Изпъвам врат, напрягам мускули. Изкачвам се. Светът празнува. Аз ликувам. Усмихвам се. Светът отвръща с ласка. Колкото по-нагоре, толкова по-спокойно, по-кристално.

Подхлъзвам се. Ръцете, впили се в скалите, изпускат. Свличам се. Падам. Надолу, надолу…

Светът се зъби. Аз отвръщам – с нокти ще издера лицето му. Връхлита ме враждебност. Свивам се в защита. Премятам в главата си отмъщения.

Разтърсвам глава и започвам ново изкачване. Внимателно, бавно. Опипвам с крак всяко камъче. Проверявам с ръце сигурността на всеки процеп в скалите. Дърпам – нагоре, нагоре… Въздухът сияе. Светлината ме превръща в светлина. Сърцето е чисто. Очите топят олово и мрак.

Нагоре, нагоре… Почти забравям за смрадта в подножието. Раните зарастват. Добротата става естествена.

Ето, това е! Успех! Постигнах! Връщане назад няма!

Ново подхлъзване… Ръцете ръкомахат. Не намират опора. Краката търсят твърда скала. Всичко се пропуква. Свличане. Надолу, надолу…

Обидите ме сграбчват. Егото пищи за ласки. Страхът дращи по кожата на душата.

Стоп!

Твърда почва. Малък Рай, потънал в бодлите на Ада.

Силите се връщат. Погледът закопчава ефирни небеса. Тялото се превръща в дива котка.

Нагоре!

Разхождайки се в мислите си в царството на Хадес, видях скала, отправила острият си връх над мъртва равнина.

Там беше непокорният Сизиф, осъден вечно да търкаля към върха огромен гранитен камък. Но гранитът на страданията всеки път се сривал обратно към подножието на планината и сизифовия труд започвал отново. Така боговете наказали този, който мамел смъртта.

Самотният мъченик седеше в тежки размисли на върха на планината.

Поразена от бездействието и неговата неподвижност, се спрях и попитах:

– Нима изтече срока от вечността и твоята мъка свърши?

Сизиф не бързаше с отговора. Тъжно беше вкамененото от минали усилия лице.

После заговори и Еол, богът на ветровете, донесе до мен думите:

– От сега нататък, аз съм прикован към върха на скалата от Хефест. Човекът разкри измамата продължаваща хиляди години. Истина е, че отдавна престанах да забелязвам болката от кървавите си усилия. Истина е и това, че си почивах когато се спусках от върха.

Но човека, без да знае строши стените на моята тайна. Той каза на боговете, че дори и тук, аз бях щастлив. Боговете не прощават щастието..както и хората.

Господарите на Олимп разбраха повече отколкото човекът им каза. Те се досетиха, че аз сам бутах на горе товара си и сам вървях на среща със страданието.

Душите на мъртвите замръзваха, когато над тъмнината замираше гранитното тяло на камъка. В грохота на падането му аз чувах смехът на безкрайността.

И така боговете разбрали, че дейността, дори и монотонната - не е най- страшното наказание. Привикналото тяло на Сизиф валцувало един и същ камък по една и съща планина. Така било във вековете .

Но Сизиф разтворил кръга. Той влязъл дълбоко в себе си и там, в абсолютното вътрешно пространство намерил път към светлината, която осветила изхода от границите на Хадес.

Скрил мисълта си в оперението на Феникса, Сизиф летял в други светове, докато тялото му се трудело до безкрайност.

Сега тайната била разкрита.

Боговете се ужасили от това, че Сизиф може да излети надалеч към белоснежните върхове и да не се върне повече.

Тялото му било осъдено на неподвижност и приковано към скалата, а духът със здрава верига от причини и следствия бил прикован към тялото.

– Прикован, ще станеш подобен на Прометй, – забелязах аз.

– Не, – отвърна Сизиф, – аз няма да имам дори орел, който да ми донесе в клюна си страдание. Осъден съм на бездействие, което е по – трудно от най- високите скали и по –тежко от най- каменната тежест.

Прикованият няма да се хвърли в полет от върха, ако това не бъде пожелано от милиони живи и мъртви..

Такива бяха последните думи на Сизиф. Неподвижното му тяло се вкамени, а съзнанието му пое път към нова тайна...



Тази мисловна среща беше едно върхово преживяване.

Но като всяко върховно преживяване то дойде и си отиде.

Всеки постигнат връх е повторение на древният мит за Сизиф. И това е историята на всеки човек.

Мога да правя дълго пътешествие до непостигнат връх и когато стигна до него, то е завършено.

Когато осъзнавам върха, него вече го няма и започвам да слизам. На върха няма пространство на което да се задържа.

Но мога да седя тихо, да се наслаждавам на себе си и поклащайки се на вълните на радостта да се плъзна във вътрешният си свят.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Редактирано от vidiya на 17.10.14 16:21.

Нагоре, надолу, нагоре, надолу, нагоре, надолу…
Навътре.

На върха няма пространство на което да се задържа.
да се задържиш :Д

Проветривото качество на върха носи вдъхновение да бъде изкатерен, но Сизиф просто е станал малко прекалено активен в стремежа си да го изкачи, започнал е да влага малко повече усилия отколкото е необходимо, за да се даде израз на този връх - в такъв момент пространството вече не е пространство, като такова, а става нещо солидно, като нещо, което можеш да докоснеш, което можеш да изкатериш и разбира се, да се задържиш. За щастие всеки път следва срив - това е момента на проблясък, в смяната на посоката е смисъла на медитацията, без значение от позицията.

п.п. винаги съм се възхищавал на способноста ти да задаваш въпроси, но след като осъзнаеш върха и него вече го няма, сигурна ли си, че следва слизане (;