Реката има цел. Целта на реката не се променя. Тази цел е единствено възможната цел на реката. Това важи за всички, но за разлика от много други, реката знае това. Тя знае и друго - не целта принадлежи на реката, а обратно – реката принадлежи на целта.

Целта на реката е морето. Или океанът, което е все същото. Реката се стреми към морето, не защото като се влее в него, ще стане по-значима. Тя се стреми към морето, за да стане част от него. В този смисъл реката осъзнава себе си като средство за реализацията на своята собствена цел.

Морето за реката е Цялото. Когато реката си мисли за цялото, тя допуска, че освен него, съществуват и други неща. Те обаче не я интересуват, защото и да ги има, тяхната природа би била съвършено различна от нейната собствена природа. С тях тя може да граничи, но не може да се влива в тях. Тя не може да бъде част от тях. Цялото има смисъл тогава, когато може да си част от него. Цялото е такова по отношение на своите части – минали, сегашни и бъдещи.

Реката не се страхува, че постигайки целта си, ще се обезличи, ще изчезне. Не се страхува, защото знае, че постигайки целта си, тя се превръща в своята цел. От река тя става море. От част става цяло. И тук идва най-интересното. Като постигне целта си, реката не изчезва. Тя продължава да съществува в две измерения – и като река и като море. И като част и като цяло. И като средство и като осъществена цел.

Гонейки своята цел, реката не е припряна. Тя търси най-краткия път, но знае, че трябва да извърви всеки метър, сантиметър и милиметър от него. Реката е чувала приказки, че една цел може да се постигне изведнъж. Тя обаче не вярва на тези приказки. Пътят е истински път, когато се извървява всяка безкрайна част от него. Няма друг начин. Внезапност има, но тя не е по пътя. Внезапността е в самия край на пътя. Внезапността идва, когато си обтекъл всяко срещнато камъче. Може да звучи парадоксално, но внезапността е възможна само като награда за търпението и смирението да следваш пътя.

Реката много добре знае, че по пътя се срещат пречки, дори прегради. В зависимост от тяхната природа, тя или ще ги облее, за да продължи този път или ще потърси друг път. Но в какъв смисъл пътят може да бъде друг, след като целта е една и съща?

Мноооого ми хареса! Но това е слабо казано. Всяка думичка си е на място, браво!

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Редактирано от L.L. на 11.02.10 22:08.

Съгласен съм с това, което си написал(а) и това е, което имах предвид в съседната тема, когато ме попита за теченето като река. Благодаря ти, че го облече в думи

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

ако това което казваш отговаря на въпроса "как?" човек може да заключи че реката тече нарочно и даже с усилие, търпение, че и даже смирение, но не мислиш ли че самото течене и намирането на правилния път се случва напълно естествено с нула усилие?

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Няма усилие. Когато има само една възможна цел, няма усилие. Усилието е възможно, когато има алтернатива. Това е ключът към щастието на реката. Щастието е налице, когато си наясно 100% със себе си.

Впрочем, написах есето за реката в отговор на дискусията за Цялото. Няма цяло изобщо, има "мое цяло".

когато няма алтернативи няма цел, когато има само един единствен вариант той вече не е цел. А "твоето цяло" единственото цяло ли е или има и други? Ако "твоето цяло" е единственото цяло, какво му пречи да се нарича "цялото" като единствено такова?

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Когато има разделеност има река, това е позицията извън нея. От позиция на самата вода, река няма и цел няма, има движение. И това двиение е под собствената тежест на водата.