Доста години се трудих. Извървях дълги пътища. Пот се ля, книги се четоха, учители помагаха. И всичкото това............за да се върна там от където започнах, преди дванадесет години. На човека е присъщо да се хвърля на високо. Да иска направо да медитира, да събужда кундалини да отваря третото око, да става санясин, да постигне просветление. И винаги без да губи време се насочва направо към целта. Загубих много време, за да разбера най- накрая, че до целта се стига като се нареждат безброй малки тухлички. Лъвския скок не се прави от веднъж, нито от хиляди опити. Целият ни живот ще мине в опити и блянове по изконното, без да се спрем и да прозрем истината. А, тя е, че малките неща са причина да се появят големите. Първо са малките стъпчици, миниатюрните. После са по- големите крачки, и т.н.
Ако навместо да се хвърлям нависоко, бях започнал направо с "бавния", постепенен път, вече да съм реализирал много, но на мен ми се видя, че той е твърде бавен и нещата са твърде прости, затова си казах, напред...
И преди време знаех нещата, защото ми бяха казани и сега ги зная, но сега знам, че само това е пътя. Прескочи кобила има само в приказките.
И преди съм държал "ключове" в ръцете си, но съм си мислил, че са за гората, пък те били за Самадхи. Пътят към Самадхи е дълъг. По- точно постепенен.
Без яма и нияма, без контрола на позата, без контрола върху прана, без оттеглянето на сетивата(пратяхара - която отнема най- много време), не може да се премине към Самияма(дхарана, дхияна и самадхи).
Не се коря за загубеното време, може би е за добро. Не си поставям и цели, но със сигурност знам на къде отивам и какъв е пътя.

Моят съвет е, да не се хвърляме по големите неща, а да дръжим малките. Вяра, само на опита. Всички говорим за големи неща, а може ли едно камъче да повдигнем с мисълта си, па дори и миниатюрно. А, как ще повдигаме планини тогава? Как ще имаме вяра в Бога, като нямаме вяра в себе си? Как ще обичаме Бога, като не обичаме себе си. Това не е егоизъм, просто космическата любов, изисква космическо съзнание. Човек трябва да добие увереност в себе си, да реализира, дето се вика, Бога вътре, па тогава единството с цялото, просто ще го види. Инъче не го вижда а си го представя. Който казва, че има вяра, да повдигне едно камъче само с нея и ще му сваля шапка. Ще каже, Христос е казал, ще искате поличби, но няма да ви се дадат. Но разликата е, че той е можел, а ние не. Едно е да можеш, но да не го направиш(от смирение), а друго да искаш пък да не можеш.
Ние сме седнали и викаме, любов, любов. Е, с викане не става. И Самадхи да викаме, пак не става. Лозето не ще молитва а мотика.
За една година, може да се постигне, пратяхара. За първите степени не говоря, въобще, смята се, че до започване на тази работа са овладяни. От там нататък ще говоря, като стигна до там. Сега работя върху самото начало, яма, нияма, шлайфане на позата, контрол върху прана и началните упражнения за установяване контрол върху ума.
Това е ако човек иска да постига реални резултати, а не мними. Освен осъзнаване, не виждам приказките да водят до някъде другаде, но това осъзнаване е пак ограничено, защото самото съзнание е ограничено. Само свръхсъзнанието, може да даде истинското осъзнаване.

Пародия господа, ние само си представяме, че сме осъзнати, изпълнени с любов, вяра и пр. Няма такава гара...

След още дванадесет години пак ще се върнеш там, откъдето започваш сега, после още дванадесет години и още дванадесет, докато...
Ама хайде да не издавам финала на филма отсега...
Дерзай!

Това зависи само от мен не и от твоето пожеление.
Идеята ми е че ако човек не знае как да насочи усилията си, дори и много труд не носи резултат. Ако ги насочи правилно, уж бавно пък нещата всъщност се получават.
Аз ще си дерзая, тя мойта е лесна.

Здравсти брат ми,

един път и аз да кажа че изцяло се съгласявам с теб. :))))

И за да развием нещата - посоката ни не зависи от нас и поради това колкото и да блъскаме в чужди порти - няма да се отворят.

Тогава, как да определим "своите" врата? (имам отговор, но ми се иска да го сверя с вас )

Ти Просветлена ли си?

Или ако не си, по кой е твоето твърдение? Дай справка.

Защото аз не съм Просветлена и мога да те засипя с цитати от Знаещите. Няма да изброявам всеизвестната поредица йоги, а ще те замеря само с ОШО, в чиито клуб сме.


От шестото към седмото тяло няма метод, няма и не-метод. За него няма символи, то е пустота. То просто се случва. Цялото е решило така

Изводът, който се налага е, че за другите тела има методи. И още:

То може да се случи само когато ви няма. Няма желание, не отивате никъде. Когато сте просто ТУК и СЕГА то може да се случи.

Но за да се случи, подготовката е едно много дълго пътешествие.

Прегръдка, Дрона

Нали и аз това питам. Как да се ориентирам? :)))

Шесто, седмо... бе ние сополите си не можем да избършем, за шести и седми тела говорим. Вие виждали ли сте ги? Не може физическото тяло да е една разльокана медуза, в която всичко е анархия, а да се работи за фините тела. Започва се по ред. Или поне всичко да върви успоредно. Освен това, космическото съзнание, което носи истинското познание, се постига в момент на вцепенение на ума. Не познавам някой да го е постигнал. Нека си говорим истините. Познавам само хора, който си фантазират.
В йога се казва, ако някой ви говори за нещо и като приложите метода му, не го постигнете...много му здраве и на него и на метода му.
Знам техниката за тук и сега и да си кажа честно, много съм малък за нея. Да не говорим, че на който съм я казал, само гледа умно... Получена е по окултен път, ако това говори нещо. Не е измислена. Не е и четена.

Вратата си е в нас. Ние сами си я отваряме, чрез правилно усилие. Ако става дума за вратата, през която се излиза отвъд съзнанието. Само директното отваряне на третото око, отваря книгата на всезнаието. Затова го наричат Жнана Чакшу(окото на интуицията, всезнанието) , още Божествено виждане(дивия дришти), Трикала Жнана(познаващо трите времена). Цялата практика е насочена към това, каквото и да си говорим. То ни помага да имаме директно възприятие на истината. За да се отвори, се минава през всичките осем стъпала. Истинското съзерцание, Самадхи е гаранция за неговото активиране. По- точно то се минава последователно през дхарана, дхияна и самадхи за да се отвори. Този процес, самияма е последователен и свързан, няма отделни моменти а само преминаване от едно състояние в друго. Външната разлика е в дишането. При дхарана, то е непрекъснато с удължено вдишване и пауза при поет въздух. Дишането , като че ли се запъва. При дхияна е незабележимо, с удължено издишване и пауза при изпъснат въздух. За самадхи, какво да говорим. Няма никой! Наблюдаващия и обекта на съзерцание, стават едно. Затова се казва, насочи "стрелата", към Брахман с правилно отношение(бхава) и стани едно с целта.
За това се иска, много практика. Безплатен обяд няма. Всъщност не е толкова много колкото редовна и правилна.
Това е моето скромно мнение. Позовавам се на моя опит, този на моите учители и на опита на техните учители. Все практикуващи. Един човек не може сам да достигне до никъде, живота е трърде кратък. Едно е да получиш готова информация и само да я смелиш, друго е да я откриваш сам.

Тъййй...
Цитати не ми се цитират щото ме мързи.

Виж сега.
Пред къщата ми расте един храст; цяла година е отрупан с виолетови цветчета.
И в цветчетата се навират пчелички - трътлести такива, с тумбести дупенца.
Дъжд вали, слънце грее, облаци покрият небето - храстът си цъфти във виолетово.
Евкалиптите се обагрят в златисто, после в бакърено, после в ръждивочервено, накрая в кафяво - храстът си цъфти неотменно във виолетово.
Понякога и пчеличките с трътлестите задничета изчезват - обаче храстът е там. Цъфти обилно във виолетово.
Та така...

Ама ти не ми обръщай внимание.
Чети Ошо...

Ако ти си загубил много време, работейки върху големите цели,ка кво да
кажем тези, които тепърва се ориентират натам. Четейки това, което си написал, направих паралел с нещо, което вчера обсъждах с една моя близка - работата върху малките стъпки, и любовта, която да влагаме във всяка една от тях, и колко различен е резултатът, когато подхождаме към нещата така.
Аз , за ралика от теб, стигнах до това усещане и разбиране за "малките" стъпки, за "малките"крачки" не след усилена духовна работа, а в резултат на най-прозаичен житейски опит.През цялото това време, паралелно с всичко изживяно, ме следваше един стремеж да надхвърля, да надскоча ежедневието, да свържа всички дребни (или недотам дребни) неща от живота си с някакъв по-висш смисъл, с някакво по-висше изживяване. Беше ми много трудно да съединя две паралени линии, единственото , което можех да правя е да прескачам от едната в другата, и после обратно. И да ти кажа, чак като осъзнах калко са важни "малките" крачки, колко са достъпни и колко лесно могат да бъдат извървяни с любов (нещо, което не мога да кажа за "големите"), чак тогава ми се стори, че има начин да съединиш двете линии - да "качиш" ежедневното, до духовното и да въплътиш духовното в прозаичното.

P.S Преди малко си отворих пощата - не си ми отговорил на последното писмо, (както ме питаш), но можеш да приемеш , че нещата , които си написал са част от този отговор.

Поздрави
Дара