Това е продължение на един разговор с Божидар от друга тема, но тъй като той не е личен, а предполагам има отношение към всеки човек, особено усещащ любовта, четящ Ошо и не само, отварям тази тема...

-------------------------------------------------------------------------------------------------------
Как всичко е толкова естествено и просто.Ама като сме такива слепоци!
Явно здравата са ни омотали.
Вчера гледах шоуто на Слави.Госта му бе диджей болен от церебрална парализа.Винаги съм усещал,че в такива хора има голяма сила,но до сега не съм могъл да си обясня каква.Обществото съзнателно доста отдавна е прикри-
вало,отхвърляло "болните" от подобно естество."Здравото общество"!
Мисля,че разбрах един от аспектите на тази сила.Според мен не е само волята
да се борят с живота в това неравностойно положение,а възможноста да не
могат да наранят друг човек или живо същество.Да,възможноста.Тази,която ние "здравите" я нямаме.Замисляли ли сме се,колко много сме наранили,съзна-
телно или не.Добре е,че някой се опитваме да го намалим.
И тук стигаме до един от нюансите на нищото.
Обратното на това,което по горе писах са тези,които живеят за да нараняват
или нараняват за да живеят,все едно,това няма значение.В повечето случаи те
са на "върха" на обществото,на предните редици.Те са "най-здравите",
най-интелигентните,"най-здравомислещите".
Каква пародия.Ами,то е казано "Първите ще бъдат последни,последните
първи".Само малко е объркано,излишно е "ще".Те са,но кой да види.

Нишката е подадена,мисля че не се плашиш от експерименти от нищото.
--------------------------------------------------------------------------------------------------------


И книги и вестници, все отзад напред обичам да тръгвам да чета, после се връщам по реда си, отначало, не знам защо е така, може би усета, че края на нещо е всъщност началото. Това понякога ми пести време, което разбира се вероятно е илюзия...

Не се плаша от експерименти от нищото, то всичко не е ли експеримент, резултатът не е известен, защото има безкрайно много възможности, безкрайно много допирателни до нашата индивидуална сфера, които по един или друг начин ни влияят, щом ни докосват.

Кое ни наранява? Чувствала съм се наранявана, не един път...Все по-малко наранявания има, когато сферата е по-малка, защото по-малко допирателни ще има към нея. Тогава точица ли да стана? Това ме навежда на мисълта, че е нужно пълно смирение, според моята представа...Болката, болестта не е ли начин на смиряване, осъзнаване по принуда? Когато страдаме, ставаме по-меки, по-приемащи останалите, по-разбиращи. Милосърден не може да бъде човек, който не е страдал.

Понякога една болка може да озлоби един човек и той да наранява с мисъл, с чувство, с цялото си излъчване, когато не е успял да осъзнае причината за болката. Предполагам не си имал предвид физическа способнаст за нараняване, не гледах предаването...

Дъгата

Редактирано от Изrpeв на 02.07.03 15:39.

Благодаря за истрела.

Физическото нараняване според мен е едно от продълженията на психическо-
то,една негова разновидност.

И аз очаквам включвания за тази тема с интерес.

Здравей!

В реда на мисли, че колкото се смирява/смалява човек, по-малък шанс има да бъде наранен, изведнъж си викам - като изчезне, въобще няма да го нараняват, ама тогава няма да има кой да го интересува всичко това...

Прав си, че физическото нараняване е най-грубата форма на вмешателство, на агресия, а тя преди това е породена на друг план.

П.с. Днес сутринта ме поздрави една червена роза от един розов храст, пък и беше ароматна...

Дъгата<P ID="edit"><FONT class="small"><EM>Редактирано от Изrpeв на 02.07.03 20:39.</EM></FONT></P>

Редактирано от Изrpeв на 02.07.03 21:03.

Привет!
Почти не съм се включвал тук, с малки изключения, но темата ме изкуши да изкажа мнението си! И особено твоето мнение "че колкото се смирява/смалява човек, по-малък шанс има да бъде наранен, изведнъж си викам - като изчезне, въобще няма да го нараняват, ама тогава няма да има кой да го интересува всичко това...". Знаеш ли, в някаква степен това е вярно и според мен, но се замислих, след като не може това да стане на физическо ниво/смаляването до изчезване/, то би могло да стане на друго! някак изведнаж ми просветна, че ако вместо "човек", използваме "егото човешко", ефекта няма да е много различен, а , мисля, ще е и много по-точен! Тази аналогия правя с една уговорка - възприел съм мисълта, че всяко едно чувство, което възниква у човек, е предизвикано от перспективата, от която е погледнат съответния проблем, т.е. от гледната точка! Така, че от тази позиция мисля, че човек би могъл да възприема едно и също нещо от различни ъгли, което би довело до възникване на две различни /може дори противоположни/ усещания. А ако това е вярно, това би означавало, че нараняването не "идва" от някъде, а идва от самите нас, чрез нашето отношение към проблема/думата не е най-точната/. Така че лично бих се замислил дали бих обвинил някого за това, че у мен е възникнало определено усещане по повод на нещо.

Привет!

Естествено, не съм имала предвид физическо смалаване, защото то няма нищо общо със смиряването...Ти си го изказал по-точно. И дума не може да става за обвинение към някого, вън от нас за това, че сме се почувствали наранени. Въпросът, който тръгнахме с Божидар да нищим беше, че хората, които са физически безпомощни, имат "възможността" да не нараняват. Виж колко парадоксално на пръв поглед - това, което е сила за един /на физически план, общоприетото - физическо здраве, материално стабилност, понякога власт/ в един момент, при обърната гледна точка, може да се приеме като слабост, ако не се смири вътрешно човек, ако е загубил способността си да вижда физически слабите...Физически слабите много често са духовно по-силни, не всички, разбира се, както и не всички физически здрави използват това, за да властват, да се утвърждават за сметка на "слабите".

Нараняването за мене е допускане на нещо или някого в нас, когато не сме били готови, когато сме очаквали да ни донесе нещо, а той идва с празни ръце или идва, за да му дадем...

Дъгата

Разбирам те напълно и съм съгласен в голяма степен с теб! защото липсата на нещо у човека/ както е при инвалидите/, невъзможността да използва нормални за другите "инструменти" на живота, го кара да превъзмогне тяхното използване. А когато, както в случая, става дума за елементи от физическото съществуване, тези хора имат възможността да ги заменят с други, духовни такива. И това наистина може да бъде предимство, ако се замисли човек!
Но ти отново провокира в мен размисли с едно мнение - "Нараняването за мене е допускане на нещо или някого в нас, когато не сме били готови, когато сме очаквали да ни донесе нещо, а той идва с празни ръце или идва, за да му дадем..." Отново ще се съглася с теб и искам да те попитам - какво мислиш по принцип за очакванията?

Много сериозен въпрос...

О-чакване
За мене тази дума изразява състояние, предхождащо приемане, получаване или готовност отсреща, за да отдаваме, предполага връзка поне между две същности, за допълване на нещо непълно или за отдаване на нещо излишно. "О" ако е знак за цялото, значи реално чакаме от Него, независимо под каква форма и чрез кого ще дойде, но в повечето случаи се насочваме към човек, като видим и осезаем източник или приемник.

Като се самонаблюдавам, стигам до извода, че наистина очаквам при недостиг на нещо и при излишък от нещо, когато се себесъзнавам разделена, не съм цялостна. Реално ние винаги очакваме, докато не осъзнаем, че всичко е в нас, кокато не постигнем баланс, хармония. Дори осъзнали, нужно ни е да сме будни, за да не се отделяме и отдалечаваме несъзнателно от Извора. Илюзия ли е, че можем да сме извор, когато се осъзнаем в Него, от кого ще очакваме, ако Сме. Може ли пълнотата да очаква още или да взема повече от нужното, та да има нужда от отдаване? Ами, да…Пълнотата не е в застоя, тя да не е блато??? Кой дава водата на извора? Значи и извора очаква…
Ако приема, че не съм извор, а през мене просто тече, дадено ми е право да насочвам, да отбивам струя в една или друга посока. При това мога да не преценя правилно и да не ми достигне или да не отклоня достатъчно, та да имам препълване, застой. Тогава очаквам приток отнякъде или търся поточе, което да допълня, за да стане по-пълноводно…Това, което отклонявам пак ще се върне там, откъдето потокът идва, за да премине през мене.
А Бог очаква ли? Може би очаква нас…Очакването е отклик на нещо изпратено, което предполага крайност, преграда от която да се върне...Но има и друга възможност - може нещо да е свързано с еластична връзка с друго нещо и просто да се отдалечи… все в някой момент се връща на мястото, от което се е отклонило…


Просто от твоя въпрос в мене потекоха мисли - това е само за начало, че май може да се изпише много...

Очакването не е ли и неизказана покана за взаимност?

Дъгата

Редактирано от Изrpeв на 03.07.03 09:55.

Всичко това, дето го изписах, е свързано с някаква форма...Водата е символ на астралния свят, на чувствата...Какво става, когато Източника е Светлина...Тя преминава...Светлината има ли нужда от светлина? Очаква ли?

Дъгата

Дааааа, темата си я бива... А ти си представила една чудесна теория . Да си призная, когато те запитах какво мислиш за очакването, нямах нищо конкретно в предвид. Може би само една мисъл, която съм чул /или прочел, не си спомням/ някога, че е по-добре човек да няма очаквания, за да няма и разочарования след това. От позицията на личния си опит мога да споделя, че в нея има доста смисъл и е доста точна. Затова, ако ти се стори, че се придържам към нея, да не се учудваш особено много.
А ти си наредила мислите си така, че всяка от тях, като че ли иска да бъде обсъдена! :)))) Аз нямам много претенции и не съм се впускал в такива дебати, но ми се ще да опитам.
Та и за мен, когато се каже "очакване", възниква мисълта за нещо, което наистина мислиш, или ти се иска да ти се случи, т.е. да получиш, особено, ако предварителни ти си сторил нещо, което и предизвиква очакването ти. Ти си го описала много добре! Въпросът обаче е защо? Защо очакваме да се случи "това" или "онова"? В резултат на благодарност ли; в отговор на желание ли или нещо друго! И понеже за себе си съм приел, че нашите мисли, думи, действия и чувства са генерирани /или поне към това е стремежа/ от личния отговор на въпроса "Кой искам да бъда", то какви очаквания мога да имам? Мисля, казвам и правя нещата така, че чувствата, които възникнат в мен да са чувства на радост и удовлетворение от това, което съм сътворил. В този контекст очакването на ответна реакция от моите действия, е нещо, което мен в действителност не ме вълнува. Защото, ако ме вълнува, това би означавало, че аз съм мислил, говорил или действал с очкването за ответна реакция, която, ако не се случи, би довело до липсата на чувството на радост и удовлетворение от думите и действията. А това би убило смисъла на всичко казано или направено! Разбираш ме, предполагам, независимо от усложняването на мислите ми. Накратко бих го казал така: Когато правим нещо, добре би било да го правим заради самите себе си, а не заради очакването на други, да го направим по определен начин! Та с това се опитах да обясня как разглеждам темата за очакването. Не, че съм постигнал това, за което ти говоря, но стремежа това да стане си е също напредък...

А дали светлината не е същността на всичко? И дали тя не си е самодастатъчна? чрез нас и всичко около нас?