защо сме толкова нещастни / Религия и мистика / Ошо

Обръщам ти внимание, Цеци, дори споделям..Ето, днес бях в парка, сутринта и медитирах..
Мястото и атмосферата наистина са много предразполагащи. Полека, краката ми сами тръгват и започвам да вървя бавно. Минутите се нижат и стъпките ми постепенно оформят кръг в редките треви и опадалите листа. Старая се да не обръщам внимание на мухите и да задържам позицията на тялото и ръцете, но това е невъзможно и трябва почти непрекъснато да махам с ръце. За щастие няма комари, които в случая, биха ме направили на игленик. Само 2-3 се мотаят около мен, но лесно ги отпъждам. За нещастие има някакви много малки мушици, толкова малки, че в началото не можах да ги видя. Та те хапят толкова болезнено, че болката е непоносима, а зачервените белези, които оставя ухапването им, се задържат по 2-3 дни, както установих в последствие. Колкото и странно да изглежда, неудобствата и постоянното ангажиране на вниманието с насекомите, ми помагат да забравя за тревожните си мисли и да се отпусна. Усещам как вече главата ми е почти празна. Остава само вниманието към нещата около мен – насекомите (на първо място), дърветата, планината, лекият полъх на вятъра… Постепенно светът се оформя около мен. Случвало ми се е и преди, но не предполагам, че е толкова красив, толкова вълнуващ и естествен. Дърветата се издигат величествени навсякъде около мен, заселили стръмния склон на планината. Някакво хладно спокойствие се излъчва от тях, спокойствие, което се стеле бавно наоколо и обзема цялото пространство. И странно как това усещане (защото то е усещане) едновременно се излъчва от някакъв невидим център, в който се намират всички дървета, и в същото време е застинало неподвижно, сякаш във вечността.
Но така е с всичко. Листата на дърветата, поклащани едва-едва от леките и непостоянни повеи на вятъра, шумоленето, което се чува, покритите с мъх камъни, излъчващи хладна зелена влага далечния отсрещен склон на планината, сенките… Всичко е толкова спокойно, тихо и естествено. Толкова… А близкият ручей? В началото той е едно натрапчиво, постоянно бърборене. Сега вече е музика, шепот, който ме носи някъде много, много далеч. Но дали ме носи далеч? Колко далеч бих могла да достигна навътре в себе си? Погледът ми неволно се спира на него. Заглеждам се във водата и лудия й бяг надолу. Постепенно сякаш движението спира и реката застива като на снимка. И в същото време тя продължава да се движи, да тече. Тази течаща вода се излива миг след миг, час след час, ден след ден и това движение продължава вечно. Движението във вечността, повтарящият се миг след миг еднакъв момент, прави реката едновременно да тече във времето и да е застинала в безкрайност. Сякаш ушите ми се отпушват и очите ми се отварят, но не виждам и не чувам нищо, по начина, по който съм свикнала да го правя. Вече не чувам и не виждам заучените мисли, оценки, възприятия...Застивам. Застива и света около мен и в същото време продължава да се движи, но той се движи и в мен и това движение сякаш произлиза от мен, каквото и да е това “мен”. Сякаш аз съм изворът на всичко и целият свят се излива, тече и вълнува в мен, а мен ме няма. Вече няма мухи, няма дървета, няма планина, вятър, облаци… Има една постоянна свързаност с всичко това и усещането за неподвижност, която тече. Сякаш аз самата съм изпълнена с една неподвижна и в същото време вълнуваща се, течаща вода.
Денят е облачен и се чудя дали няма да завали. Вече няма значение, никакво значение. Дори дъждът тук, в този момент, би бил един естествен завършек на цялата красота и величие на природата. Величие, което е отражение на простотата и логиката на Мисълта, с която е създадена. В един момент облаците се разпръскват и слънчевата светлина залива гората. Сенките отстъпват място на меките и приятни слънчеви отблясъци. Изведнъж сякаш всичко оживява по нов начин, различен от живееното в сенчестата влага на гората. Усещанията се засилват още повече. Сенки и светлина, шумолене и тишина, повей и безветрие, земя и вода… Всичко се прелива едно в друго хармонично и без остатък. Всичко се прелива в мен.