Що пък трябва да гледаш на света през очите на друг - било то дете, извънземен, котка или куче? Що не погледнеш през своите си очи и да видиш как умът се сработва спонтанно със сетивата?

Постъпва сетивна информация, да речем през очите (картинка) или през ушите (шум), и умът незабавно я "разпознава" (на базата на знанието за съответното явление) и й дава име. И това става почти всяка секунда.

Погледнеш към часовника и веднага си казваш: "Аха, еди колко си часа е, имам да правя еди какво си еди кога си..." и т.н. ... примери много.

По този начин, чрез филтриране на сетивната информация през ума, ние живеем в Мая (което не означава точно илюзия, а разпределен на парчета и именуван свят).

Ако го наблюдаваш този феномен в себе си, постепенно може и да стигнеш до положението да погледнеш към предмет или да чуеш звук, пък вътре да няма кой да го "познае" и именува.
Но това не става с усилие, а идва спонтанно.
Тогава в теб се разлива едно особено спокойствие... като извънземен, който е кацнал на непозната планета и въобще не се интересува от правилата й.

Искаш да кажеш да спра да интерпретирам и класифицирам това което наблюдявам/слушам/усещам? Правилно ли съм разбрала?

Не точно да спреш да интерпретираш и класифицираш, а да видиш как умът ти непрекъснато интерпретира и класифицира. Да станеш свидетел на този естествен процес.

Първото е работа на ума, второто е функция на Наблюдаващото съзнание.

Не е нито лесно, нито трудно.
Просто е това, което е - забравяне. Забравяне на всичко което си научил/а отвън.
Медитирай върху това как възприемаше света като дете. Опитай се да си го спомниш. Това е твоят истински начин на възприемане.
Чрез разбиране, намерение и воля се постига.
Интересното е че за да го постигнеш не трябва да правиш нищо - НЕПРАВЕНЕ!
Не прави света покрай теб и той ще стане точно това което е.
Изключи мисълта. Свържи очите си направо със сърцето.
Чувствай света - не мисли за него.
Дано това да не ти е прозвучало объркано, защото Е объркано. Не може да не е. Тези неща не могат да се предадат с думи. Думите не са измислени за тази цел. Думите са за пазара.
Значително по-лесно е да го "прихванеш" от някой който го има. Като дете не се налагаше да ти обясняват защо трябва да си играеш. Просто го знаеше.
Знай че очите ти не отразяват външни образи, ами ги прожектират! Ти си оператора в кинозалата. Можеш да прожектираш каквото си поискаш.
Дори и тези думи не е необходимо да ги интерпретираш. Не мисли за тях. От очите ги изпрати в сърцето. То ще ти подскаже за какво става въпрос.
Ти само му се довери.

Неправенето е вид правене. Вид негативно правене, подчинено на същата стратегия - спиране на ума. С други думи, умът се стреми да спре ума. Чрез медитиране така или онака, чрез гледане на света с такива или онакива очи, чрез воля и намерение.

Никой не е е успял да спре ума си с никакви средства... дори и най-изкусните...
По простата причина, че никой не е автор на ума си, никой не е и негов унищожител.
Различните методи и средства само засилват фрустрацията. Егото в новата си премяна (гледа на света като дете) се бори с егото. Тази игра е забавна, но не води до никъде.

Щом си решил/а да прожектираш този филм, той за теб е абсолютна истина, неразбиваема с нищо.
Иначе това не е игра и води до едно много интересно място. Въпросът е - ти дали искаш да отидеш там?

Всеки отива там, където го заведе въображението му (подхранвано от това, което е чел или чул).

Не въпроса да ходиш някъде, а да се видиш точно какво представляваш. И да се приемеш такъв, какъвто си.

Не ти говорех за въображаемите места а за единственото истинско -
тук и сега.

Добър ден!

Отговарям доколкото мога на молбата ти.

Снощи прочетох нещо, което усещам от години. Тук в цитата също е споменато. Докато сме в досег със снежно поле, у нас не се образува някакъв цвят. Хармонични се чувстваме, защото белият цвят съдържа всички цветове, успокоява ни. Та прочетеното беше - окултните ученици е добре да се разхождат сред снега. Ако ходя из гората през пролетта, у мене започвам да усещам вдъхновение, вълнение - пее ми се, идват ми стихове. През есента притихвам, навлизам в себе си, но малко съм тъжна сякаш, давам си отчет пред мене самата дала ли съм плод от това, което съм работила и дали е сладък, красив. През лятото и аз горя, усещам силните слънчеви лъчи, активна съм.

За мене винаги външно и вътрешно са били свързани. Всяка сутрин като се събудя, се усещам в някакъв цвят, който е преобладаващ за момента. Най-хубаво е, когато се усещам като център на диамант, но е трудно да се поддържа, защото означава абсолютна хармония, а ние сме хора и се влияем от всичко около нас, кой доколкото е овладял себе си, в зависимост от дълбочината, до която е достигнал, степента на сварзване с висшата си същност.

Упражнявам се да бъда обективан наблюдател. С времето имам усещане за напредък, но има още много да се работи.

Темата ти е страхотна, но необятна. Обект е целия ни живот.

Благодаря ти, Изгрев за конкретните отговоpи на моите обширни въпроси!

Виж какво стихотворение прочетох вчера:

ЛЯТО - МОЯТА СИЛА
Лято - моята сила.
Сенки - надежди преде.
Тъй е щастливо. Тъй е красиво.
А трябва да умре.

Зима - моята слабост.
Дъх на потайна жена.
Спомен провлачен. Вечна замрялост.
И неразбрана вина.

Пролет - моята болка.
Стрък сътворен да съзре
сляпото слънце, нежната старост.
И вечността да презре.

Есен - моята завист.
Крие в посечена ръж
нещо незнайно. Може би радост.
Може би чакана смърт.

Марин Лазаров

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Редактирано от d8a на 10.10.02 14:49.