от темата на Дейти се сетих ,че тук пък може да си колекционираме притчи и истории !...
Ето я и първата !

Говори ми ...с глас ,взет назаем от Тишината.

Един духовно търсещ в Зен дошъл при Ринзай, великия Учител. Той искал да медитира и да стане просветлен, но Ринзай му каза: „Почакай, първо някои други неща. Да започнем от началото. Откъде идваш?"
Човекът му отговорил: „Аз винаги разрушавам мостовете, през които съм преминал".
„Добре - казал Ринзай, - откъде идваш не е важно. Но каква е там тези дни цената на ориза?"
Ученикът се засмял и отговорил: „Не ме провокирай, че ще те шляпна!"
Ринзай се поклонил на духовно търсещия и рекъл: „Ти си приет - защото ако човек все още си спомня цената на ориза там, откъдето идва, той не е подходящ. Всичко, което носиш отминалото, е товар, преграда; то няма да ти позволи да бъдеш отворен към настоящето.

Говори ми ...с глас ,взет назаем от Тишината.

Казват, че когато Буда дошъл пред дверите на върховното, той спрял там, не влязъл. Дверите били отворени, девите, боговете били готови да го посрещнат вътре, но той не влизал. Девите го попитали: „Защо стоиш там? Влез. Ние те чакаме от много векове. Ти си добре дошъл, върнал си се у дома". Буда отговорил: „Ще остана тук, ще трябва да остана тук. Докато и последното човешко същество не мине покрай мен и не влезе през тези двери, аз не мога да вляза".

Говори ми ...с глас ,взет назаем от Тишината.

Когато Бодидхарма станал просветен, той седял до една стена, с гърба си към стената. Изведнъж той се обърнал и погледнал стената. В продължение на девет години той седял само по един начин. Всеки път, когато сядал, той бил с лице към стената. Ако имало някой там - човек с въпроси, духовно търсещ - трябвало да задава въпросите си на неговия гръб.
Хората го питали: „Що за глупава поза си избрал? В света е имало много буди, но никой не е сядал с лице към стената. Защо седиш по този начин? Защо си такъв шантав?"
Бодидхарма отговарял: „Доколкото знам, всички буди са били с лице към стените" - защото всеки път, когато гледаш, има стена. Не в това е въпросът.
Бодидхарма казвал: „Те всички са били с лице към стената, но са били малко по-любезни. Аз не съм толкова любезен, това е всичко. Ни най-малко не ме е грижа какво ще си помислите за мен. Ще си обърна лицето към вас едва тогава, когато видя, че има някой, който може да ме разбере".
В продължение на девет години той бил с лице към стената. Тогава един човек дошъл. Той му казал: „Обърни се към мен или ще се самоубия" - той имал сабя в ръката си. Бодидхарма и тогава не се обърнал. Човекът си отсякъл ръката и казал: „Виж, ръката отиде. Следващото нещо ще бъде главата".
Тогава Бодидхарма се обърнал. Той извикал: „Чакай! Значи ти дойде? - защото само тези, които са готови да се обезглавят, могат да разберат".

Говори ми ...с глас ,взет назаем от Тишината.

Пускала съм я и преди, но е добре да я имаме тук при останалите притчи :))


Eдна притча за коня, каретата, кочияша и Господаря /horse, carriage, driver and Master/

Кон, карета и кочияш заедно образуват една транспортна система, за превозване на потенциален Господар където той или тя поиска да отиде. Каретата предоставя физическото срество за пренасяне на Господаря удобно и сигурно; конят е двигателната сила и кочияшът притежава практическите знания за управляване на цялата система до предназначеното мястото. Конят, каретата и кочияшът трябва да бъдат готови да тръгнат когато Господарят се появи и пожелае да отиде някъде. Обикновено, обаче, системата не работи добре.

Кочияшът често оставя каретата да стои отвън на дъжда и снега, когато би трябвало да е паркирана в гаража, затова много от частите й са ръждясали или прогнили. Поддръжката е била лоша, има части за смяна и това предразполага към опасност при пътуването. Липсата на правилно използване допълнително е влошило състоянието. Каретата има вградена самосмазваща система, например, така че дупките по пътя да изпомпват смазката, но след като е стояла неподвижно дълго време, много от връзките са замръзнали и ръждясали. Външният й вид е станал опърпан и непривлекателен. «Усещането» за пътя, което е важно за сигурно и ефективно пътуване и което би дошло от добре балансирана и добре поддържана карета, е изкривено от нейното лошо състояние.

Конят прекарва много време впрегнат за каретата, навън под дъжда или снега, когато би трябвало да е в конюшнята. Кочияшът не внимава много с диетата на коня, затова храната му е долнокачествена и боледува заради недостатъчно хранене. Понякога конят е пренебрегнат и изобщо не е хранен продължително време и гладува; друг път се храни с прекалено богата храна. Понякога кочияшът е спретнат и са се грижили за него с много обич, друг път злоупотребява и налага конят с камшика без видима причина. Като резултат, конят е непредвидим и невротичен; затова понякога тегли каруцата мощно и стремително, а друг път отказва да тегли; понякога се подчинява на кочияшът, друг път се опитва да го захапе.

Кочияшът трябва да бъде наблизо, готов във свеки момент да скочи при появяването на Господаря, подготвен да управлява конят и каретата до мястото на което Господарят желае да отиде. Също така, той е отговорен за поддръжката на коня и каретата. Обикновено, обаче, кочияшът скита по кръчмите и се напива там заедно с колегите си. Те се веселят в един момент и в следващият се карат; стават сантиментални, разменяйки преувеличения и лъжи за прекрасното /но до голяма степен въображаемо/ пътуване което са поели, или за великите господари, на които те си въпбразяват че служат или ще служат. Реалните преживявания и фантазиите не са разграничени много добре.

В средата на този вечен пиян гуляй, кочияшът обикновено не чува повикването на Господаря да дойде до каретата, да впрегне коня и да го отведе до желаното място. В тези случай, в които повикването е чуто, пяното състояние на кочияша е по-вероятно да заседне някъде с каретата, или да се изгуби, или да я потроши, всместо сигурно и бързо да превози Господаря до мястото.

Чудно ли е тогава, че Господарят рядко дори се опитва да използва конят, каретата и кочияшът? Или кочияшът в моментите на частична трезвеност, чувства че някаква важна мисия в живота му не е била изпълнена? Че конят е изпълнен с възмущение и обезпокоителни редувания на гняв и отчаяние?

Разбира се има чести, частични изключения от описаното състояние. Понякога кочияшът е порядъчно трезвен и интелигентен, но въпреки неготово намерение да се подчини, Господарят не може да отиде много далече с невротичния, полу-гладен кон и счупена карета. Понякога се среща един великолепен, добре хранен, силен и добре трениран кон, впрегнат в каретата, но с дефектните спирачки на каретата, отказващи да работят правилно през половината от времето и пяния кочияш, пътуването може да е вълнуващо, но да не води до никъде. Понякога се среща карета, която изгллежда великолепно и е комфортна, която също така е и внимателно, дорипедантично поддържана, но с пяният кочияш и полу-гладният кон, тя осигурява само луксозно превозване до никъде.

Charles Tart, “Waking Up”

Предполагам вече сте се досетили кои са конят, каретата, кочияшът и Господарят :)

Каретата е физическото ни тяло. Конят са емоциите ни. Кочияшът е интелекта. Господарят е какво можем да станем ако позволим на висшата ни същност да се прояви.

I used to be indecisive, but now I am not so sure.

Веднъж един могъщ цар трябвало да вземе решение, което не му било по сърце. Двама от неговите министри били извършили някакво престъпление, а той много ги обичал. Дори и да били извършили престъпление, той искал да им прости, неговата любов към тях била толкова голяма. Но това било против законите на страната и нямало да бъде добър прецедент. Затова те трябвало да бъдат наказани. А според законите на страната, за такова престъпление се полагало само смъртно наказание. Какво трябва да направи?
Било му много трудно, но намерил изход. Казал:
- Те трябва да бъдат осъдени на смърт, но ще им дам още една възможност. Ще бъде опънато въже между две скали над пропастта. Ако могат да минат по него, ще ги помилвам.
Това било почти невъзможно. Било невъзможно, защото те никога не били ходили по въже, още повече пък по въже, опънато над такава голяма пропаст - сигурна смърт. Да се ходи по въже е голямо изкуство - човек трябва да го научи, то е много трудна дисциплина. Не били и сънували през живота си, че ще станат въжеиграчи.
Единият от двамата не могъл да заспи. Цяла нощ се молел на Бога да му помогне. Сутринта не могъл да изпие чая си. Пристигнал на мястото, където трябвало да стане всичко. Цялата столица била се събрала там.
Другият, знаейки добре, че не знае нищо за ходенето по въже, че нищо не може да се направи и е почти сигурно, че ще умре, защо тогава да не се наспи - и заспал. Сутринта изпил както обикновено чая си. Спокойно пристигнал на мястото. Другият целият се бил разтреперил, а той бил тих п спокоен, много добре знаейки, че ще умре - а когато смъртта е сигурна, защо да се тревожиш? Умри спокойно.
Започнал да върви по въжето, и чудо на чудесата -- той ходел!
Никой не можел да повярва на очите си! Да гледат дошли дори въжеиграчи - дори и те не можели да повярват. Дори за тях това било трудно - разстоянието било твърде голямо и опасността била прекалено голяма. Една погрешна стъпка, едно леко накланяне наляво или надясно... и си отиваш. Едно леко нарушаване на равновесието, и смъртта те очаква на всяка стъпка. Но мъжът вървял, и вървял толкова спокойно, все едно правел сутрешната си разходка. Гой достигнал до отсрещната скала.
Първият мъж треперел, потял се. Извикал от своето място на другия:
- Моля те, кажи ми как премина, за да мога и аз да мина!
Другият извикал:
- Трудно е, защото не знам как. Знам само едно нещо това е начинът, по който съм вървял цял живот. Не съм въжеиграч, но сега разбирам, че съм, защото това е начинът, по който съм живял цял живот - уравновесено, без никога да стигам до крайност. Или, ако се наклоня наляво, незабавно се уравновесявам, накланяйки се надясно. Нищо друго не съм правил. Но това няма да ти помогне, защото това не е нещо, което се научава изведнъж. Ако живееш по този начин, чалъмът за това ти идва.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Един беден бръснар бил много щастлив, извънредно щастлив така, както само бедните понякога могат да бъдат. Той нямал за какво да се тревожи. Бил бръснар на царя; масажирал го, подстригвал косата му, обслужвал го всеки ден.
Дори царят му завиждал и винаги го питал:
- Каква е тайната на твоето щастие? Винаги кипиш от енергия. Като че ли не ходиш по земята, а сякаш летиш. Каква е твоята тайна?
Бедният бръснар казал:
- Не знам. Всъщност, никога преди това не съм чувал думата "тайна". Какво имате предвид? Аз просто съм щастлив. Изкарвам си хляба и това е всичко... след това се оттеглям.
Трябва да е бил лаодзъианец.
След това царят попитал своя везир, своя първи министър - а той имал много знания, бил твърде, твърде ерудиран. Той го попитал:
- Сигурно знаеш тайната на този бръснар. Аз съм могъщ цар. Аз не съм толкова щастлив, а този бедняк, без да има нищо, е толкова щастлив.
Първият министър отговорил:
- Той не знае нищо за затворения кръг на деветдесет и деветте.
Царят попитал:
- Това пък какво е? Везирът се засмял и казал:
- Ти си в него, но не го знаеш. Ще направим следното. Тази нощ ще оставим една чанта с деветдесет и девет рупии в къщата на бръснаря и след това ще наблюдаваме какво ще се случи.
Поставили в къщата чанта с деветдесет и девет рупии.
На следващия ден бръснарят бил като побъркан. Пристигнал много натъжен и разтревожен, всъщност, не бил спал цяла нощ. Броил рупиите в чантата отново и отново - деветдесет и девет. И бил така възбуден - как ще спиш, когато си възбуден? Сърцето му пулсирало, кръвта му бушувала; трябва да е вдигнал кръвното. Мятал се, въртял се в леглото и не можел да заспи. Пак ставал, докосвал тези златни рупии, отново ги броял... нямал навиците да брои пари, а проблемът бил в деветдесет и деветте - защото когато имаш деветдесет и девет, искаш да притежаваш сто. И непрекъснато мислел, какво да направи на другия ден, за да се сдобие с една рупия.
Да спечели цяла златна рупия било трудно за него. Той печелил по няколко петачета и дотогава те му стигали. Как да спечели цяла рупия? Защото една рупия, една златна рупия, означава заплащането му почти за цял месец. Какво ла прави? Обмислял хиляди начини - беднякът, който не бил много наясно с парите, изпаднал в затруднение. Могъл да измисли само едно нещо - един ден да не яде и един ден да яде. По този начин, постепенно, можел да събере една рупия. Сто рупии ще са нещо съвсем друго.
Умът притежава глупостта да завършва нещата. Умът е перфекционист. Деветдесет и девет? Манията го завладява: те трябва да са сто.
Бил тъжен. Пристигнал на следващия ден - не се носел в небето, бил здраво заседнал на земята... и не само на земята, но и с голям товар на гърба, като воденичен камък на врата.
Царят попитал:
- Какво става с теб? Изглеждаш ми много разтревожен.
Той не отговорил, защото не искал да говори за чантата. Но с всеки ден положението се влошавало. Не можел да масажира добре - нямал сила, гладувал.
По едно време царят казал:
- Какво правиш. Сега си съвсем без енергия. И изглеждаш толкова тъжен и нещастен. Какво се е случило?
Един ден трябвало да разкаже на царя; царят много настоявал:
- Разкажи ми, мога да ти помогна. Просто ми кажи какво те мъчи.
Той отговорил:
- Сега просто съм жертва на порочния кръг на деветдесет и деветте.
Когато имаш деветдесет и девет, се създава порочен кръг - искаш те да станат сто. това е хоризонталната линия. И недей да си мислиш, че когато станат сто, нещата ще престанат. Те никога не престават. Умът не знае къде да спре. Той не познава спирането. Затова се проваля. Продължава без спиране, от А към Б, от Б към В и продължава, докато не достигне до Я и не се срути в ада.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Отдавна не бях разказвал за звездните си пътешествия, а щом има слушатели…
Не знам кое по ред беше това пътешествие, след годините в космоса и релативните ефекти на полетите и престоите в близост до Швардсшилдовите диаметри на масивните тела, човек губи представа за времето. Всъщност, за времето исках да разкажа, защото при описваното пътуване попаднах на мястото на което времето бе спряло. Не, не става дума за замръзването на времето при гранични светлинни скорости или за хоризонт на събитията. Става въпрос за един особен сорт космически обекти, представляващи 4% от така наречената тъмна материя, или около 1% от масата на Вселената. Блуждаещите планети. Въпреки очевидната тавтология на този израз, по правилен не съм срещал, поне не сред разказите, които и аз съм слушал. Ще ги опиша накратко. Блуждаещите планети са, тъмни звездни обекти съставени от същите материали, от които са съставени и планетите в коя да е звездна система, за разлика от последните, обаче, те нямат светило около което да обикалят и чиято светлина да отразяват. Повечето блуждаещи планети са нереализирали се слънца, струпали достатъчно вещество за да успеят да го задържат, но недостатъчно за да пламне в тях огънят на ядрените реакции. Не за тях обаче искам да разкажа, а за онази още по рядка категория междузвездни тела, откъснали се някога, поради някакъв катаклизъм от своето светило и започнали едно безкрайно самотно пътешествие в безкрая. Именно на едно такова небесно тяло попаднах, при една от безбройните аварии на бръкмата, която ми служеше за превозно средство. Срещата на един звезден пътешественик с обект от описаната категория е изключително рядка, поради факта, че едва ли някой без да вижда нещо би го намерил, особено в космоса (най малкото защото не можеш да запалиш “купата сено”, за да намериш сред пепелта “иглата”…). Подобни срещи стават при непредвидени обстоятелства, такива като очакваните но винаги изненадващи ни аварии на стари превозни средства…
Още отдалеко видях, че този свят който се разкри от тъмата пред мен, е необикновен. В невероятно силният прожектор на Бръкмата проблеснаха безбройни изкуствени спътници, замръзнали и замлъкнали отдавна, това естествено породи живият ми интерес, към света долу, още от малък препрочитам книгите на Марек, представящи археологията като невероятно приключение и в мен се събудиха отдавна заспалите демони на “нарушителя на спокойствието на мъртвите”. Още докато снижавах, взирайки се в разпръснатите под мен градове, мостове прострели се над някогашните океани и кули издигащи се над върховете на планините, трепетът от докосването до нещо толкова величествено се усили до непоносимост. Едва кацнал, вече навличах скафандъра и заотварях шлюзовете. Излязох …и бързо се върнах обратно, за да навлека върху скафандъра няколко одеала. Никога не вярвайте на рекламите, още повече на тези, които ви предлагат “невероятно устойчиви на студ скафандри”. Така навлечен с евтиния си скафандър, загърнат с няколко одеала, започнах да пристъпвам по улици, по които от хиляди, а може би и от милиони години не беше стъпвал нечий крак. Крачките ми безмълвно вдигаха облачета скреж от замръзналата, някогашна атмосфера на тази планета, а аз зъзнещ се вглеждах в немите сгради, надвиснали над улиците, смъкнах поглед и тогава ги видях, те всички бяха наоколо. Жителите, някогашните жители на този замръзнал свят все още бяха по улиците, в парковете и сградите на градовете си, също замръзнали, превърнали се в паметници на самите себе си. Повечето от тях бяха излезли от сградите и се взираха в някаква точка на небосвода, а когато проследих неволно застиналите им погледи се засмях тъжно над несъстоятелността на действията си, защото нито аз нито, който и да било след мен ще може да види отдалечаващото се светило, което прощално бяха гледали жителите на тази планета. Други от тях бяха замръзнали в лудешкият си танц, по улиците, едни подпрени в изнемогата си по стените, други изпопадали от нея, или от опиянение от местните напитки, всички желаещи да компенсират пропуснатите мигове от карнавала на съществуването си в танца от Карнавала на смъртта. Нито от едните, нито от другите можех да науча нещо повече за това КАКВИ са били ТЕ, какво са копнели и за какво са мечтали, затова продължих своята тиха разходка, внимателно заобикаляйки замразените фигури на космическият Помпей, по пътя си. Търсех отговори в паметниците им, извисили величествени фигури над площадите, но не знаех какво са увековечавали някога тези хора, дали славни победи в сражения, откриването на природни закони или хората изяли най-много за най-кратко време.
Почти се бях отчаял в търсенето си когато намерих четящия, или пишещия или просто замръзналия човек с Книгата. Седеше на пейка в някакъв парк, дали беше притворил очи над книгата, или беше задрямал не знаех, учуди ме това, че някой в последните мигове на живота си, както и на целия живот на света, който е обитавал можеше да излезе и да чете книга, на все по отслабващата светлина, на отдалечаващото му се небесно светило. Или този човек бе излязъл, за да чака именно мен, случаен пътник, отбил се на неговият отдавна мъртъв свят и питащ се, що за хора се живели тук? Едва ли някога ще мога да отговоря на този въпрос, както едва ли някога ще успея да се върна там, както и едва ли ще успея да упътя някой да намери този свят гробница и паметник на собствената си цивилизация, но взех книгата. Внимателно извадих книгата от ръцете на мъртвеца и започнах да се връщам, с вкочанени крайници и протекъл от студа нос (нещо доста досадно, за човек, чието лице е преградено със закалено стъкло от ръцете). В Бръкмата стоплих книгата, лъхвайки ме букет от замръзнали преди хилядолетия аромати, принадлежащи на света от който бавно се отдалечавах. Изпих чаша горещ чай от Herba Lingvica, както против настинката, която ме обхващаше, така и за да успея да възприема текста на мъртвият език на Книгата (тогава бях престанал да ползвам услугите на лингвистични машини, с характер). В нея имаше безбройни истории, които може да разкажа…

Всяка прилика с действителни лица и събития е умишлена и целенасочена

За човека постигнал Пълното равновесие

Някога един човек, след дълъг и упорит труд по себе си, търпение, жертви и практикуването на всевъзможни практики за постигане на духовно извисяване (не че бил низък духом, напротив, ама знае ли човек…), достигнал Пълното, Абсолютно и Окончателно равновесие със заобикалящото го. Температурата на тялото му се изравнила с тази на заобикалящата го среда, самият човек спрял да се терзае за всевъзможни важни и маловажни неща, които го терзаели до този момент (например сърбежа на онова място, което не мога да достигна със собствена ръка или крак), спрял да се интересува от всичко извън него, както и от това вътре в него. Престанал да иска, да мечтае, да желае, да чувства и копнее. Изчистил главата си от всичко, което досега му пречело да достигне до състоянието на Пълно, Окончателно и Абсолютно равновесие със заобикалящото го.
След няколко дена край мястото, на което човека достигнал Пълното, Абсолютно и Окончателно равновесие, минал друг човек и въпреки отвращението си от разнеслата се воня го погребал. Така знаел от баща си и така самият той смятал за правилно.

Всяка прилика с действителни лица и събития е умишлена и целенасочена

МАЛКАТА ДУША И СЛЪНЦЕТО
Живяла някога отдавна вън от времето една Малка Душа, която казала веднъж на Бога:
- Аз знам, коя съм аз!
- Чудесно,- отговорил Бог,- и коя си ти?
И Малката Душа му отговорила:
- Аз съм Светлина!
Бог се усмихнал със своята голяма усмивка и казал:
- Вярно е! Ти си светлина!
Малката Душа била много щастлива, тъй като разбрала онова, което рано или късно, разбират всички Души в Царството на Бога.
- Еха, - казала Малката Душа - това наистина е жестоко!
Но скоро станало й недостатъчно едното само знание за това коя е тя. Малката Душа почувствала, че в нея започва нов водовъртеж от желания. Сега тя искала да бъде онова, което е. Тогава към Бога върнала се Малката Душа (което само по себе си съвсем не е лоша идея, за всички души, които искат да бъдат онова което са всъщност) и казала:
- Боже, здравей! Сега когато знам, Коя Съм Аз, дали бих могла и да бъда това?
И Бог отговорил:
- Искаш да кажеш, че искаш да бъдеш Това, което вече си всъщност?
- Виждаш ли, - отговорила Малката Душа,- едно е да знам Коя съм Аз и е съвсем друго наистина да бъда това. Искам да усетя и да почувствам какво е това да си Светлина!
- Но ти и така вече си Светлина,- повторил Бог, отново с усмивка.
- Да, но искам да го усетя, да го почувствам!- викнала Малката Душа.
- Е, какво пък, - Бог казал засмяно,- Трябваше да се досетя за това. Ти винаги си се отличавала със страст към приключенията, - но после изражението на Бог се променило,- Само че тук има една такава работа…
- Каква такава работа?- попитала Малката Душа.
- Не съществува нищо друго освен Светлината. Виждаш ли аз съм създал само това, което ти самата се явяваш и се получава, че по прост начин себе си да познаеш като Това, Което Си, за теб не се предвижда. Разбираш ли, не съществува нищо, които ти да не си
- Ааа, - казала Малката Душа, която била сега малко озадачена.
- Помисли за това ето така, - казал Бог,- Ти си подобна на свещ в лъчите на Слънцето. Ти светиш заедно с милиони, трилиони и трилиарди други свещи, които съставляват Слънцето. И слънцето не би било Слънце без теб. Нека се опита да стане слънце без една от своите свещи…- то просто не би могло да бъде нормално Слънце, защото не би сияло толкова ярко. И ето ти задача: да опознаеш себе си като светлина, когато се намираш в самия център на Светлината?Е как е задачката?
- Ама че си и ти Боже,- присвила очи Малката Душа,- измисли нещо друго!
Тогава Бог пак се усмихнал и казал:
- Аз вече съм измислил. Щом ти не можеш себе си да видиш като Светлина, когато се намираш в Светлината, аз ще те обкръжа с тъмнина.
- А какво е тъмнината?- попитала Малката Душа.
- Това, което ти не си.- Бог отговорил.
- А ще ми бъде ли страшно от тази тъмнина?- заплакала Малката Душа.
- Само ако избереш да се изплашиш,- отговорил Бог,- Но всъщност не съществува нищо, от което би си струвало да се изплашиш.И само ако ти решиш, че има, ще започнеш да се страхуваш. Виждаш ли, все едно ние измисляме всичко това. Ние се преструваме.
- О,- казала Малката Душа и след това се почувствала значително по-добре.
След това бог обяснил, че за да се познае с усещане или да се почувства нещо въобще, трябва да се появи друго противоположно нещо. Или с други думи, ако искаш да почувстваш нещо- ти пораждаш неговата пълна противоположност.
- И това е велик дар, - Бог казал,- тъй като без него нищо не може да се почувства или усети. Ти няма да узнаеш какво е това Топлина без Студа, Горе без Долу, Бързо без Бавно. Ти никога не би разбрала какво е Ляво без Дясно.Тук без Там. Сега без Тогава. По този начин, -продължил Бог,- когато бъдеш обкръжена от тъмнина, не вдигай юмрук към небесата и не си губи ума по този повод. Тогава именно ти ще познаеш Коя си Ти наистина. И всички останали ще почувстват това. Позволи на своята Светлина да сияе толкова ярко, за да може всичко и всеки да разбере колко си ти необикновена!
- Ти искаш да кажеш, че е нормално на другите да позволя да видят колко съм необикновена?- попитала Малката Душа.
- Ами, разбира се! - засмял се Бог,- това си е в реда! Но запомни, че "необикновена" не значи "по-добра". Всеки по своему е необикновен и особен! Мнозина са забравили това. И те ще разберат, че е нормално да бъдеш необикновен и особен, само когато ти видиш, че за тебе е в реда на нещата да бъдеш особена.
- Еха,- казала Малката Душа и почнала да танцува, да се смее и да скача от радост,- Аз мога да бъда толкова особена и необикновена колкото поискам!
- Да, и го можеш още сега,- Бог казал и започнал да танцува и да се смее и да скача заедно с Малката Душа,- Коя част от особеното и необикновеното ти би желала да бъдеш?
- Как така, коя част от особеното и необикновеното?-повторила Малката душа,- аз не разбирам.
- Разбираш,- започнал Бог,- да бъдещ Светлина, значи да си особена, а това включва в себе си много различни части. Да си добър- значи да си особен. Да си нежен- значи да си особен. Да си особен означава също да си творчески и изобретателен. Да бъдеш търпелив и това също значи да си особен. Можеш ли ти да измислиш някакви други начини да бъдеш особена?
Малката Душа поседяла известно време в мълчание.
- Аз мога да измисля много начини да бъда особена! -възкликнала накрая тя. - Да си поддържащ- значи да бъдеш особен. Да бъдеш даващ- това също е да си особен. Да си особен - това е да си дружелюбен. И да си грижовен- това също значи да си особен.
- Да, - съгласил се Бог, - и можеш ти да бъдеш всяка една от тези или пък друга част от особеното, каквато пожелаеш в някой момент. Това именно означава да бъдеш Светлина.
- Знам какво искам да бъда, знам какво искам да бъда! - радостно обявила Малката Душа.- Аз искам да бъда онази част от особеното, която се нарича "прошка". Нали наистина, да си прощаващ значи да си особен?
- О, да,- с увереност казал Бог,- това е много особено.
- Добре,- казала Малката Душа, - именно това да бъда искам. Искам да бъда прощаваща. Искам да опозная себе си като прощаваща.
- Добре,- казал Бог, - но има нещо, което ти трябва да знаеш.
Малката Душа ставала малко нетърпелива. Сега й се струвало, че я очакват на всяка крачка нови усложнения.
- Какво е това?- попитала с въздишка тя.
- Не съществува никой, комуто можеш да простиш.
- Никой?- не могла тя да повярва на току що чутото.
- Никой!- отговорил Бог,- всичко, което съм създал е съвършено. Няма нито една друга душа във всичко, което съм създал, която е по-малко съвършена от теб. Огледай се.
И именно тогава Малката Душа се осъзнала, че край нея са се събрали тълпа други души. Тези души събирали се отдалече и от всякъде, от разни краища на Царството, като разбрали, че Малката душа води разговор необичаен с Бога, и всеки и всички искали да знаят за какво се говори.
Гледайки безкрайното множество събрали се души ,принудена била Душата Малка да се съгласи. Нито една от душите не изглеждала по-малко забележително, по-малко великолепно или по-малко съвършено от самата нея. Това било така удивително, и толкова ярка била светлината излизаща от събралите се души, че на Малката Душа й се наложило дори да присвие очи за да ги гледа.
- И така кому ще прощаваш?- попитал Бог.
- Ммм-да,- казала Малката Душа,- изглежда, че няма да мога да се повеселя. А аз си поисках да се опозная като Това, Което Прощава. Исках да зная как се чувстваш, когато си ето такъв особен.
И Малката Душа се замислила над това, какво би било да се усещаш, когато ти е тъжно. Но именно тогава до нея приближила друга Дружелюбна Душа.
- Не си струва да се тревожиш, Малка Душа, - казала й Дружелюбната душа,- аз ще ти помогна.
- Наистина ли?- светнала Малката Душа,- какво е нужно да направя аз за това?
- Ами нищо, аз просто ще създам за тебе някого, комуто ти ще можеш да прощаваш.
- Можеш ли това?
- Разбира се!- усмихнала се Дружелюбната Душа, в следващото мое раждане, в следващия ми живот аз ще направя нещо, за които ти ще можеш да ми простиш.
- Но защо? Защо ти трябва да правиш изведнъж това?- попитала Малката Душа.- На теб, най- съвършеното Творение! На теб, която вибрира с такава скорост, че се поражда Светлина толкова ярка, и дори е трудно да те гледам! Какво може да те накара да понижиш вибрациите си и твоята ярка светлина да стане тъмна и тежка? Какво може да е причината, ти, която си Светлина, която със звезди танцуваш и се движиш през Царството със скоростта на мисълта, да поискаш в моя живот да дойдеш и да направиш нещо толкова тежко, да направиш нещо лошо?
- Отговорът е много прост,- казала Дружелюбната Душа, - ще го направя затова, защото те обичам.
Малката Душа била удивена да чуе този отговор.
- Не бива да се учудваш толкова,- казала Дружелюбната Душа, - ти същото си правила вече за мен. Нима не помниш? О, колко пъти сме танцували заедно ние, ти и аз. През еони и през векове танцували сме с тебе този танц. От началото на времето и на много места с теб заедно сме го играли.
И двете вече сме били Всичко Това. Били сме Горе и Надолу, Ляво и Дясно. Ние били сме вече Тук и Там, Тогава и Сега. Вече сме били Всичко Това. Били сме и жени и мъже, добри и лоши; ние заедно сме били и жертви и злодеи.
Така постъпвали сме много пъти и преди една за друга, ти и аз; и всяка е създавала за другата точната и съвършена възможност за това да се Прояви и Познае, това, Което Сме Ние Всъщност.
- По такъв начин, - продължила да обяснява на Малката душа,- този път, в нашия следващ живот аз ще бъда за тебе "лошата". И ще направя нещо наистина ужасно и тогава ти ще можеш да се познаеш като Тази, Която Прощава.
- Но какво ще направиш?- попитала Малката Душа, малко нервно,- какво ще бъде това наистина толкова ужасно , което ще направиш?
- О, казала Дружелюбната Душа с усмивка, - непременно ще измислим нещо. Но след това станала някак по-сериозна Дружелюбната Душа и казала с тих глас:
- Знаеш ли, за едно ти си определено права.
- За какво?- поискала да знае малката Душа.
- На мен наистина ще ми се наложи да забавя своите вибрации и да стана много тежка за да мога да направя това не много приятно нещо за тебе. Ще ми се наложи да се преструвам и да бъда нещо, съвършено неприличащо на мене. И сега искам да те помоля за една услуга в отговор.
- Всичко, което искаш! Всичко, което пожелаеш!- възкликнала Малката Душа, започвайки да пее и танцува.- Ще бъда Прощаваща! Ще бъда Прощаваща!- и тогава Малката Душа забелязала, че Дружелюбната Душа стояла все така мълчалива.
- И така, какво ти искаш?- попитала я Малката Душа,- Какво аз за теб мога да направя? Ти си просто ангел като се съгласяваш да сториш това за мен!
- Разбира се, че Дружелюбната Душа е ангел!- прекъснал разговора техен Бог,- Всеки е ангел. Помни винаги това. Аз ви изпращам само ангели и никой освен тях.
И Малката Душа изгаряла от нетърпение да стори нещо за да задоволи молбата на Душата Дружелюбна.
- Е, какво мога да направя аз за теб?- попитала отново.
- Когато аз започна да те бия и да ти причинявам болка,- започнала
Дружелюбната Душа,- в онзи момент, когато ще направя най-лошото от всичко, което можеш да си представиш…В онзи момент…
- Да?- прекъснала я малката Душа,- какво тогава…?
Дружелюбната Душа погледнала в мълчание Малката Душа и после промълвила:
- Помни Коя Съм Аз Наистина.
- О, ама разбира се!- възкликнала Малката Душа,- Обещавам! Винаги ще помня теб такава, каквато виждам те сега и тук.
- Добре,- казала Дружелюбната Душа,- защото виждаш ли каква е тука работата: Аз много силно ще се опитвам да се преструвам, и най-вероятно ще забравя коя съм аз наистина. И ако ти не помниш Коя Съм Аз Наистина, и аз за много дълго време може да го забравя. И ако аз забравя Коя съм Аз , ти също можеш да забравиш Коя Си Ти и ние двете ще се загубим. И тогава ще ни трябва още една душа, която да дойде и да ни напомни за това Кои Сме ние Всъщност.
- Не! Никой няма да ни потрябва!- отново обещала Малката Душа.- Аз ще помня коя си ти! И ще ти бъда благодарна за този дар, който ще ми поднесеш- шанса на позная, да почувствам това Коя Съм Аз.
И било сключено съгласието, и Малката Душа тръгнала към своя нов живот, радостна от това, че светлина ще бъде, което само по себе си е вече много особено; и двойно по-радостна от това, че ще може да бъде онази част от особеното, която се нарича Прошка.
И Малката Душа с нетърпение чакала, кога ще получи възможност да усети и опознае себе си като Прошка и да благодари на онази душа, която ще го направи възможно.
Във всеки нов момент на този нов живот, когато нова душа се появявала на сцената и каквото и да поднасяла в живота на Малката Душа- радост или печал, особено когато било печал, Малката Душа мислела за това, което й казал Бог:
- Помни завинаги, - усмихвал се Бог,- Аз винаги изпращам само ангели и никой освен тях…

Светлина и Любов





Carpe diem!