Бих искала малко да поговорим за онова така близко и толкова далечно чувство, онова абстрактно понятие, което не казва нищо - любовта. Защото за любовта не може да се говори или пише, тя се усеща, тя се живее. Всички думи /и мисли/ за нея не могат да се доближат и на светлинни години. И все пак...
Та хрумва ми напоследък - нали има една теория, която казва, че не е нужно да се питаш другия обича ли те още или не, защото знаеш; любовта тече между двамата, значи трябва само да погледнеш в себе си, за да видиш там ли е, каква форма е приела, до каква степен - и ако я има в теб има я и у Него. Че напоследък, гледайки в себе си и не намирайки почти нищо, което да е останало там, почти забравила напълно какво е това чувство, само опитваща се да прикачвам етикети на нещата, които я наподобяват, се върнах малко назад във времето, за да усетя, да върна, да извикам онези чувства, които намериха живот тогава у мен. Та попаднах на едно писмо, което написах тогава, мислейки че отново Го губя, и че отново мога да бъда силна и да си отида. Ще го цитирам тук, за да ви доближа малко до това.
"Отивам си. Това е, може би, последният ми контакт с теб. Исках само да знаеш, че винаги ще те обичам, но така ме боли. Не мога без болка да минавам по тези улици, да гледам познатите места, непоносимо е, непосилно, разкъсва се сърцето ми, сълзите ми текат и всичко губи форма. Ти беше целият ми свят. Чувал ли си за банкнотата, чиито разделени половини нямат стойност ако не са заедно? Така се чувствам без теб - без стойност, без съдържание, думите ми не означават нищо. Винаги ще бъда с теб, ако не физически и материално, то с ума, със сърцето си, с цялата си душа. Това не можеш да ми отнемеш и забраниш. Нямаш власт да ме накараш да спра да те обичам. Обичам те безусловно, независимо от всичко, независимо, че съм се чувствала пренебрегната, не важна, оскърбена, изоставена; че ме криеше от всички, все едно съм нещо срамно. Всичко приех, защото вярвах, че си заслужава. Вярвах, че ти принадлежа, че съм твоята жена, ако не пред хората, то пред Бога. Бог, Бог... Ти беше за мен Бога, ти беше храната, водата, слънцето, въздухът, който дишах. Теб пиех, теб ядях, за теб живях. Сега слънцето угасна, храната изгуби вкуса си, водата не утолява жаждата ми. Гладна съм, жадна съм, и толкова ми е омерзително всичко. В моменти на болка ми минаваше през ума да се нараня повече, не издържах вече, не исках, не можех. Толкова ми е студено. Чувствам се грозна, глупава, мъртва, грешница. Викам и удрям, крещя и плача - никой не ме чува, все едно съм безгласна, няма. Светът потъмня и погрозня, затвори се. Привързах се така силно. Към тихия успокояващ глас. Към силните ръце. Исках просветрение - паднах. Търсех рая, намерих се в ада. Понякога още чакам да звънне телефонът. Понякога те виждам в рамката на вратата, на фотьойла. Разкъсана и изкормена. Без опора, без утеха...
Не бягам. Отивам си с пълно съзнание. Дълго мислих, много време мина, за да изкристализира решенито, не исках да е пристрастно, от болка, от страдание, а да е ясно и чисто. Дойдох тук заради работата, отивам си заради по-добра работа, така е логично /но не и вярно/. Не ме задържа нищо, изгубих любовта, остана само страданието, а ми е непосилно вече да го понасям. Изплуват призраци от миналото, не напълно забравени, но не будещи никакви чувства, стряскат ме малко. Но ще се върна там - в лъскавите офиси, подходящата среда, приятелите и враговете, сред блестящите делови хора, с празни погледи, празни души, но кръгът ще се завърти отново, бурмата ще намери мястото си в добре смазаната машина и може би отново ще се засмея, слънцето ще заблести, тревата ще стане зелена и ще бъда щастлива.
Сбогом, любими.
Сега съм без сърце. То остава при теб. Ето пак напират сълзите. Боже, защо боли толкова. Подути клепачи, безсънни нощи, не мога да изляза от това. Казват, че стойността на човека се измерва по това колко силна болка оставя след себе си у другите. Болката ми за теб е непоносима, невъзможна. Утихва за малко, успявам да се разсея, но само за да събере инерция и да избухне с нова сила. Зная, че тя ще мине един ден, но това не ми помага сега. Зная, че ако изгубенота се върне, ще го изпусна отново, но това не заглушава копнежа ми. Защото не стига. Не стига дори да сме заедно и всичко друго да бъде забравено и отдалечено. Няма да стига никога, странно и ужасно няма да стига. Щом кристалът е разбит, човек може само да го залепи отново и нищо повече. Да го залепи и да наблюдава разбит блясък, който е бил някога сияние. Нищо не се връща. Нищо не се повтаря. Нищо. Само залепен кристал. Мигът е отлетял. Вълшебният кръг е счупен. Страданието остава. Но надеждата е разбита..."
Сега четейки това, намирам, че е било само една силна привързаност, болезнена нужда, която сякаш се е облякла в думата любов. Но, все пак, е имало и момента, знаенето, че това е малко, че не стига: " Не стига дори да сме заедно и всичко друго да бъде забравено и отдалечено. Няма да стига никога, странно и ужасно няма да стига. " Значи, изживявайки това, оставах със знанието, че има повече, но не разполагайки с това "повече" копнеех за познатото, близкото, за това, което можеш да имаш. Знам, че не съм много красноречива и едва ли мога да ви доближа до това, което ме вълнува така "живо" сега - за тази близост, възможна близост между хората - докъде може да стигне и, все пак, има ли отвъд нея? Защото има един израз: "дотолкова, доколкото могат да бъдат близки хората". А по-натам?! Питам ви, помогнете - КАКВО СЕГА?
Ненавиждам вече това плъзгане по повърхността, невъзможност да се влезе и на милиметък по-навътре, не оставяйки никаква следа в съзнанието - чувствам се вече като хартиена кукла, която говори, смее се, подхвърля забележки, хората идват и си отиват, минават просто като герои от поредния сериал, никакво чувство, никакво отношение, просто минават, а аз си гледам отстрани /но не смесвам това с онова качество на наблюдателя, което търсим в нас, защото не носи очакваното удовлетворение, не носи желаното спокойствие, а само тревога и трескавост/, дори уж т.нар. ми "близък човек" за мен има стойността на една красива картина висяща на стената в стаята ми. Защо съм така объркана и безсилна, в пълна невъзможност да помогна на себе си? Какво се обърка, къде отидох аз, умрях ли / дори забравих вече да мисля за косата си/? Какво става, защо заспах толкова дълбоко, че къщата ми да се запали, вероятно само ще се обърна на другата страна и ще засънувам с по-голямо усърдие кошмара си? Толкова ли се привързах към страданието си, че вече не мога без него? Защо всичко стои там отгоре и се плъзва покрай мен? Къде остана съзнанието, БУДНОСТТА? Как да си помогна? Хрумва ми само това, че се взимам много на сериозно.
Питам ви конкретно /и отчаяно/ и не бих искала да ми отвръщате със същите абстракции, с които аз говоря, но за мен това е възможно най-ясното, възможно най-близкото.
SOS - давя се, и няма въздух, няма светлина!!!!!!!!

Здравей Загубила се

Ето тема точно подходяща за теб:

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Благодаря ти, Миро. Какво да кажа, освен за пореден път да те попитам:
"Когато сте яли някоя вкусна храна или сте правили секс с любим човек, не ви е достатъчно да кажете само "минал съм го това" искате пак да СТЕ (сегашно време!) в това състояние." Как ще коментираш това, в тази връзка, когато Него го няма?
И другото, което ми хрумва е, мислиш ли, че има някаква скрита "благословия" в това Силите да ти отнемат любимия? В смисъл, че ти дават възможност да растеш без да си съсредоточен 100% в Него.
"Но Силите си знаят работата. Я ще ни разделят, я ще направят любовта несподелена (?!) в един момент и т.н.... Но благодарение на светлината, която е внесъл, МНОГО РАБОТА може да се свърши от нас стига да не сме от мързеливите... Има съвсем конкретни методи..."
И молейки ви за конкретност, очаквах, може би, да уточниш каква работа, кой методи... Знам, наблюдението, медитацията...
Знам - не можеш да приемеш само един човек, ще стане като жабата с жабчетата - "моите жабчета са най-добрите", моята жена е най-красивата, моят мъж е най-... можете да сложите, която дума искате. При едно такова виждане на нещата неминуемо ще имаш проблеми дори с този единствен незаменим човек. Защото енергията не търпи само ТОЙ и ТЯ, не може да съществува само Той, врабчета, луна и рози - тя е движение, ако щеш и разрушение, значи всичко е само преминаване от едно състояние в друго. Конкретният ми въпрос тук е - ако в един момент си достигнал състояние на по-дълбоки отношения, усещания, виждания, а следващият ти предлага само ежедневни грижи, проблеми и както аз го наричам "плъзгане по повърхността", тогава КАКВО? Ще кажеш "Търси в себе си, то е там". И пак въпросът: КААААААААК?
Хрумна ми, извинявай, че тук засягам тази тема, но само едно уточнение - спомена думата шизофрения във връзка с вегетарианството, в смисъл, че когато не усещаш нещо вътрешно, защо ти е да го правиш. Позволи да не се съглася тук, защото, мисля, това е единствения път - решавайки да бъдеш еди какъв си, за да постигнеш еди какво си, ти тръгваш от имитацията - ученикът имитира ударите на майстора, човекът имитира действията на Бога, както бе споменато там някъде в "Разговорите с Бога", когато там онзи- човек долу питаше оня горе: "А как да стана Богът, който съм?". Ами, просто прави това, което смяташ, че той би направил, дръж се така, както смяташ, че той би се държал - убедеността тук идва само след имитацията, след като си го правил достатъчно дълго. Какво беше онова с енергийните двойници? Създаваш нещо подобно на това, което би искал да бъдеш и енергията тече между теб и него, тече, преобразува те, докато станеш точно копие на този "енергиен двойник". Та имитацията е началото, после идва убедеността, сигурността.

Здравей, мила Бобчо! (Няма да разкривам ника ти след като си решила да се криеш - срамуваш ли се вече от любовта?! или имаш познати, които не търпят Любов?)
Защо питаш има ли отвъд, защо викаш и крещиш - нали бяхме там! Нима забрави, нима това не те промени, не стана ли друг човек, нима не стои там завинаги? И, знам, ще наречеш това закостенялост и консерватизъм, но защо правиш това писмо достояние на всички, а дори не направи усилието то да стигне до мен! Каква е тази оскърбеност, не важност, изоставеност - отивайки с друг нима очакваше потупване по рамото. А, знам - само секс. И, все пак, ти украсяваш този "секс" с любов.
Бебчо, остави сега това тръшкане и тази моментна (знам, само моментна, слабост) и кажи какво е това "почти нищо останало в мен". Е, бъди сигурна, че не е аналогично с моето останало. Казваш същото, а не виждаш по-дълбоко в себе си - аз съм там и винаги ще бъда, винаги ще съм с теб, винаги твой (както и ти винаги моя). Ще кажеш самонадеяност, ще отговоря - знаене. Защо губиш тази увереност, нима се предаде, ти сама се оставяш, сама се затваряш, нямам пръст в това.
Наричаш ме страхливец, смяташ, че казвайки "не мога" имам предвид "не искам", решаваш, че говоря така, за да се оправдая, да се почувствам по-удобно пред себе си, но не, уверявам те, и ми вярвай повече, винаги ще твърдя, че е заради теб, колкото добре пресметнато и "човешко" да ти изглежда това. Защото сега, този си живот, трябва да го живееш с друг, защото моят си отива.

Това за косичката е добре, но как спря да мислиш за нея - ами ако един косъм се е преместил от установеното му от теб място - не е ли това целият свят, и пак ще вземе да се срива. Обвиняваш ме за подигравателния тон, а твоето чувство за пренебрежение, добре установеният ти маниер за гледане през хората и разсеяно отместване на очите. Поздравления - добре си го усвоила, не минава незабелязано. И защо изпращаш прегръдки в SMS, а на живо пренебрегваш?

Ане земеш се метнеш са у Перловска река!?Оти язе сам спасинтел там!Нештем инциденти!Земи се у ръце....или па намери некой ате земе и немой натовари мене,обштеството с твойта мъка баш са по празнико!дааа





Гъ Цо - Гларусо на Перловската /тва е у София/

КВО Е ТВА?

Скъпа Берта, мила Бобчо,

Да започнем от края с темата за подражанието
мисля, това е единствения път - решавайки да бъдеш еди какъв си, за да постигнеш еди какво си, ти тръгваш от имитацията - ученикът имитира ударите на майстора, човекът имитира действията на Бога …Та имитацията е началото, после идва убедеността, сигурността.
Защо не приложиш същия метод и в Любовта? Бог не страда по Любимия/Любимата му или защото я няма Любовта. Би ли могла да го имитираш?
Според мен обаче, с имитация (даже и в началото) не става! Въобще, даже имитацията е ВРЕДНА! И аз поне никак не си падам по "Разговори с Бога". Просто, защото с Бог не се разговаря. Тази книга трябва да е писана като за малки деца. Може да разговаряш с приятели, с хора тук в Клуба, даже със себе си може да разговаряш, но с Бог не разговаряш. Някой би казал, че Бог може да се слуша само. Но и това ми се вижда не точно. Или ставаш Бог или не ...

Та, вместо имитация, тръгни точно от противоположното. Може да откриеш и осъзнаеш едно ДЪЛБОКО твое желание (това което говорихме за Единственото Желание), но нека да е ТВОЕ, да е ИСТИНСКО, да е АВТИТЧНО. Защото ключът е именно в автентичността на усетената дълбочина.


Конкретният ми въпрос тук е - ако в един момент си достигнал състояние на по-дълбоки отношения, усещания, виждания, а следващият ти предлага само ежедневни грижи, проблеми и както аз го наричам "плъзгане по повърхността", тогава КАКВО? Ще кажеш "Търси в себе си, то е там". И пак въпросът: КААААААААК?
Питаш "КААААААААК?". Това е хубав въпрос. Първо, надявам се, че не очакваш някакъв магическо отговор-трик, с който за две секунди всичко да се оправи. Нещата не стават така. Обаче, за да не те разочаровам, ще ти кажа, че все пак има магическо решение. Даже то е описано в една българска народна приказка (няма нужда да се търси по индуистки, толтексти или даоски притчи и легенди). Припомни си добре приказката за Неволята. В нея тримата братя питали баща си много подобен на твоя въпрос "Като ни се счупи каруцата и сме сами в гората как да я оправим. КАК?!" Знаеш отговорът на баща им и мога да ти кажа, че се прилага на 100% в твоя случай. Важното е само да няма имитации и всичко да е истинско. Историята за Неволята работи само тогава. Защото тогава всичките вътрешни сили се събират в ЕДНА ПОСОКА и това е важното за намиране на изхода.

Може би ще кажеш, че братята са били многократно преди това с баща си и са имали някаква база. Ти също я имаш. Опитай се да СВЪРЖЕШ моментите на дълбоки усещания с тези на така нареченото "ежедневие". Т.е. в единия тип моменти медитирай над другия и обратно. Въобще това е много мощен метод. Когато си радостна - медитирай на твоята тъга. Когато си тъжна – над радостта си. Как могат двете да са различни ...? И така с куп други противоположности. Същността на алхимическите методи е да събереш противоположностите в оргазмично единение (много подобен на сексуалния оргазъм). И туко-виж, че го намериш Любимия в теб. Та, на работа!

П Р Е Г Р Ъ Д К А А А А А ... за кураж и за тъй-онуй за изПът.

imam zapek nqkoi da mi pomogneeeee
mieee :((

Ikakvo o6te?