестселър. Сега разбираш ли какво е необходимо, за да сбъднеш мечтите си?

- Да, разбирам. Нуждаем се от ръка, която да протегнем, очи, с които да видим зад маската, и сърце, за да утешим някой в болката му. Благодаря! Аз съм Дара. Как се казвате Вие?
- Приятно ми е, Дара – усмихна се старецът. – Аз съм Александър.

Мечтите си остават само мечти, ако не се събудите и не видите знаците, които Ви дава съдбата по пътя към осъществяването им. Събудете се и превърнете мечтите си в реалност.