Пред Празното Огледало II - Хуанджи / Религия и мистика / Ошо

Благодаря ти за въпроса.И ще ти отговоря, с удоволствие, при това.Много лесно бих ти отговорила, кратко и ясно: Аз съм Любовта! Но, нека я видим, все пак ..тази-онази любов-Любов, в разнообразието и.Тук и аз бих те поправила...за коя точно любов питаш... И не казвай, че много дрънкам..защото, предварително ти казвам, че няма да ти отговоря с три думи.Ако имаш търпението, да ме изслушаш до край, ще разбереш...как разбирам тази Велика Магия..

И така, ти знаеш, че Вселената – е безкраен океан от енергия ; всичко, което има във Вселената – е проявление на тази енергия ; с тази енергия, всичко е свързано в единно цяло. Човека – е същата енергия. Всяко негово качество – е проявление на тази енергия. Недостатъците му – са в несъвършеното протичане на потоците енергия, някакви нейни завъртания, стеснения, затъмнения и т.н.

Ако се случи така, че през човека тече великата енергия на Вселената, то той преживява онова, което наричаме любов.Тази велика енергия, пронизва цялата Вселена, свързвайки я в едно цяло. Когато през човека тече тази енергия, той става съпричастен към хармонията на Вселената.Защото любовта е влечението към съвършенството, това е влечението към цялостност, отвъд границите на хармонията.Когато обичам някого, аз започвам да усещам своята разделеност от този, когото обичам.Любовта – е привличането ми към този, от когото съм разделена.Но когато напълно се съединявам, любовта изчезва.Остава ми само преживяването на тотална пълнота, само едно пълно съществуване.

Потокът на тази енергия е толкова силен, че ме обхваща изцяло.И ако в този момент, успея да се видя, ми става ясно, коя съм аз, - къде в дълбочините на моето същество е просторно и ясно, и къде имам тесни места и тъмнина.
Освен това, този поток, не само ми показва, какво представлявам в действителност, но ме и пречиства – разширява тесните ми места, а кривите –изправя...
И така, за мен, Любовта - е велик "диагностик" и пречиствател.

Онова, което обикновено наричаме любов, включвайки нейните най-силни проявления, до пълно щастие или нещастие – е само сянката на онази мистична сила, която стои зад всичко това.Тази Причина – е любовта ; онова, което обикновено преживяваме – е страст, предизвикана от привързаност, но това – не е любов.Това е просто нейната сянка, но не и самата любов.Страстта може да бъде толкова силна, че да ни докара до самоубийство или рая на Земята, - но ..това е само – страст.
И така, има онова, което наричаме любов, - т.е. всевъзможни преживявания, - и има онова, което е причина за тези преживявания, - т.е. самата Любов.

Всичките ни "беди" са свързани с това, че ние, като обикновени хора, не сме способни на пълно, тотално преживяване с цялото съществуване.Първо, отделяме, разчленяваме предметите, разглеждайки ги по отделно, в разрив от всичко, което ни окръжава, от цялото.Второ, имайки си работа, дори с такъв”отрязан от цялото” предмет, ние виждаме не целия предмет, а отново – някакво едно негово свойство, един аспект . И трето, ние самите вътрешно сме разделени на много части, не сме цялостни.Някои от тези части, дори се намират в конфликт една с друга.Получава се, че част от едно цяло, общува с част от друго цяло.Как тук да възникне реално, истинско, цялостно преживяване? Има само някакви парчета..
Тези "отрязъци" се наричат еди какво си отношение, към еди какво си.В частност, това се отнася и за отношенията между хората...
Има различни видове отношения между нас и окръжаващият ни свят: „ аз и мъжете”, „аз и родителите”, „аз и децата”, „аз и приятелите”, „аз и природата”, „аз и музиката”..и т.н. Пречупвайки се в конкретните отношения, енергията на любовта, предизвиква онези преживявания, които съответстват на тези отношения.Тези преживявания, ние възприемаме като любов.От това излиза, че за всеки вид отношение – има своя любов.

За това, може да се каже : има различни видове любов, различни нейни аспекти. Например, любовта между мъжа и жената – всичко най-хубаво, светло, чисто, възвишено...това е един вид любов.Любовта към децата, онази, с която майката обича детето си – е съвършено друга любов и тя не прилича на това, как един мъж, обича една жена и тя него.Майката обича детето по друг начин, това е –друг вид любов.Любовта към родителите също не прилича на никоя друга, тя се отличава от любовта между мъжа и жената, както и от любовта към децата.Любовта към приятелите, е също друга.Не прилича на друга и любовта към природата. Ако си внимателен към себе си, ще забележиш, че любовта към изкуството –към музиката, живописта – е също особена...Има и религиозна любов...
За да опознаеш, анатомията на душата си, е достатъчно да видиш, как обичаш.Всички тесни и тъмни места, ми дават своят принос в усещанията ми, оцветявайки ги със съответните преживявания, например, с ревност.

В обикновената любов, можем да намерим ред признаци... Хайде да се опитаме да ги видим:
Ето ти първият, признак за човешка любов –ние всички обикновени, добри хора, сме некрофили. Ние обичаме нещо мъртво.Некрофилията е любов към труп.Практически- всички нормални хора, са некрофили. Когато мислим, че обичаме жив човек, всъщност, дълбоко се заблуждаваме, защото в действителност обичаме нещо мъртво.И този труп, ние приготвяме сами! Човешката глава е мавзолей, в който се съхранява, внимателно приготвената мумия на възлюбения/та.
Приготвянето на такава мумия, не отнема нито много време, нито много сили.Става лесно: когато се влюбваме в някой, то изведнъж, този човек става за нас съвършенно необикновен, различен от всички останали.Ние го отличаваме от тълпата, той става за нас нещо особено истинско, започваме да мислим за него, да си спомняме за него, да мечтаем за него..

Любовта ни кара да се връщаме с мислите си към любимия човек.И винаги си спомняме, онова, което в него ни харесва.В този момент, любовта се проявява, чрез спомени; когато сме разделени, на нас ни е достъпна само такава любов – през спомените.Ако не можеш да се докоснеш до любимия с ръка или поглед, ние се докосваме с мисли, мечти.

И това влече след себе си, онова, което се нарича – кристализиране.Кристализирането е създаването на устойчив образ, на онзи, когото обичаме.Ние кристализираме в главата си образ, и този образ се закрепя вътре в нас.Ние постоянно го дообработваме, дорисуваме, шлифоваме, работим над него, без умора..Ние създаваме образа, картинката, която да обичаме.
Но това не е оригинала! В действителност, това е само срисувано от живия човек, но това не е самият жив човек, това е само схема, нямаща никакво отношение към реалноста.Този образ може много, много да прилича на оригинала.Но той е мъртъв, пълен с някакви фиксирани представи за този човек. Фактически, става така, че ние обичаме някакъв друг, несъществуващ човек - "човека", който сами сме създали.

И тук се случва най-главното – когато започваме да се опознаваме по-близко с любимия, установяваме, че този, когото обичаме, се отличава от представите ни за него. Той не оправдава очакванията ни – прогнозите, за това, какъв трябва да бъде...Просто живият човек, се отличава от онзи, когото бихме искали да имаме....оригинала се отличава от нашата картинка..
И от тук започва, нещо, което не влиза в никакви рамки.Ние започваме да поправяме оригинала, в съответствие с нарисуваната картинка! Ние се опитваме да променим оригинала така, че да прилича на образа, който носим в главата си – образа на нашите очаквания.

Това е и вторият признак на любовта на обикновенните хора: обикновената любов е изнасилване, изнасилване на онзи, когото обичаме. Първият признак е некрофилия, а втория – изнасилване на живия с цел превръщането му в съответната мъртва схема в главата ни. А защо започва това изнасилване? Защото, когато истински обичаме, е естествено, да се оптваме да променим любимия към по-добро( според нас), стремим се да му помогнем ( нали той горкия, сам не може да разбере..). И така започва изнасилването.При това, продиктувано от искрено желание да помогнеш,излизащо от искрена любов..
Разбира се, че такова поведение, - некрофилия, изнасилване - не са резултат от тънки сметки и анализ. Действайки така, ние постъпваме, следвайки настроението, емоциите си.Ние постъпваме искрено.Но ако осъзнаем, какво правим...

В действителност, когато съм се опитвала да променям някого, просто не съм го обичала.Просто се лъжех, че обичам.Цялото ми отношение, мога да изразя, така:” става, ама трябва да го дообработя”.Излиза така: взела съм този, който се е оказъл под ръка, бил е достъпен, и съм искала да превърна този беден, исходен материал, в своята мечта.Бях честна със себе си и разбрах, че исках да го поправя, „ по мярка”. Да го направя удобен за мен, за моята любов.За да ми бъде по-удобно да го”обичам”, да удолетворявам себе си.И за да ми досажда по-малко. Обаче, "почиствайки" от него качествата, които не ми харесваха, губех това, което го правеше различен от другите...

Ако си внимателен, може да видиш, че третото качество на любовта – е просто – бизнес.Защо обикновената любов е бизнес? Защото ние искаме нещо от нашия любим/а, защото очакваме нещо. Например, искам този човек да е до мен, да мога да го виждам.Или пък, да ме обича.Или пък ме обича в достъпна за мен форма.Или, да се облича така, както искам, да е завършил еди какво си, да ми казва еди какви си думи, да ми подарява, това което ми харесва, да се самоусъвършенства, да има еди какви си родители...и така – до безкрайност ...
Мога да изисквам милион неща, или само едно – това няма значение.Важно е, какво искам- в обмен на любовта ми.Получава се така: давам любов и искам да получа това, което искам.Като видя, че желанието ми не се изпълнява и очакванията ми – не се оправдават, и любимия - не отговаря на това, което искам от него, в мен, възниква недоволство.
Това е "нечестния бизнес" – аз му давам любов, а той не ми дава в замяна, това, което искам.Точно от тук и почва изнасилването...

И така, оказва, че обикновенната любов е условна, т.е. дали обичам човека сега или съм недоволна от него, зависи от някакви условия. Защо? Защото искам да направя този, когото обичам – съвършен.И почвам да се боря с недостатъците му, да го”спасявам”. При това, негласно се подразбира, че знам, по-добре от него самия , какъв трябва да бъде...
Четвъртото свойство на обикновената любов – е загубата на свобода.Тази загуба, възниква от лъжата.Обичайки, ние сами се пъхаме в затвор и искаме да вземем в този затвор и любимия човек.Разбира се, че вкарваме първо себе си.Как става това? Когато обичаш някого, искаш да му угодиш, да му се харесаш.И искаш също да те обича.И почваш да размишляваш над поведението си, да го анализираш, оценяваш.. И започваш да мислиш, над всяка крачка, която правиш и която той/тя може да види:”Ако направя така, дали ще му хареса?Може би трябва да го направя по друг начин? Или изобщо да не го правя?”..И избираш, най-добрия, според теб, вариант за поведение – какво да облечеш, как да се усмихнеш, какво да кажеш и т.н....С една дума, ние се преправяме, деформираме, изкривяваме в съответствие с това, което според нас, трябва да се хареса на любимия.Все нещо прибавяме, все нещо отнемаме ..нашето поведение става искуствено, започваме да лъжем, за да се харесаме на другия.Така и губим естественоста си и се пъхаме в затвора..

Когато избираш поведението си, то става – неискрено, искуствено и е породено от главата, от мислите, а не от сърцето.От сърцето изниква желанието да се харесаш, а това, как да го направиш, измисля главата. Най-често, не си даваме сметка за това, защото всичко, което се случва е съвършено неосъзнато.

Същото става и с любимият човек.Ако той ме обича, по същия начин започва да се деформира, да бъде искуствен, неискрен - за да ми хареса.И така се лишава от собствената си естественост, свобода и ляга в затвора.Получава се, че двама затворници, се обичат един друг.

Просто така сме устроени.И трябва да медитираме над това, за да го видим по – ясно и да осъзнаем ставащото с нас и около нас.Тогава може да се случи нещо важно, - нещо да се промени.И да престанем да лъжем себе си, и другия..

А ето и още един - струва ми се, пети признак, на обикновената любов: обикновената любов те лишава от сили.Ние губим енергия.Виж, как завършват всички обикновени истории за любовта, как се разделят, разбягват хората.Хората се разделят –губейки сили, - с помръкнал поглед, без енергия, без радост, но със злоба един към друг, с обвинения и недоволство.И от тук, важният въпрос – нима всичко това , прави с хората, любовта?

Разбира се, не любовта е виновна, не любовта прави това с нас; ние правим това с любовта.Но го правим непреднамерено.Това, което всеки получава – е единствения възможен вариант.Всеки има онова поведение, което е естествено за него, в даденият момент.Това не е въпрос на избор.Ние старадме от любов не защото любовта е такава, а защото ние сме такива.Любовта не е наказание!

И какво да правим? Да не обичаме ли? С решение на волята, не е възможно нито да пресечеш, нито да пробудиш любовта.

Минавайки през подобни преживявания, аз самата се променям, - започнах за действам по друг начин – не от ума, а от сърцето, естествено.И тези моменти на щастие, наричам докосване към Великата.

Много, много отдавна, са считали, че ако се влюбиш, значи стрелата на Амур, е попаднала в сърцето ти.Стрелата е символ.Това е „аванс” от енергия, която получаваш от Небесата.Това е възможноста, да усетиш божественото преживяване, наречено – любов, благодарение на друг човек – в онзи момент, когато той става твой любим.

Но всеки се разпорежда с тази енергия, с този аванс, по своему. Ако ми дадат хиляда евро, мога да ги изхарча, вложа, в каквото си искам ..Точно така е и с любовта.Аз получавам възможност, да обичам някого, за това ми се „дава” еди какво си количество енергия.Но какво ще правя с тази енергия? Накъде ще я насоча? В себе си? В партньора си? В чувствата си? Ще ги разсея, пропилея? Именно от това зависи, какво ще стане с мен и с любимият ми човек...

Всеки от нас, се е сблъсквал с проблясъци на съвършенно особенна, друга любов.Тя лежи в друга пласкост, в друго измерение.В течение на живота си, човек има възможност, поне понякога да чувства такава любов.Може това преживяване да е продължавало само секунда и да е било насочено към един човек, но да го забравиш или сбъркаш с друго чувство, е невъзможно.

Такава любов, се отличава, от тази, която описвах по-горе.Преди всичко с това, че в този момент, обичам реален човек.Обичам - жив човек.Обичам го, такъв, какъвто е – целия, всичкия.В такъв момент, го прегръщам с любовта си напълно.Не го разпарчатосвам на части, като месар, на съедобна или несъедобна за любовта ми, част.Не остава нито частичка в душата му, в съществуването му, в него самия, която да не обичам, в този миг.

Такава любов, прилича на поведението на водораслите във водата.Дългото, зелено водорасло – е толкова гъвкаво, че напълно се слива с водния поток.То се отдава на течението абсолютно, в него няма никакво желание да „поправи” потока на водата, да го промени.То напълно се слива с него, става негова част.Може да го забележиш само по това, че цвета му е различен.Но то следва, и най-малкото изменение в движението на потока...

Когато обичам, приемам човека в този момент тотално, напълно, цялостно.Дори самият жест, символизиращ любов – прегръдката, докосването, целувката..Такава любов, наричам – приемане.Приемане на това, което – Е.Приемам, без желание да променя нещо и без желание да имам нещо в замяна.Без всякаква надежда, да получа нещо в отговор.Изпитвам щастие, че имам този, когото мога да обичам.

На Изток, има една легенда, за това, че в началото, Бог бил сам.Бил абсолютно самотен, но бил препълнен с любов.Нямало кого да обича, не съществувало никого, освен самия него.Тогава създал Вселената – за да има какво да обича.И бил благодарен на Вселената, че може да излива върху нея любовта си.

Така и аз съм благодарна, на човека, когото обичам, за това, че съществува и имам кого да обичам.

Любовта е – отдаване. Самият процес на любовта – е процес на отдаване. Аз изпитвам наслаждение от отдаването, от това, че дарявам енергията на любовта си.Енергията излиза от сърцето ми, и ми доставя-блаженство.И колкото повече давам, по-пълна се чувствам..

Любовта не е отношение: правя за теб това и това...Колкото и да е красиво, си остава – отношение..Любовта е –състояние.Особенно състояние на съзнанието ми, състоянието на душата ми...

И още нещо важно.Трябва да се различават две принципиално различни неща: връзка и привързаност.Привързаноста е тогава, когато плътно се вкопчваш в някой и не даваш възможност на този човек нито да се обърне, нито да се отстрани, нито да дойде по-близко.
Връзката – е нещо различно.Когато усещаш връзката, фактически си винаги заедно с любимия. Колкото е по-здрава връзката, толкова е по-свободна и по-силна.Звучи странно, но е така...
Любовта има силата на привличането, онова, което те съединява, с този, който обичаш.Наричам я - Вселенският Сводник.
Връзката е канал между мен и партньора ми.Връзката е моята откритост към него.
В привързаноста, любовта живее в главата, във връзката – живее в сърцето.

За да се слееш напълно с другия, трябва да си самотен.Колкото сме по- самотни,толкова по-близки, оставаме , един на друг.Това не е противоречие.Ние просто непрекъснато се движим един към друг, без да спираме на една от дистанциите, защото сме самотни и нищо не ни пречи да се движим.
Колкото повече се сближавам, с човека, който обичам, толкова повече чувствам в него нещо ново, нещо което, съвсем до скоро не е съществувало за мен.Когато съм самотна, аз съм винаги с нов любим, с такъв, какъвто е той днес, сега.През цялото време, преживявам нова любов.
"Самотна" – за мен значи, отделена от това, което ме прави – нещастна. "Самотна" - за мен, означава, да съм отделена от причините за нещастие и да бъда заедно, със щастието.