от темата на Дейти се сетих ,че тук пък може да си колекционираме притчи и истории !...
Ето я и първата !

Говори ми ...с глас ,взет назаем от Тишината.

Един духовно търсещ в Зен дошъл при Ринзай, великия Учител. Той искал да медитира и да стане просветлен, но Ринзай му каза: „Почакай, първо някои други неща. Да започнем от началото. Откъде идваш?"
Човекът му отговорил: „Аз винаги разрушавам мостовете, през които съм преминал".
„Добре - казал Ринзай, - откъде идваш не е важно. Но каква е там тези дни цената на ориза?"
Ученикът се засмял и отговорил: „Не ме провокирай, че ще те шляпна!"
Ринзай се поклонил на духовно търсещия и рекъл: „Ти си приет - защото ако човек все още си спомня цената на ориза там, откъдето идва, той не е подходящ. Всичко, което носиш отминалото, е товар, преграда; то няма да ти позволи да бъдеш отворен към настоящето.

Говори ми ...с глас ,взет назаем от Тишината.

Казват, че когато Буда дошъл пред дверите на върховното, той спрял там, не влязъл. Дверите били отворени, девите, боговете били готови да го посрещнат вътре, но той не влизал. Девите го попитали: „Защо стоиш там? Влез. Ние те чакаме от много векове. Ти си добре дошъл, върнал си се у дома". Буда отговорил: „Ще остана тук, ще трябва да остана тук. Докато и последното човешко същество не мине покрай мен и не влезе през тези двери, аз не мога да вляза".

Говори ми ...с глас ,взет назаем от Тишината.

Когато Бодидхарма станал просветен, той седял до една стена, с гърба си към стената. Изведнъж той се обърнал и погледнал стената. В продължение на девет години той седял само по един начин. Всеки път, когато сядал, той бил с лице към стената. Ако имало някой там - човек с въпроси, духовно търсещ - трябвало да задава въпросите си на неговия гръб.
Хората го питали: „Що за глупава поза си избрал? В света е имало много буди, но никой не е сядал с лице към стената. Защо седиш по този начин? Защо си такъв шантав?"
Бодидхарма отговарял: „Доколкото знам, всички буди са били с лице към стените" - защото всеки път, когато гледаш, има стена. Не в това е въпросът.
Бодидхарма казвал: „Те всички са били с лице към стената, но са били малко по-любезни. Аз не съм толкова любезен, това е всичко. Ни най-малко не ме е грижа какво ще си помислите за мен. Ще си обърна лицето към вас едва тогава, когато видя, че има някой, който може да ме разбере".
В продължение на девет години той бил с лице към стената. Тогава един човек дошъл. Той му казал: „Обърни се към мен или ще се самоубия" - той имал сабя в ръката си. Бодидхарма и тогава не се обърнал. Човекът си отсякъл ръката и казал: „Виж, ръката отиде. Следващото нещо ще бъде главата".
Тогава Бодидхарма се обърнал. Той извикал: „Чакай! Значи ти дойде? - защото само тези, които са готови да се обезглавят, могат да разберат".

Говори ми ...с глас ,взет назаем от Тишината.

Пускала съм я и преди, но е добре да я имаме тук при останалите притчи :))


Eдна притча за коня, каретата, кочияша и Господаря /horse, carriage, driver and Master/

Кон, карета и кочияш заедно образуват една транспортна система, за превозване на потенциален Господар където той или тя поиска да отиде. Каретата предоставя физическото срество за пренасяне на Господаря удобно и сигурно; конят е двигателната сила и кочияшът притежава практическите знания за управляване на цялата система до предназначеното мястото. Конят, каретата и кочияшът трябва да бъдат готови да тръгнат когато Господарят се появи и пожелае да отиде някъде. Обикновено, обаче, системата не работи добре.

Кочияшът често оставя каретата да стои отвън на дъжда и снега, когато би трябвало да е паркирана в гаража, затова много от частите й са ръждясали или прогнили. Поддръжката е била лоша, има части за смяна и това предразполага към опасност при пътуването. Липсата на правилно използване допълнително е влошило състоянието. Каретата има вградена самосмазваща система, например, така че дупките по пътя да изпомпват смазката, но след като е стояла неподвижно дълго време, много от връзките са замръзнали и ръждясали. Външният й вид е станал опърпан и непривлекателен. «Усещането» за пътя, което е важно за сигурно и ефективно пътуване и което би дошло от добре балансирана и добре поддържана карета, е изкривено от нейното лошо състояние.

Конят прекарва много време впрегнат за каретата, навън под дъжда или снега, когато би трябвало да е в конюшнята. Кочияшът не внимава много с диетата на коня, затова храната му е долнокачествена и боледува заради недостатъчно хранене. Понякога конят е пренебрегнат и изобщо не е хранен продължително време и гладува; друг път се храни с прекалено богата храна. Понякога кочияшът е спретнат и са се грижили за него с много обич, друг път злоупотребява и налага конят с камшика без видима причина. Като резултат, конят е непредвидим и невротичен; затова понякога тегли каруцата мощно и стремително, а друг път отказва да тегли; понякога се подчинява на кочияшът, друг път се опитва да го захапе.

Кочияшът трябва да бъде наблизо, готов във свеки момент да скочи при появяването на Господаря, подготвен да управлява конят и каретата до мястото на което Господарят желае да отиде. Също така, той е отговорен за поддръжката на коня и каретата. Обикновено, обаче, кочияшът скита по кръчмите и се напива там заедно с колегите си. Те се веселят в един момент и в следващият се карат; стават сантиментални, разменяйки преувеличения и лъжи за прекрасното /но до голяма степен въображаемо/ пътуване което са поели, или за великите господари, на които те си въпбразяват че служат или ще служат. Реалните преживявания и фантазиите не са разграничени много добре.

В средата на този вечен пиян гуляй, кочияшът обикновено не чува повикването на Господаря да дойде до каретата, да впрегне коня и да го отведе до желаното място. В тези случай, в които повикването е чуто, пяното състояние на кочияша е по-вероятно да заседне някъде с каретата, или да се изгуби, или да я потроши, всместо сигурно и бързо да превози Господаря до мястото.

Чудно ли е тогава, че Господарят рядко дори се опитва да използва конят, каретата и кочияшът? Или кочияшът в моментите на частична трезвеност, чувства че някаква важна мисия в живота му не е била изпълнена? Че конят е изпълнен с възмущение и обезпокоителни редувания на гняв и отчаяние?

Разбира се има чести, частични изключения от описаното състояние. Понякога кочияшът е порядъчно трезвен и интелигентен, но въпреки неготово намерение да се подчини, Господарят не може да отиде много далече с невротичния, полу-гладен кон и счупена карета. Понякога се среща един великолепен, добре хранен, силен и добре трениран кон, впрегнат в каретата, но с дефектните спирачки на каретата, отказващи да работят правилно през половината от времето и пяния кочияш, пътуването може да е вълнуващо, но да не води до никъде. Понякога се среща карета, която изгллежда великолепно и е комфортна, която също така е и внимателно, дорипедантично поддържана, но с пяният кочияш и полу-гладният кон, тя осигурява само луксозно превозване до никъде.

Charles Tart, “Waking Up”

Предполагам вече сте се досетили кои са конят, каретата, кочияшът и Господарят :)

Каретата е физическото ни тяло. Конят са емоциите ни. Кочияшът е интелекта. Господарят е какво можем да станем ако позволим на висшата ни същност да се прояви.

I used to be indecisive, but now I am not so sure.

Веднъж един могъщ цар трябвало да вземе решение, което не му било по сърце. Двама от неговите министри били извършили някакво престъпление, а той много ги обичал. Дори и да били извършили престъпление, той искал да им прости, неговата любов към тях била толкова голяма. Но това било против законите на страната и нямало да бъде добър прецедент. Затова те трябвало да бъдат наказани. А според законите на страната, за такова престъпление се полагало само смъртно наказание. Какво трябва да направи?
Било му много трудно, но намерил изход. Казал:
- Те трябва да бъдат осъдени на смърт, но ще им дам още една възможност. Ще бъде опънато въже между две скали над пропастта. Ако могат да минат по него, ще ги помилвам.
Това било почти невъзможно. Било невъзможно, защото те никога не били ходили по въже, още повече пък по въже, опънато над такава голяма пропаст - сигурна смърт. Да се ходи по въже е голямо изкуство - човек трябва да го научи, то е много трудна дисциплина. Не били и сънували през живота си, че ще станат въжеиграчи.
Единият от двамата не могъл да заспи. Цяла нощ се молел на Бога да му помогне. Сутринта не могъл да изпие чая си. Пристигнал на мястото, където трябвало да стане всичко. Цялата столица била се събрала там.
Другият, знаейки добре, че не знае нищо за ходенето по въже, че нищо не може да се направи и е почти сигурно, че ще умре, защо тогава да не се наспи - и заспал. Сутринта изпил както обикновено чая си. Спокойно пристигнал на мястото. Другият целият се бил разтреперил, а той бил тих п спокоен, много добре знаейки, че ще умре - а когато смъртта е сигурна, защо да се тревожиш? Умри спокойно.
Започнал да върви по въжето, и чудо на чудесата -- той ходел!
Никой не можел да повярва на очите си! Да гледат дошли дори въжеиграчи - дори и те не можели да повярват. Дори за тях това било трудно - разстоянието било твърде голямо и опасността била прекалено голяма. Една погрешна стъпка, едно леко накланяне наляво или надясно... и си отиваш. Едно леко нарушаване на равновесието, и смъртта те очаква на всяка стъпка. Но мъжът вървял, и вървял толкова спокойно, все едно правел сутрешната си разходка. Гой достигнал до отсрещната скала.
Първият мъж треперел, потял се. Извикал от своето място на другия:
- Моля те, кажи ми как премина, за да мога и аз да мина!
Другият извикал:
- Трудно е, защото не знам как. Знам само едно нещо това е начинът, по който съм вървял цял живот. Не съм въжеиграч, но сега разбирам, че съм, защото това е начинът, по който съм живял цял живот - уравновесено, без никога да стигам до крайност. Или, ако се наклоня наляво, незабавно се уравновесявам, накланяйки се надясно. Нищо друго не съм правил. Но това няма да ти помогне, защото това не е нещо, което се научава изведнъж. Ако живееш по този начин, чалъмът за това ти идва.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Един беден бръснар бил много щастлив, извънредно щастлив така, както само бедните понякога могат да бъдат. Той нямал за какво да се тревожи. Бил бръснар на царя; масажирал го, подстригвал косата му, обслужвал го всеки ден.
Дори царят му завиждал и винаги го питал:
- Каква е тайната на твоето щастие? Винаги кипиш от енергия. Като че ли не ходиш по земята, а сякаш летиш. Каква е твоята тайна?
Бедният бръснар казал:
- Не знам. Всъщност, никога преди това не съм чувал думата "тайна". Какво имате предвид? Аз просто съм щастлив. Изкарвам си хляба и това е всичко... след това се оттеглям.
Трябва да е бил лаодзъианец.
След това царят попитал своя везир, своя първи министър - а той имал много знания, бил твърде, твърде ерудиран. Той го попитал:
- Сигурно знаеш тайната на този бръснар. Аз съм могъщ цар. Аз не съм толкова щастлив, а този бедняк, без да има нищо, е толкова щастлив.
Първият министър отговорил:
- Той не знае нищо за затворения кръг на деветдесет и деветте.
Царят попитал:
- Това пък какво е? Везирът се засмял и казал:
- Ти си в него, но не го знаеш. Ще направим следното. Тази нощ ще оставим една чанта с деветдесет и девет рупии в къщата на бръснаря и след това ще наблюдаваме какво ще се случи.
Поставили в къщата чанта с деветдесет и девет рупии.
На следващия ден бръснарят бил като побъркан. Пристигнал много натъжен и разтревожен, всъщност, не бил спал цяла нощ. Броил рупиите в чантата отново и отново - деветдесет и девет. И бил така възбуден - как ще спиш, когато си възбуден? Сърцето му пулсирало, кръвта му бушувала; трябва да е вдигнал кръвното. Мятал се, въртял се в леглото и не можел да заспи. Пак ставал, докосвал тези златни рупии, отново ги броял... нямал навиците да брои пари, а проблемът бил в деветдесет и деветте - защото когато имаш деветдесет и девет, искаш да притежаваш сто. И непрекъснато мислел, какво да направи на другия ден, за да се сдобие с една рупия.
Да спечели цяла златна рупия било трудно за него. Той печелил по няколко петачета и дотогава те му стигали. Как да спечели цяла рупия? Защото една рупия, една златна рупия, означава заплащането му почти за цял месец. Какво ла прави? Обмислял хиляди начини - беднякът, който не бил много наясно с парите, изпаднал в затруднение. Могъл да измисли само едно нещо - един ден да не яде и един ден да яде. По този начин, постепенно, можел да събере една рупия. Сто рупии ще са нещо съвсем друго.
Умът притежава глупостта да завършва нещата. Умът е перфекционист. Деветдесет и девет? Манията го завладява: те трябва да са сто.
Бил тъжен. Пристигнал на следващия ден - не се носел в небето, бил здраво заседнал на земята... и не само на земята, но и с голям товар на гърба, като воденичен камък на врата.
Царят попитал:
- Какво става с теб? Изглеждаш ми много разтревожен.
Той не отговорил, защото не искал да говори за чантата. Но с всеки ден положението се влошавало. Не можел да масажира добре - нямал сила, гладувал.
По едно време царят казал:
- Какво правиш. Сега си съвсем без енергия. И изглеждаш толкова тъжен и нещастен. Какво се е случило?
Един ден трябвало да разкаже на царя; царят много настоявал:
- Разкажи ми, мога да ти помогна. Просто ми кажи какво те мъчи.
Той отговорил:
- Сега просто съм жертва на порочния кръг на деветдесет и деветте.
Когато имаш деветдесет и девет, се създава порочен кръг - искаш те да станат сто. това е хоризонталната линия. И недей да си мислиш, че когато станат сто, нещата ще престанат. Те никога не престават. Умът не знае къде да спре. Той не познава спирането. Затова се проваля. Продължава без спиране, от А към Б, от Б към В и продължава, докато не достигне до Я и не се срути в ада.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Отдавна не бях разказвал за звездните си пътешествия, а щом има слушатели…
Не знам кое по ред беше това пътешествие, след годините в космоса и релативните ефекти на полетите и престоите в близост до Швардсшилдовите диаметри на масивните тела, човек губи представа за времето. Всъщност, за времето исках да разкажа, защото при описваното пътуване попаднах на мястото на което времето бе спряло. Не, не става дума за замръзването на времето при гранични светлинни скорости или за хоризонт на събитията. Става въпрос за един особен сорт космически обекти, представляващи 4% от така наречената тъмна материя, или около 1% от масата на Вселената. Блуждаещите планети. Въпреки очевидната тавтология на този израз, по правилен не съм срещал, поне не сред разказите, които и аз съм слушал. Ще ги опиша накратко. Блуждаещите планети са, тъмни звездни обекти съставени от същите материали, от които са съставени и планетите в коя да е звездна система, за разлика от последните, обаче, те нямат светило около което да обикалят и чиято светлина да отразяват. Повечето блуждаещи планети са нереализирали се слънца, струпали достатъчно вещество за да успеят да го задържат, но недостатъчно за да пламне в тях огънят на ядрените реакции. Не за тях обаче искам да разкажа, а за онази още по рядка категория междузвездни тела, откъснали се някога, поради някакъв катаклизъм от своето светило и започнали едно безкрайно самотно пътешествие в безкрая. Именно на едно такова небесно тяло попаднах, при една от безбройните аварии на бръкмата, която ми служеше за превозно средство. Срещата на един звезден пътешественик с обект от описаната категория е изключително рядка, поради факта, че едва ли някой без да вижда нещо би го намерил, особено в космоса (най малкото защото не можеш да запалиш “купата сено”, за да намериш сред пепелта “иглата”…). Подобни срещи стават при непредвидени обстоятелства, такива като очакваните но винаги изненадващи ни аварии на стари превозни средства…
Още отдалеко видях, че този свят който се разкри от тъмата пред мен, е необикновен. В невероятно силният прожектор на Бръкмата проблеснаха безбройни изкуствени спътници, замръзнали и замлъкнали отдавна, това естествено породи живият ми интерес, към света долу, още от малък препрочитам книгите на Марек, представящи археологията като невероятно приключение и в мен се събудиха отдавна заспалите демони на “нарушителя на спокойствието на мъртвите”. Още докато снижавах, взирайки се в разпръснатите под мен градове, мостове прострели се над някогашните океани и кули издигащи се над върховете на планините, трепетът от докосването до нещо толкова величествено се усили до непоносимост. Едва кацнал, вече навличах скафандъра и заотварях шлюзовете. Излязох …и бързо се върнах обратно, за да навлека върху скафандъра няколко одеала. Никога не вярвайте на рекламите, още повече на тези, които ви предлагат “невероятно устойчиви на студ скафандри”. Така навлечен с евтиния си скафандър, загърнат с няколко одеала, започнах да пристъпвам по улици, по които от хиляди, а може би и от милиони години не беше стъпвал нечий крак. Крачките ми безмълвно вдигаха облачета скреж от замръзналата, някогашна атмосфера на тази планета, а аз зъзнещ се вглеждах в немите сгради, надвиснали над улиците, смъкнах поглед и тогава ги видях, те всички бяха наоколо. Жителите, някогашните жители на този замръзнал свят все още бяха по улиците, в парковете и сградите на градовете си, също замръзнали, превърнали се в паметници на самите себе си. Повечето от тях бяха излезли от сградите и се взираха в някаква точка на небосвода, а когато проследих неволно застиналите им погледи се засмях тъжно над несъстоятелността на действията си, защото нито аз нито, който и да било след мен ще може да види отдалечаващото се светило, което прощално бяха гледали жителите на тази планета. Други от тях бяха замръзнали в лудешкият си танц, по улиците, едни подпрени в изнемогата си по стените, други изпопадали от нея, или от опиянение от местните напитки, всички желаещи да компенсират пропуснатите мигове от карнавала на съществуването си в танца от Карнавала на смъртта. Нито от едните, нито от другите можех да науча нещо повече за това КАКВИ са били ТЕ, какво са копнели и за какво са мечтали, затова продължих своята тиха разходка, внимателно заобикаляйки замразените фигури на космическият Помпей, по пътя си. Търсех отговори в паметниците им, извисили величествени фигури над площадите, но не знаех какво са увековечавали някога тези хора, дали славни победи в сражения, откриването на природни закони или хората изяли най-много за най-кратко време.
Почти се бях отчаял в търсенето си когато намерих четящия, или пишещия или просто замръзналия човек с Книгата. Седеше на пейка в някакъв парк, дали беше притворил очи над книгата, или беше задрямал не знаех, учуди ме това, че някой в последните мигове на живота си, както и на целия живот на света, който е обитавал можеше да излезе и да чете книга, на все по отслабващата светлина, на отдалечаващото му се небесно светило. Или този човек бе излязъл, за да чака именно мен, случаен пътник, отбил се на неговият отдавна мъртъв свят и питащ се, що за хора се живели тук? Едва ли някога ще мога да отговоря на този въпрос, както едва ли някога ще успея да се върна там, както и едва ли ще успея да упътя някой да намери този свят гробница и паметник на собствената си цивилизация, но взех книгата. Внимателно извадих книгата от ръцете на мъртвеца и започнах да се връщам, с вкочанени крайници и протекъл от студа нос (нещо доста досадно, за човек, чието лице е преградено със закалено стъкло от ръцете). В Бръкмата стоплих книгата, лъхвайки ме букет от замръзнали преди хилядолетия аромати, принадлежащи на света от който бавно се отдалечавах. Изпих чаша горещ чай от Herba Lingvica, както против настинката, която ме обхващаше, така и за да успея да възприема текста на мъртвият език на Книгата (тогава бях престанал да ползвам услугите на лингвистични машини, с характер). В нея имаше безбройни истории, които може да разкажа…

Всяка прилика с действителни лица и събития е умишлена и целенасочена

За човека постигнал Пълното равновесие

Някога един човек, след дълъг и упорит труд по себе си, търпение, жертви и практикуването на всевъзможни практики за постигане на духовно извисяване (не че бил низък духом, напротив, ама знае ли човек…), достигнал Пълното, Абсолютно и Окончателно равновесие със заобикалящото го. Температурата на тялото му се изравнила с тази на заобикалящата го среда, самият човек спрял да се терзае за всевъзможни важни и маловажни неща, които го терзаели до този момент (например сърбежа на онова място, което не мога да достигна със собствена ръка или крак), спрял да се интересува от всичко извън него, както и от това вътре в него. Престанал да иска, да мечтае, да желае, да чувства и копнее. Изчистил главата си от всичко, което досега му пречело да достигне до състоянието на Пълно, Окончателно и Абсолютно равновесие със заобикалящото го.
След няколко дена край мястото, на което човека достигнал Пълното, Абсолютно и Окончателно равновесие, минал друг човек и въпреки отвращението си от разнеслата се воня го погребал. Така знаел от баща си и така самият той смятал за правилно.

Всяка прилика с действителни лица и събития е умишлена и целенасочена

МАЛКАТА ДУША И СЛЪНЦЕТО
Живяла някога отдавна вън от времето една Малка Душа, която казала веднъж на Бога:
- Аз знам, коя съм аз!
- Чудесно,- отговорил Бог,- и коя си ти?
И Малката Душа му отговорила:
- Аз съм Светлина!
Бог се усмихнал със своята голяма усмивка и казал:
- Вярно е! Ти си светлина!
Малката Душа била много щастлива, тъй като разбрала онова, което рано или късно, разбират всички Души в Царството на Бога.
- Еха, - казала Малката Душа - това наистина е жестоко!
Но скоро станало й недостатъчно едното само знание за това коя е тя. Малката Душа почувствала, че в нея започва нов водовъртеж от желания. Сега тя искала да бъде онова, което е. Тогава към Бога върнала се Малката Душа (което само по себе си съвсем не е лоша идея, за всички души, които искат да бъдат онова което са всъщност) и казала:
- Боже, здравей! Сега когато знам, Коя Съм Аз, дали бих могла и да бъда това?
И Бог отговорил:
- Искаш да кажеш, че искаш да бъдеш Това, което вече си всъщност?
- Виждаш ли, - отговорила Малката Душа,- едно е да знам Коя съм Аз и е съвсем друго наистина да бъда това. Искам да усетя и да почувствам какво е това да си Светлина!
- Но ти и така вече си Светлина,- повторил Бог, отново с усмивка.
- Да, но искам да го усетя, да го почувствам!- викнала Малката Душа.
- Е, какво пък, - Бог казал засмяно,- Трябваше да се досетя за това. Ти винаги си се отличавала със страст към приключенията, - но после изражението на Бог се променило,- Само че тук има една такава работа…
- Каква такава работа?- попитала Малката Душа.
- Не съществува нищо друго освен Светлината. Виждаш ли аз съм създал само това, което ти самата се явяваш и се получава, че по прост начин себе си да познаеш като Това, Което Си, за теб не се предвижда. Разбираш ли, не съществува нищо, които ти да не си
- Ааа, - казала Малката Душа, която била сега малко озадачена.
- Помисли за това ето така, - казал Бог,- Ти си подобна на свещ в лъчите на Слънцето. Ти светиш заедно с милиони, трилиони и трилиарди други свещи, които съставляват Слънцето. И слънцето не би било Слънце без теб. Нека се опита да стане слънце без една от своите свещи…- то просто не би могло да бъде нормално Слънце, защото не би сияло толкова ярко. И ето ти задача: да опознаеш себе си като светлина, когато се намираш в самия център на Светлината?Е как е задачката?
- Ама че си и ти Боже,- присвила очи Малката Душа,- измисли нещо друго!
Тогава Бог пак се усмихнал и казал:
- Аз вече съм измислил. Щом ти не можеш себе си да видиш като Светлина, когато се намираш в Светлината, аз ще те обкръжа с тъмнина.
- А какво е тъмнината?- попитала Малката Душа.
- Това, което ти не си.- Бог отговорил.
- А ще ми бъде ли страшно от тази тъмнина?- заплакала Малката Душа.
- Само ако избереш да се изплашиш,- отговорил Бог,- Но всъщност не съществува нищо, от което би си струвало да се изплашиш.И само ако ти решиш, че има, ще започнеш да се страхуваш. Виждаш ли, все едно ние измисляме всичко това. Ние се преструваме.
- О,- казала Малката Душа и след това се почувствала значително по-добре.
След това бог обяснил, че за да се познае с усещане или да се почувства нещо въобще, трябва да се появи друго противоположно нещо. Или с други думи, ако искаш да почувстваш нещо- ти пораждаш неговата пълна противоположност.
- И това е велик дар, - Бог казал,- тъй като без него нищо не може да се почувства или усети. Ти няма да узнаеш какво е това Топлина без Студа, Горе без Долу, Бързо без Бавно. Ти никога не би разбрала какво е Ляво без Дясно.Тук без Там. Сега без Тогава. По този начин, -продължил Бог,- когато бъдеш обкръжена от тъмнина, не вдигай юмрук към небесата и не си губи ума по този повод. Тогава именно ти ще познаеш Коя си Ти наистина. И всички останали ще почувстват това. Позволи на своята Светлина да сияе толкова ярко, за да може всичко и всеки да разбере колко си ти необикновена!
- Ти искаш да кажеш, че е нормално на другите да позволя да видят колко съм необикновена?- попитала Малката Душа.
- Ами, разбира се! - засмял се Бог,- това си е в реда! Но запомни, че "необикновена" не значи "по-добра". Всеки по своему е необикновен и особен! Мнозина са забравили това. И те ще разберат, че е нормално да бъдеш необикновен и особен, само когато ти видиш, че за тебе е в реда на нещата да бъдеш особена.
- Еха,- казала Малката Душа и почнала да танцува, да се смее и да скача от радост,- Аз мога да бъда толкова особена и необикновена колкото поискам!
- Да, и го можеш още сега,- Бог казал и започнал да танцува и да се смее и да скача заедно с Малката Душа,- Коя част от особеното и необикновеното ти би желала да бъдеш?
- Как така, коя част от особеното и необикновеното?-повторила Малката душа,- аз не разбирам.
- Разбираш,- започнал Бог,- да бъдещ Светлина, значи да си особена, а това включва в себе си много различни части. Да си добър- значи да си особен. Да си нежен- значи да си особен. Да си особен означава също да си творчески и изобретателен. Да бъдеш търпелив и това също значи да си особен. Можеш ли ти да измислиш някакви други начини да бъдеш особена?
Малката Душа поседяла известно време в мълчание.
- Аз мога да измисля много начини да бъда особена! -възкликнала накрая тя. - Да си поддържащ- значи да бъдеш особен. Да бъдеш даващ- това също е да си особен. Да си особен - това е да си дружелюбен. И да си грижовен- това също значи да си особен.
- Да, - съгласил се Бог, - и можеш ти да бъдеш всяка една от тези или пък друга част от особеното, каквато пожелаеш в някой момент. Това именно означава да бъдеш Светлина.
- Знам какво искам да бъда, знам какво искам да бъда! - радостно обявила Малката Душа.- Аз искам да бъда онази част от особеното, която се нарича "прошка". Нали наистина, да си прощаващ значи да си особен?
- О, да,- с увереност казал Бог,- това е много особено.
- Добре,- казала Малката Душа, - именно това да бъда искам. Искам да бъда прощаваща. Искам да опозная себе си като прощаваща.
- Добре,- казал Бог, - но има нещо, което ти трябва да знаеш.
Малката Душа ставала малко нетърпелива. Сега й се струвало, че я очакват на всяка крачка нови усложнения.
- Какво е това?- попитала с въздишка тя.
- Не съществува никой, комуто можеш да простиш.
- Никой?- не могла тя да повярва на току що чутото.
- Никой!- отговорил Бог,- всичко, което съм създал е съвършено. Няма нито една друга душа във всичко, което съм създал, която е по-малко съвършена от теб. Огледай се.
И именно тогава Малката Душа се осъзнала, че край нея са се събрали тълпа други души. Тези души събирали се отдалече и от всякъде, от разни краища на Царството, като разбрали, че Малката душа води разговор необичаен с Бога, и всеки и всички искали да знаят за какво се говори.
Гледайки безкрайното множество събрали се души ,принудена била Душата Малка да се съгласи. Нито една от душите не изглеждала по-малко забележително, по-малко великолепно или по-малко съвършено от самата нея. Това било така удивително, и толкова ярка била светлината излизаща от събралите се души, че на Малката Душа й се наложило дори да присвие очи за да ги гледа.
- И така кому ще прощаваш?- попитал Бог.
- Ммм-да,- казала Малката Душа,- изглежда, че няма да мога да се повеселя. А аз си поисках да се опозная като Това, Което Прощава. Исках да зная как се чувстваш, когато си ето такъв особен.
И Малката Душа се замислила над това, какво би било да се усещаш, когато ти е тъжно. Но именно тогава до нея приближила друга Дружелюбна Душа.
- Не си струва да се тревожиш, Малка Душа, - казала й Дружелюбната душа,- аз ще ти помогна.
- Наистина ли?- светнала Малката Душа,- какво е нужно да направя аз за това?
- Ами нищо, аз просто ще създам за тебе някого, комуто ти ще можеш да прощаваш.
- Можеш ли това?
- Разбира се!- усмихнала се Дружелюбната Душа, в следващото мое раждане, в следващия ми живот аз ще направя нещо, за които ти ще можеш да ми простиш.
- Но защо? Защо ти трябва да правиш изведнъж това?- попитала Малката Душа.- На теб, най- съвършеното Творение! На теб, която вибрира с такава скорост, че се поражда Светлина толкова ярка, и дори е трудно да те гледам! Какво може да те накара да понижиш вибрациите си и твоята ярка светлина да стане тъмна и тежка? Какво може да е причината, ти, която си Светлина, която със звезди танцуваш и се движиш през Царството със скоростта на мисълта, да поискаш в моя живот да дойдеш и да направиш нещо толкова тежко, да направиш нещо лошо?
- Отговорът е много прост,- казала Дружелюбната Душа, - ще го направя затова, защото те обичам.
Малката Душа била удивена да чуе този отговор.
- Не бива да се учудваш толкова,- казала Дружелюбната Душа, - ти същото си правила вече за мен. Нима не помниш? О, колко пъти сме танцували заедно ние, ти и аз. През еони и през векове танцували сме с тебе този танц. От началото на времето и на много места с теб заедно сме го играли.
И двете вече сме били Всичко Това. Били сме Горе и Надолу, Ляво и Дясно. Ние били сме вече Тук и Там, Тогава и Сега. Вече сме били Всичко Това. Били сме и жени и мъже, добри и лоши; ние заедно сме били и жертви и злодеи.
Така постъпвали сме много пъти и преди една за друга, ти и аз; и всяка е създавала за другата точната и съвършена възможност за това да се Прояви и Познае, това, Което Сме Ние Всъщност.
- По такъв начин, - продължила да обяснява на Малката душа,- този път, в нашия следващ живот аз ще бъда за тебе "лошата". И ще направя нещо наистина ужасно и тогава ти ще можеш да се познаеш като Тази, Която Прощава.
- Но какво ще направиш?- попитала Малката Душа, малко нервно,- какво ще бъде това наистина толкова ужасно , което ще направиш?
- О, казала Дружелюбната Душа с усмивка, - непременно ще измислим нещо. Но след това станала някак по-сериозна Дружелюбната Душа и казала с тих глас:
- Знаеш ли, за едно ти си определено права.
- За какво?- поискала да знае малката Душа.
- На мен наистина ще ми се наложи да забавя своите вибрации и да стана много тежка за да мога да направя това не много приятно нещо за тебе. Ще ми се наложи да се преструвам и да бъда нещо, съвършено неприличащо на мене. И сега искам да те помоля за една услуга в отговор.
- Всичко, което искаш! Всичко, което пожелаеш!- възкликнала Малката Душа, започвайки да пее и танцува.- Ще бъда Прощаваща! Ще бъда Прощаваща!- и тогава Малката Душа забелязала, че Дружелюбната Душа стояла все така мълчалива.
- И така, какво ти искаш?- попитала я Малката Душа,- Какво аз за теб мога да направя? Ти си просто ангел като се съгласяваш да сториш това за мен!
- Разбира се, че Дружелюбната Душа е ангел!- прекъснал разговора техен Бог,- Всеки е ангел. Помни винаги това. Аз ви изпращам само ангели и никой освен тях.
И Малката Душа изгаряла от нетърпение да стори нещо за да задоволи молбата на Душата Дружелюбна.
- Е, какво мога да направя аз за теб?- попитала отново.
- Когато аз започна да те бия и да ти причинявам болка,- започнала
Дружелюбната Душа,- в онзи момент, когато ще направя най-лошото от всичко, което можеш да си представиш…В онзи момент…
- Да?- прекъснала я малката Душа,- какво тогава…?
Дружелюбната Душа погледнала в мълчание Малката Душа и после промълвила:
- Помни Коя Съм Аз Наистина.
- О, ама разбира се!- възкликнала Малката Душа,- Обещавам! Винаги ще помня теб такава, каквато виждам те сега и тук.
- Добре,- казала Дружелюбната Душа,- защото виждаш ли каква е тука работата: Аз много силно ще се опитвам да се преструвам, и най-вероятно ще забравя коя съм аз наистина. И ако ти не помниш Коя Съм Аз Наистина, и аз за много дълго време може да го забравя. И ако аз забравя Коя съм Аз , ти също можеш да забравиш Коя Си Ти и ние двете ще се загубим. И тогава ще ни трябва още една душа, която да дойде и да ни напомни за това Кои Сме ние Всъщност.
- Не! Никой няма да ни потрябва!- отново обещала Малката Душа.- Аз ще помня коя си ти! И ще ти бъда благодарна за този дар, който ще ми поднесеш- шанса на позная, да почувствам това Коя Съм Аз.
И било сключено съгласието, и Малката Душа тръгнала към своя нов живот, радостна от това, че светлина ще бъде, което само по себе си е вече много особено; и двойно по-радостна от това, че ще може да бъде онази част от особеното, която се нарича Прошка.
И Малката Душа с нетърпение чакала, кога ще получи възможност да усети и опознае себе си като Прошка и да благодари на онази душа, която ще го направи възможно.
Във всеки нов момент на този нов живот, когато нова душа се появявала на сцената и каквото и да поднасяла в живота на Малката Душа- радост или печал, особено когато било печал, Малката Душа мислела за това, което й казал Бог:
- Помни завинаги, - усмихвал се Бог,- Аз винаги изпращам само ангели и никой освен тях…

Светлина и Любов





Carpe diem!

Чудесно е!

Такива приказки трябва да се четат на децата, а и на възрастните.

Един ден майката влиза в кухнята и намира малката си дъщеричка на масата, разхвърляла фулмастери навсякъде, дълбоко вглъбена в картинката, която рисува. „Ау, я да видим какво рисуваш", казала майката. „Това е Бог, маме", отвърнало чаровното момиченце и погледнало с блестящи очи. „О, сладурано, това е толкова мило", казала майката, опитвайки се да бъде полезна. „Но знаеш ли, никой всъщност не знае със сигурност как изглежда Бога."
„Ами", изчуруликала малката, „ако само ме оставиш да свърша..."

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

- Един човек пътувал. Стигнал до голямо
езеро, на което единият бряг бил опасен
и страховит, а другият - сигурен и безо-
пасен. Нямало лодка, с която да достигне
отсрещния бряг. нито мост, по който да
премине. Човекът се замислил: „Това езе-
ро е голямо, брегът от тази страна е
опасен и ме обзема страх, но другият е
сигурен и безопасен. Няма лодка, с която
да се прехвърля до другия бряг, нито мост.
по който да премина. Добре ще е да събе-
ра дървета, клони и съчки и да направя
сал. с който да се добера до отвъдния
бряг, като си помагам с ръце и крака."
Тогава този човек, о, монаси, събрал дърве-
та, трева, листа, клони и си направил сал,
с който да премине на отвъдния бряг, ка-
то си помага с ръце и крака. Когато пре-
косил езерото, той си казал: „ Този сал ми
помогна много. С него успях безопасно да
премина на този бряг, като си помагах с
ръце и крака. Добре ще бъде да го взема със
себе си и да го нося на главата или на
гърба си навсякъде, където реша да ида."
Как мислите, о, монаси? Правилно ли е
постъпил този човек?
- Не, Повелителю.
- А как е трябвало да постъпи със сала?
Той е трябвало, след като премине на дру-
гия бряг. да си каже: „ Този сал ми послужи
добре. Благодарение на него се добрах до
безопасния бряг, като си помагах с ръце и
крака. Добре ще бъде да го оставя на брега
или във водата и да продължа пътя си."
Ето как е трябвало да постъпи този човек.
Така и аз, о, монаси, проповядвам учение,
което прилича на сала, то е предназначено
за преминаване, не за носене. А вие, о, мо-
наси, които разбирате, че учението е като
сала, трябва да се откажете дори от доб-
рите неща. а какво остава за лошите.





Carpe diem!

Белажки върху Втора история:

Характерът на втората история е неясен, както ще се убедите сами. Дали е част от политически трактат, притча или “библейски” текст не е ясно, всъщност възможно е представената история да е и запис или преразказ на действителни събития преживени и прерзказани от автора. За особеностите на изкуството на жителите на замръзналия свят не знаем нищо и поради това не можем да определим дали въпросния текст представлява някаква форма на художествено творчество или просто бюлетин на събития. Все пак, съдейки по текста можем да заключим, че жителите на този отдавна мъртъв свят са се вълнували от същото от което се вълнуваме и ние и са търсили същите отговори които търси и е търсило човечеството.

Грум влязъл в града без да бъде забелязан, въпреки дългото очакване и приготовленията, които гражданите подготвяли дълго за негото пристигане. Грум бил исприч и като такъв не можел да лъже. Всички очаквали да е красив или поне достолепен но видът му бил противоположен на очакваното, Грум бил грозен и с нелеп вид, каквато е и истината, която звучала от устата му.
Когато пристъпил по стълбите на Управлението и тихо се представил на обитаващите го настъпила суматоха. Церемонията по посрещането на Грум не предвиждала встъпването му в Управлението и затова настъпило объркване, но суматохата бързо утихнала, когато се появили Управляващите. Наобиколили Грум, гледали го и го преценявали по себе си, после го попитали:
- Грум, ти казваш само и единствено истината, кажи ни, кажи ни Истината.
- Истината – казал Грум, подсмихвайки се под мустак – е, че нито аз нито вие се намираме на мястото си.
Някой се изкикотил нервно от задните редици, но повечето погледи станали свъсени.
- Грум, ти казваш, че мястото ни не е тук, а къде е, след като сме най достойни за местата си? – попитали отново.
- Ако вие сте най достойни от градът, който представлявате, то срутете стените на Управлението, превърнете го в поляна и насядайте на нея.
- А какво да правин с недоволните. Ще ни разкъсат, ще ни обиждат и оплюват? - Попитали отново.
- Достойния човек не се бои от нищо, най малкото от хули и обиди. Но вие се страхувате от законите и не ги спазвате, затова ви хулят и обиждат.
- Ние правим законите и ги спазваме, защото закните са според нас. Не ги спазват тези които ни хулят и обиждат.– засмял се най възрастния между Управниците.
- За природните закони говорех, когато законите на хората, които вие правите, действат в една посока ще се проияви противоположно действие, като хули и обиди и неспазване. Всяко действие поражда противодействие, а това е природен закон.
- Но какво да правим?
- Направете закони за хората, които се уравновесяват, за да не ги уравновесява природата.
- Но как щом хората са тъй несъвършенни и не могат да ни разберат, за да има идеални закони трябва да има и идеални хора, които да живеят според тях? - Заоправдавали се Управниците.
- Законите са за това да уравновесяват несъвършенносто, ако всички бяха съвършенни нямаше да има нужда от закони, а щом вашите закони не могат да уравновесяват значи не са закони, а пътища за някой от Вас и бариери за друг.
- Но как тогава ще накараме хората да се стремят към съвършенство, ако създадем съвършенните закони? - упорствали.
Грум отново се засмял.
- Всяко съвършенство носи е белегът на близък край, дори може да се каже, че са две имена на едно и също нещо. Няма съвършенно състояние, освен покоя, а животът е непрестанно движение. Спре ли движението изчезва и живота...

Всяка прилика с действителни лица и събития е умишлена и целенасочена

Имало едно време едно обикновено момиче, ама съвсем обикновено, но ...винаги има едно -но, то било и е много любознателно и отгоре на това смело. Е, няма как да научаваш и откриваш нови неща ако не си смел. Да, но случвало се да попадне в ситуации ,от които трудно се излиза, но смелостта и помагала често,но един път...само един път...
Тя се озовала в средата на голямо блато,с ужас вижадала как то сантиметър по сантимерър я поглъща и нищо не можело да се направи. Събрала цялата си смелост и кураж, всичките си сили и тези дори които не мислила, че има и се опитала да се измъкне,но...винагиима едно-но...не успявала. Викала на приятелите си и хората стоящи на брега на блатото но те и обърнали гръб. Защо?-тя не знаелаа и нямало време да се замисли. гледала с молещи очи към познати и непознати но виждала само подигравателни усмивки и хубавите им гърбове.
Погледнала слънцето и небето и си спомнила, че и останали само мечтите, в които вярвала, че са единственото място където може да се скрие,когато стане напечено. Помечтала си , безразсъдно и наивно, както винаги,как може все пакнякой да и помогне, тя била човека който помага и колкото и харесвало това, толкова мразила да и помагат и да се чувства безсилна...помечтала си...
И тогава...и само тогава....
видяла в далечината блестящо кълбо от прах, когато то са приближило, тя се загледала внимателно, забравила дори къде се намира и
О,невероятно!
От мъглата се появил смел конник, с блестящи допехи, силни ръце и горди очи
Не може да бъде-помислила си, но..винаги има едно-но,нали си спомняте, че тя харесвала мечтите, а и вярвала в невероятното и...
и си помислила
-Как можа да дойдеш точно сега, не съм гримирана, нямам прическа, виж на какво приличам, и къде съм се набутала...
-Красива си- казал рицаря на честта.
-О,- свела тя срамежливо поглед.
-Искаш ли да ти помогна?
-Не, казала тя,аз ще се справя сама-не искала поне за глезана да я мисли.
той се усмихнал нежно и уверено
-Дай ми ръка, аз ще ти помогна, не се страхувай ...
-Защо да го правиш?
-Защото ми харесва да помагам, чувствам се силен, а и не мога така да мина покрай теб ида не ти помогна-казал той, докато и подавал силната си ръка и я гледал с поглед вдъхващ доверие.
-Но аз цялата съм в кал-казала тя засрамено
-Не се притеснявай, ти трябва да си вярваш, ти си силна, красива си, умна си, просто в момента си в това положение, трябва да се харесваш, да си вярваш, да не те интересуват какво казват другите, дори да не те интерисувам аз...
-Красиви думи-казала тя и им повярвала
Подала си треперещата ръка, цялата в тиня, но..винаги има едно-но, честна искрена и приятелска, подала я с готовност и радост, така като се подава ръка на истински приятел и казала:
-Здравей, аз съм...няма значение и ти кой си, невероятно е че дойде...вярвам ти...да тръгваме...
Рицаря се усмихнал,на него това не му коствало нищо, хванал я смело и дръзко и спокойно я сложило себе си на седлото и бавно тръгнал по водата, с цялото достолепие на рицар на честта ...
Тя притихнала зад него се мъчила да повярва, че не сънува
Искаш ли да ти разкажа нещо докато стигнем до брега,за дане мислиш за глупости-казал мъдро той
-Искам-казала тя, толкова харесвам приказки
и той и разказал една вълшебна приказка...за принцове и принцеси

И един ден те стигнали брега там където е края на блатото и началото на сушата...
-Аз трябва да тръгвам сега-казал рицаря и се качил на коня си
-Не вярвах че съществуваш...и утре сигурно пак няма да вярвам, че те има, но никога няма да те забравя
-Вярвай в себе си-казал той
-Сега тръгвай-казал рицаря и се обърнал и яхнал коня и изчезнал на там от където се появил ...
тя ли?
Тя постояла още малко на брега загледана и неразбираща нищо, само с чувството, не, без чувства само с вяра
После и тя тръгнала с една сълза през рамо, объщала се няколко пъти с надежда назад, но него го нямало там и не искала да го има, той сега е някъде и помага на други, така е най-добе...
-Нека бъде там, с тези на които е нужен и тези които вярват в нереалното за да повярват в него, в рицаря на честта
Тя взе едно малко камъче и го хвърли в блатото...
-как можах да се набутам там?
-Но ако не бях...как щях да знам че невъзможните неща се случват с невероятните хора
Погледна още веднъж назад...
но той и каза винаги да гледа напред
-Разбира се, че беше прав
тя му беше признателна и затова което беше назад и никога няма да се върне и затова, че беше толкова умен да я остави да върви сама напред
Тя се усмихна през сълзи, с бърз жест ги изтри, уверено вдигна глава и тръгна,но.... без-но, този път нямаше -но...тръгна смело напред...

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

ДРАКОНИ



Пу-Сун-Лин



Превод от старокитайски: Бора Беливанова





На границата на района Бейцзе се спуснал дракон и влязъл в едно село. Движел се тежко, тромаво. Вмъкнал се в дома на един бивш чиновник. Вратата едва го побрала, цялата я запълнил и така влязъл. Вкъщи всички до един хукнали да бягат. Качили се на горния етаж и почнали да крещят и да шумят така, сякаш някой с топ стреля.
Тогава драконът излязъл. Реката била плитка, вода по-малко от две педи. Драконът нагазил, почнал да се върти и търкаля, цялото му тяло се покрило с кал и тиня. После с все сили скочил нагоре, но на не повече от две педи височина внезапно паднал. Свил се в тинята и стоял там три дни. По люспите му се събрали мухи.
Неочаквано рукнал пороен дъжд. Тогава драконът с гръм сесе издигнал към небето, отишъл си.



Студентът Фан с приятели се изкачил в планината Нюшан. Влезли всичките в един храм да се разходят и да го разгледат. Внезапно измежду гредите паднала една жълта тухла. Качили се горе да видят какво има и открили малка змия, тъничка като дъждовен червей.
Неочаквано змията се завъртяла един път и станала колкото пръст; завъртяла се още един път - станала колкото колан. Всички се сепнали, разбрали, че това е дракон, и се затичали надолу. Вече изминали половината път през планината, когато чули, че в храма протътнал гръм. Небето се покрило с черни облаци като с похлупак и един огромен дракон, виейки се, се издигнал нагоре и след известно време се изгубил.
А пък в село Сяосянгун, околия Чжанцю, една селянка била в полето, когато задухал силен вятър. Прах и пясък я зашибали по лицето. И тя усетила, че нещо й влязло в едното око, там сякаш попаднал житен осил.
Трила окото, издухвали й го, но нищо не помогнало.
Повдигнали клепача, огледали вътре внимателно - зеницата била здрава, нищо й нямало, но от вътрешната страна се виела една червена нишчица.
Някой казал:
- Това е спящ дракон.
Жената се разтревожила, уплашила се, вече си чакала смъртта.
Минали три месеца и нещо. Веднъж връхлетяла буря и пороен дъжд. Тогава внезапно проехтял страшен гръм, драконът разцепил очната орбита и излязъл, отишъл си.
А на жената не нанесъл ни най-малка вре-да
Юан Сюан-съ разказваше:
- В Сучжъу веднъж притъмняло, загърмяло много силно. Хората видели, че между облаците виси дракон, люспите му мърдат и се разтварят, а в ноктите си прехвърля човешка глава. Коси, вежди - всичко на главата се виждало ясно. След известно време драконът влязъл в облаците и изчезнал. А не се чуло да има някъде изгубена човешка глава.






(Пу-Сун-Лин (1640-1715 г.) е едно от необичайните явления в късната старокитайска литература. Наричали го "чиновника-фантазьор", който дръзва да пише за "забранените" по онова време теми в конфуцианската литературна традиция: чудеса, сила, безредици, духове, ирационални обрати. Несъмнено високо ерудиран и талантлив, Пу-Сун-Лин ни изненадва и днес с брилянтните си разкази.)