|
Какво ли е всички да бъдат постоянно щастливи?
На въпроса е отговорено невероятно добре в романа “Прекрасния Нов Свят”.
“Прекрасният нов свят” /Brave New World/ на Олдъс Хъксли. Определен е като антиутопия, ако изобщо е редно да се определя такова произведение на изкуството. Излиза началото на трийсетте години на двайсети век. Актуален е и сега, близо осемдесет години по-късно. Заглавието на романа идва от реплика на Миранда от „Бурята“ на Шекспир действие 5, сцена 1:
"O wonder!
How many goodly creatures are there here!
How beauteous mankind is!
O brave new world
That has such people in't!"
Не много кратко резюме. Човечеството е постигнало Устойчивост. Победило е старостта, болестите, бедността, войните, нещастията. Разбира се, част от човечеството, наречена Цивилизация. По света има и места, в които са запазени старите порядки, там хората стареят, боледуват, страдат, имат различни религии и всичко останало.
В цивилизованата част всичко е пресметнато и управлявано по начин, който не допуска някой член на обществото да бъде нещастен. Това се е постигнало посредством няколко метода.
Първият, с който започва романа, е “преточването” на бебета. В Прекрасния Нов Свят децата се раждат от бутилки. Там “майка” е мръсна дума. Семейство също. По време на развитието на ембриона в бутилка се определя и неговата кастова принадлежност. Тя е вторият прийом на управление, който гарантира устойчивостта.
Кастите са висши – алфа и бета, и низши – гама, делта, епсилон. Низшите касти се образуват посредством пъпкуване на една яйцеклетка, така че от една клетка да се родят множество “партиди” близнаци, които са предопределени за извършване на различни прости дейности. По време на ембрионалното развитие на низшите касти, на определени етапи, на ембриона се подават полусмъртоносни дози алкохол и други химични съединения, които да забавят развитието му. Низшите, освен че са с по-слабо умствено развитие, са и по-ниски на ръст.
Следващ управленски похват е хипнопедията. Тя е метод, чрез който по време на сън децата от абсолютно всички касти са подлагани на несъзнавано обучение, което се състои в хиляди повторения в ушите на спящите деца на законите на обществото и кастата, в които предстои да живеят.
Друг съществен елемент на обучението на децата е, че още от малки се учат да участват в сексуални игри, тъй като в обществото “всеки принадлежи на всеки”.
Забранено е хората да се отдават на самотни занимания /като четене на книги примерно/, изобщо е забранено и нежелателно който и да е да остава сам.
Съществена част от живота на хората е сома-та. Името, предполагам, е заето от свещена напитката, споменавана, ако не се лъжа, в “Махабхарата”. В Новия свят сома е вид наркотик, синтетичен, който е създаден така, че след употребата му да няма абсолютно никакви отрицателни физически и психиччески ефекти /като махмурлук, главоболие и пр./. Хората си го ползват често, отдавайки се на соматични пътувания.
Единственото, в което хората вярват – това е Форд. Дори летоброенето им е съобразено с него. Действието в романа се развива през 600 и някоя година С.Н.Ф. /След Нашия Форд/. Всички кръстове, които са останали от преди са с отрязани върхове – и са се певърнали в големи букви Т.
Хората в Цивилизацията никога не стареят. Наистина, умират, когато станат на 60 /понеже сърцето и мозъкът се съсипват/, но до края на живота си остават млади по външен вид. Децата още от малки се учат да приемат смъртта като нещо съвсем нормално и физиологично.
В един момент от сюжетната линия двама от героите посещават Резервата – място, където живеят нецивилизовани. Оттам довеждат в Лондон една жена, която е била от каста бета от цивилизацията, но случайно е останала там, сред диваците, преди двадесет години. Тя е родила син /от друг представител на цивилизацията/, което за нея е огромен позор. Въпреки това – е отгледала сина си сред индианците. Жената – Линда – изглежда ужасно, макар да е само на 44 години. Дебела, отпусната, с нащърбени зъби, петна по кожата, пропила се е с алкохол. Синът й, Дивака, е едно от главнодействащите лица. Той, заедно с майка си, идва в Цивилизацията.
Ето за илюстрация и един не много кратък цитат:
"Стаята, в която тримата бяха въведени, се оказа кабинетът на Вселенския контрольор.
- Негово фордородие ще слезе след малко. – Икономът гама ги остави сами.
Хелмхолц звучно се разсмя.
- Това ми прилича много повече на вечеринка с кофеинов разтвор, отколкото на съдебен процес - рече той и като се отпусна, потъна в най-луксозното пневматично кресло, което някога бе виждал. - Усмихни се, Бърнард - добави той, забелязвайки позеленялото нещастно лице на приятеля си. На Бърнард обаче не му беше до усмивки - без да отговори, без дори да погледне Хелмхолц, той отиде и седна на най-неудобния стол в стаята, грижливо избран със смътната надежда, че така ще може да смекчи някак си гнева на висшестоящата власт.
Дивакът междувременно сновеше неспокойно из стаята, като оглеждаше с бегло любопитство книгите по полиците, звукозаписните ролки и бобините на машините за четене в номерираните им гнезда, На масата до прозореца се намираше масивен том, подвързан в мека черна изкуствена кожа и щампован с огромни златни Т-образни знаци. Тойго взе и го отвори. "Моят живот и дейност, разказани от Нашия Форд". Книгата бе издадена в Детройт, от Обществото за прослава на фордознанието.
Безучастно запрелиства страниците, прочете оттук-оттам по някое изречение и тъкмо бе стигнал до заключението, че книгата не представлява интерес за него, когато вратата се отвори и с чевръста стъпка в стаята влезе Постоянният вселенски контрольор за Западна Европа. Мустафа Монд се ръкува и с тримата поред, но се обърна единствено към Дивака.
- Значи много-много не ви харесва цивилизацията, господин Дивак? - попита той.
Дивакът го погледна. Беше се приготвил да лъже, да вилнее, да се държи враждебно, но ободрен от добродушната интелигентност, изписана по лицето на Контрольора, той реши да каже откровено истината.
- Не! - поклати глава той.
Бърнард се сепна, по лицето му се изписа ужас. Какво ли щеше да си помисли Контрольорът? Да му лепнат клеймо, че е приятел на човек, който заявява, че не харесва цивилизацията! И заявява това открито, и то на кого? Не на друг, а на самия Вселенски контрольор - какъв ужас!
- Ама, Джон... - започна той. Един поглед на Мустафа Монд го принуди да запази унизително мълчание.
- Разбира се - продължи откровено Дивакът, - в нея има и много приятни неща. Ето тази музика например, която се носи из въздуха...
Мустафа Монд се обади:
"- .. Много често
безбройни струнни инструменти бръмкат
приятно във ушите ми, а друг път
долавям гласове... 1 /"Бурята", д. ІІІ, сц. 2. - Б. пр./
Лицето на Дивака просветна от неочаквано удоволствие.
- И вие ли сте я чели? - попита той. - Мислех, че тук, в Англия, никой не е чувал за тази книга.
- Почти никой. Аз съм един от малцината. Нали разбирате, тя е забранена. Но тъй като тук аз създавам законите,следователно мога и да ги нарушавам. И при това безнаказано, господин Маркс - добави той, като се обърна към Бърнард. - Което, опасявам се, не се отнася и за вас.
Бърнард потъна в още по-безнадеждно униние.
- А защо е забранена? - попита Дивакът. От вълнение, че е срещнал човек, който е чел Шекспир, той за миг забрави всичко останало.
Контрольорът сви рамене.
- Защото е овехтяла - това е главната причина. В нашето общество нямаме нужда от овехтели неща.
- Даже и когато са красиви ли?
- Най-вече когато са красиви. Красотата е привлекателна, а ние не искаме хората да бъдат привличани от овехтели неща. Искаме да харесват новите неща.
- Но новите са толкова глупави и ужасни. Пиеси, в които няма нищо друго освен реещи се из въздуха вертолети и гъдел по устните ти, когато другите се целуват. - Той направи гримаса. - "Кози и маймуни!" - Единствено с думите на Отело можеше най-добре да изрази своето презрение и ненавист.
- Във всеки случай те са мили опитомени животинки - вметна Контрольорът.
- Защо вместо тези глупости не им позволите да гледат "Отело"?
- Казах ви вече - пиесата е овехтяла. Освен това те не биха я разбрали.
Да, това бе истина. ДЖон си припомни как Хелмхолц се бе присмял на "Ромео и Жулиета".
- Ами тогава - заговори той след кратка пауза - покажете им нещо ново, което хем да прилича на "Отело" , хем да е разбираемо за тях.
- Точно такова нещо всички ние отдавна искаме да напишем - обади се Хелмхолц, като наруши продължителното мълчание.
- И точно това никога няма да успеете да напишете - рече Контрольорът. - Защото ако то наистина прилича на"Отело" , никой няма да го разбере, колкото и ново да е то. А ако е ново, тогава е невъзможно да прилича на "Отело".
- Защо да е невъзможно?
- Да, наистина защо? - повтори Хелмхолц. Той също забравяше неприятната действителност. Позеленял от вълнение и страх, единствен Бърнард си спомняше за нея. Останалите обаче не му обръщаха внимание. - Защо да е невъзможно?
- Защото нашият свят е различен от света на Отело. Не може да има таратайки без стомана - и не може да има трагедии без обществена неустойчивост. А сега светът е устойчив. Хората са щастливи - получават онова, което искат, и никога не искат онова, което не могат да получат. Те са заможни, здрави и читави, никога не боледуват, не се боят от смъртта, блажено невежи са по отношение на страстта и старостта, не се тормозят с разни майки и бащи, нямат съпруги, деца и любими, за които да се вълнуват много, те са така възпитани, че в действителност не могат да се държат другояче освен по правилата за обществено поведение. А ако нещо се обърка, тогава имат на разположение сома. Която вие, господин Дивак, отивате и изхвърляте през прозореца в името на свободата. Свободата! – Той се изсмя. - Как можете да очаквате, че делтите ще знаят какво е това свобода! А сега да се надявате, че ще разберат"Отело"! Мило мое момче!
Дивакът помълча малко.
- И въпреки това - настоя той упорито - пиесата "Отело" си я бива. Тя е по-добра от всички тези емоцилми.
- Разбира се, че е по-добра - съгласи се Контрольорът. - Но това е цената, която трябва да заплатим за устойчивостта. Човек трябва да избира между щастието и онова, което xopатa са наричали навремето "голямо изкуство". Ние пожертвахме голямото изкуство. Вместо него си имаме емоцилмите и цветоуханния орган.
- Но те не дават нищо на човека.
- Дават онова, което могат - осигуряват на публиката приятни усещания.
- Но те са "история, разказана от луд"./ "Макбет", д. V, сц. 3. - Б. пр./
Контрольорът се изсмя.
- Май не сте много любезен към приятеля си господин Уотсън. Един от нашите най-видни емоционални инженери...
- Той е прав - обади се мрачно Хелмхолц. – Защото написаното наистина е "разказано от луд". Да пишеш, без да има какво да кажеш...
- Точно така. Това обаче изисква изключителна находчивост. Вие създавате таратайки от абсолютно минималното количество стомана - или на практика изграждате художествени произведения единствено от чисти усещания.
Дивакът поклати глава.
- Всичко това ми се струва толкова ужасно.
- Да, така е. В истинския си вид щастието винаги изглежда доста жалко в сравнение с прекалено пищното нещастие. И устойчивостта, разбира се, не е толкова зрелищна, колкото неустойчивостта. И в доволството няма и следа от блясъка на очарователната битка срещу неудачите, нищо от тръпката на живописната схватка с изкушението или съдбоносното поражение, причинено от страст или съмнение. Щастието никога не е грандиозно зрелище.
- Сигурно не е - обади се Дивакът, след дълго мълчание. - Но налага ли се да е чак толкова противно - с тези близнаци? - Той прекара длан по очите си, сякаш се опитваше да заличи от паметта си картините с онези дълги редици от еднояйчни дребосъци по монтажните ленти, онези тълпи от близнаци, застанали на опашка пред входа на гара Брентфорд, онези човешки личинки, събрали се в гъмжило край смъртното ложе на Линда, и това повтарящо се до безкрай лице на неговите нападатели. Той погледна към бинтованата си лява ръка и потрепера. - Ужасно!
- Но колко полезно! Разбирам, че не ви допадат партидите "Бокановски", но ви уверявам, че те са основата, върху която е изградено всичко останало. Те са жироскопът, който стабилизира ракетоплана на държавата по неговия неотклонен курс. - Плътният глас развълнувано потрепваше, жестикулиращата ръка опасваше цялото пространство и устрема на неудържимата машина; красноречието на Мустафа Монд се извиси до синтетични стандарти.
- Все се питам - заговори Дивакът - защо изобщо произвеждате тези близнаци, като знаете, че можете да получите от бутилките каквото си поискате. Защо не правите само алфи-двоен плюс, щом веднъж вече сте се заловили с тази работа?
Мустафа Монд се засмя.
- Защото все още не ни се умира - отвърна той. – Ние вярваме в щастието и устойчивостта. Едно общество от алфи винаги ще бъде неустойчиво и нещастно. Представете си фабрика, чийто персонал се състои само от алфи - тоест от самостоятелни, независими индивиди с добра наследственост, които са обучени така, че да могат (в известни граници) да правят свободен избор и да поемат отговорности. Представете си го! - повтори той.
Дивакът се опита да си го представи, ала без особен успех.
- Абсурд е: ако човек е преточен като алфа и обучен като алфа, той ще полудее, ако трябва да върши работата на някой епсилон-полуморон - направо ще полудее или ще започне да руши всичко около себе си. Алфите могат изцяло да бъдат приобщени към обществения живот, но само при условие, че ще вършат работа за алфи. Само от един епсилон може да се очакват жертви, свързани с работата на епсилоните, по простата причина, че за него те не представляват жертви - те са линията на най-малкото съпротивление. Неговото обучение е положило онези релси, по които той трябва да се движи. За него няма спасение - той е обречен. Даже и след преточването му от бутилката той продължава да живее в нея - в невидимата бутилка на инфантилни и зародишни емоционални ограничения. Животът на всеки от нас, разбира се - продължи замислено Контрольорът, - преминава в бутилка. Но ако се случи да сме алфи, нашите бутилки са, относително казано, огромни. Ние бих ме страдали непосилно, ако сме затворени в по-тясно пространство. Шампанскозаместителят на висшите касти не може да се налива в бутилките на нисшите касти. Това от теоретична гледна точка е очевидно. Но то бе доказано и на практика. Резултатът от кипърския експеримент бе убедителен.
- За какъв експеримент говорите? - попита Дивакът. Мустафа Монд се усмихна.
- Ако ви харесва, наречете го експеримент по пребутилиране. Бил започнат през 473 година след Нашия Форд. Контрольорите очистили остров Кипър от всичките му тогавашни обитатели и го заселили наново със специално приготвена партида от двайсет и две хиляди алфи. Предадени им били всички селскостопански и промишлени съоръжения и те били оставени сами да ръководят работите си. Полученият резултат точно съвпаднал с теоретичните прогнози. Земята не била добре обработвана, във всички фабрики имало стачки, законите не се зачитали, заповедите не се изпълнявали; всички, които имали временно назначение занякаква черна работа, непрекъснато се занимавали с машинации, за да бъдат назначени на по-високи длъжности, а всички онези, които били назначени на високите длъжности, не подбирали средства за своите контрамашинации, за да не ги загубят. Само след шест години при тях вече се водела истинска гражданска война. Когато от двайсет и двете хиляди алфи деветнайсет хиляди били избити, оцелелите единодушно подали молби до Вселенските контрольори да поемат отново управлението на острова. Което те и направили. И това бил краят на единственото общество от алфи, което светът някога е виждал.
Дивакът въздъхна дълбоко.
- Оптималният кастов състав на населението - продължи Мустафа Монд - се моделира на принципа на айсберга - осем девети под водолинията и една девета – над нея.
- А онези под водолинията щастливи ли са?
- По-щастливи от онези над нея. По-щастливи например от тези ваши приятели тук - посочи той.
- Въпреки противната си работа?
- Противна ли? Те не я имат за противна. Напротив - обичат си я. Смятат я за лека и детински проста. Никакво напрягане на ума или на мускулите. Седем часа и половина лек труд, който не изморява, а после - дажбата сома и игри, и свободно съвкупляване, и емоцилми. Какво повече могат да искат? Наистина - добави той - биха могли да поискат намаляване на работното време. И ние, естествено, можем да им осигурим такова намаляване. От техническа гледна точка ще е съвсем просто да намалим до три-четири часа на ден работното време на всички нисши касти. Но дали това ще ги направи по-щастливи? Не, няма да ги направи. Подобен експеримент е бил проведен преди повече от век и половина. В цяла Ирландия бил въведен четиричасов работен ден. И какъв бил резултатът? Смут и рязко нарастване на консумацията на сома - нищо повече. Тези три часа и половина допълнително свободно време не само че не се превърнали в извор на щастие, но и принудили хората непрекъснато да предприемат соматични излети. Изобретателското бюро е претъпкано с планове за нововъведения, осигуряващи икономии на труд. Имаме ги с хиляди. - Мустафа Монд замахна широко с ръка. - И защо не ги внедряваме ли? За доброто на самите труженици. Ще е направо жестоко да ги измъчваме с допълнително свободно време. Същото се отнася и за селското стопанство. Ако само поискаме, ние можем да добием по синтетичен път всяка наша хапка храна. Но не искаме. Предпочитаме една трета отнаселението да продължава да обработва земята. И това е за тяхно добро, защото процесът на добиването на храна от земята е по-продължителен, отколкото във фабриката. А трябва да мислим и за нашата устойчивост. Ние не искаме да се променяме. Всяка промяна е заплаха за устойчивостта. Това е още една причина да бъдем така сдържани при внедряването на нови изобретения. Всяко чисто научно откритие е потенциално пагубно; следователно дори и на науката трябва понякога да се гледа като на евентуален враг. Да, дори и на науката.
- Науката ли? - Дивакът се начумери. Тази дума му беше позната. Само че не можеше да каже какво точно означава тя. Нито Шекспир, нито старците от пуеблото бяха споменавали някога думата "наука", а от Линда бе чувал само най-смътни загатвания: науката бе нещо, с чиято помощ се правят вертолети, нещо, което те кара да гледаш с присмех на Празниците на царевицата, нещо, което те предпазва да се набръчкаш и да ти опадат зъбите. Той положи отчаяно усилие да вникне в думите на Контрольора.
- Да - казваше Мустафа Монд, - ето още една добавка към цената, която плащаме за устойчивостта. Не само изкуството е несъвместимо с щастието - несъвместима е и науката. Науката е опасна и ние трябва най-предпазливо да я държим на синджир и с намордник.
- Как така! - възкликна учудено Хелмхолц. - Та нали ние непрекъснато твърдим, че науката е жизненоважна? Това е изтъркана хипнопедична мъдрост.
- Три пъти седмично между тринайсет и седемнайсет годишна възраст - вметна Бърнард.
- А цялата тази пропаганда в полза на науката, която вършим в Института...?
- Да, но коя наука? - попита присмехулно Мустафа Монд. - Вие не сте изучавали точни науки, така че не можете да прецените. А навремето аз бях доста добър физик. Дори прекалено добър - достатъчно добър, за да осъзная, че нашата наука е чисто и просто една готварска книга с общоприета теория на готвенето, която никой няма право да оспорва, плюс списък с рецепти, към който не може да се прибави нищо без специално разрешение от главния готвач. Сега главният готвач съм аз. Но някога бях любознателен млад чирак в кухнята. Опитах се да сготвя нещичко по моя собствена рецепта. Извън общоприетата теория, по непозволена рецепта. Всъщност опитах се да се занимавамс малко истинска наука. - Той замълча.
- И какво стана? - попита Хелмхолц Уотсън.
Контрольорът въздъхна.
- Стана горе-долу онова, което ще стане и с вас, младежи. Едва не ме изпратиха на един остров.
Тези думи подтикнаха Бърнард към ожесточени и непристойни действия.
- Мен ли ще изпратите на остров?
Той скочи на крака, пресече с бърза стъпка стаята и ръкомахайки, застана пред Контрольора.
- Защо ще ме изпращате? Аз не съм направил нищо. Те са виновни. Кълна се, че те са виновни. - И той посочи обвинително Хелмхолц и Дивака. - О, моля ви, не ме изпращайте в Исландия. Обещавам, че ще се държа прилично. Дайте ми още една възможност. Умолявам ви, дайте ми още една възможност. - Той се заля в сълзи. - Уверявам ви, че те са виновни - хълцаше. - Само не в Исландия! О, моля ви, ваше фордородие, моля ви... - И в пристъп на раболепие той се строполи на колене пред Контрольора. Мустафа Монд се помъчи да го накара да се изправи, но Бърнард упорстваше в своето унижение; потокът от думи се лееше неуморно. Накрая се наложи Контрольорът да извика четвъртия си секретар.
- Доведете трима души - нареди той - и отведете господин Маркс в някоя спалня. Вапоризирайте го хубавичко със сома, сложете го да си легне и го оставете да поспи.
Четвъртият секретар излезе и се завърна с трима лакеи близнаци в зелени ливреи. Бърнард, който продължаваше да крещи и хълца, бе изведен навън.
- Като го слушаш, все едно че ще го убиват - рече Контрольорът, когато вратата се затвори. -А ако имаше капчица разум, щеше да разбере, че подобно наказание е всъщност награда. Изпращат го на остров. А това означава, че го изпращат на място, където ще срещне едни от най-интересните мъже и жени на света. Всички онези, чието самосъзнание по една или друга причина се е развило прекалено много, за да могат вече да се приспособяват към обществения живот. Всички хора, които не са доволни от общоприетия порядък, които имат свои собствени, самостоятелни идеи. С една дума - всички, които представляват нещо. Почти ви завиждам, господин Уотсън.
Хелмхолц се засмя.
- В такъв случай защо и вие не сте на някой остров?
- Защото в края на краищата предпочетох това тук - отговори Контрольорът. - Беше ми предоставено право наизбор: да бъда изпратен на някой остров, където бих могъл да продължа своите чисто научни занимания, или да бъда взет на стаж в Съвета на вселенските Контрольори с перспективата след време да стана Контрольор. Избрах втората възможност и зарязах науката. - Той направи кратка пауза и добави: - Понякога съжалявам за науката. Щастието е жесток господар - особено щастието на другите. По
жесток господар и от истината, ако обучението не ти е внушило да го приемаш безропотно. - Той въздъхна, отново млъкна и после продължи с по-бодър тон: - Да, дългът си е дълг. Човек не може да се съобразява със собствените си предпочитания. Аз се интересувам от истината. Обичам науката. Но истината е заплаха, а науката е опасност за Обществото. Толкова е опасна, колкото и благотворна. Науката ни осигури най-устойчивото равновесие в историята. В сравнение с нас дори равновесието в Китай е било безнадеждно несигурно; даже и първобитните матриархати са били по-неустойчиви от нас. И всичко това, повтарям, благодарение на науката. Ние обаче не можем да позволим на науката да унищожи извършената от самата нея добра работа. Ето защо ограничаваме така усърдно размаха на нейните изследвания - ето защо едва не бях изпратен на остров. Ние не позволяваме на науката да се занимава с нищо друго освен с най-неотложните проблеми на деня. Всякакви други изследвания усърдно се обезсърчават. Любопитно е - продължи той след кратка пауза - да се прочете какво са писали за научния прогрес по времето на Нашия Форд. Изглежда, са си въобразявали, че научният прогрес може да бъде оставен да се развива до безкрайност, независимо от всичко останало. Знанията са били най-висше благо, а истината - върховна ценност; всичко останало било второстепенно и маловажно. Въпреки че още по онова време представите започнали да се променят. Нашият Форд сам е извършил изключително много, за да премести ударението от истината и красотата върху удобството и щастието. Това преместване било наложено от масовото производство. Именно всеобщото щастие кара колелетата да се въртят безотказно, докато истината и красотата не могат. И естествено, щом масите завземели политическата власт, тогава само щастието, а не истината и красотата, било от значение. Но въпреки всичко все още се разрешавали неограничените научни изследвания. Хората продължавали да говорят за истината и красотата така, сякаш те били върховни блага. И така чак до започването на Деветгодишната война. Войната обаче ги накарала да запеят съвсем друга песен. Какъв бил смисълът на истината, красотата или знанието, когато навсякъде наоколо ти валят антраксови бомби? Именно тогава, след Деветгодишната война, за първи път бил наложен контрол върху науката. По онова време хората били готови да подложат на контрол дори и желанията си. Всичко - само за да имат спокоен живот. И оттогава ние непрекъснато контролираме. Това, естествено, не повлия благоприятно на истината. Но пък повлия добре на щастието. Човек не може да получи нещо без нищо. За щастието трябва да се плаща. И вие ще си платите за него, господин Уотсън - ще платите, щом толкова много се интересувате от красотата. Аз се интересувах прекалено много от истината и също платих.
- Но вие не сте отишли на остров - рече Дивакът, нарушавайки проточилото се дълго мълчание.
Контрольорът се усмихна.
- Точно с това и платих. Като избрах да служа на щастието. Щастието на другите - не моето собствено. Добре че- добави той след известна пауза - на този свят има толкова много острови. Нямам представа как бихме се справили без тях. Може би щяхме да ви натикаме до един в камерата за безболезнено убиване на болни животни. Между впрочем, господин Уотсън, дали би ви допаднал тропическият климат? Маркизките острови, да речем, или Самоа? Или пък нещо по-освежително?
Хелмхолц се надигна от пневматичното си кресло.
- Бих предпочел крайно неблагоприятен климат - отговори той. - Убеден съм, че може да се пише по-добре при по-неблагоприятен климат. Ако има повечко ветрове и бури например...
Контрольорът кимна в знак на одобрение.
- Вашата сърцатост ми допада, господин Уотсън. Наистина много ми допада. Точно толкова, колкото и официално я порицавам. - Той се усмихна. - Какво бихте казали за Фолкландските острови?
- Да, мисля че са подходящи - отговори Хелмхолц. - А сега, ако нямате нищо против, ще отида да видя какво прави горкичкият Бърнард.
- Изкуството, науката - май сте платили доста висока цена за своето щастие - рече Дивакът, когато останаха насаме. - Има ли и още?
- Ами религията, естествено - отговори Контрольорът. - Допреди Деветгодишната война е съществувало нещо, наричано Бог. Как забравям, вие сигурно знаете всичко за Бога.
- Е... - Дивакът се поколеба. Искаше му се да каже нещо за самотата, за нощта, за високото скалисто плато, бялнало се на лунната светлина, за бездната и скока в непрогледната тъмнина, за смъртта. Искаше му се да говори, но не намираше думи. Такива думи нямаше и в Шекспир.
Контрольорът междувременно бе отишъл в другия край на стаята и отключваше огромен сейф, вграден в стената между лавиците с книги. Тежката врата се отвори.
- Тази тема - заговори той, като ровеше из мрачната вътрешност на сейфа - винаги ме е интересувала изключително много. - Той извади дебел черен том. - Това например сигурно никога не сте чели.
Дивакът пое книгата.
- "Свещена Библия или книгите на Вехтия и Новия завет" - прочете той на глас от заглавната страница.
- Нито пък тази. - Беше тънка книжка без подвързия. - "Подражението на Христос".
- Нито тази. - Той му подаде още един том.
- "Многообразието на религиозния опит". От Уилям Джеймс.
- А имам и още много други - продължи Мустафа Монд, като отново седна на мястото си. - Цяла колекция от стари порнографски книги. Бог - в сейфа, Форд - по лавиците. Той посочи с усмивка към откритата си библиотека – към лавиците с книги и рафтовете, пълни с бобини на машини за четене и звукозаписни ролки.
- Но щом вие знаете за Бог, защо тогава не им разкажете и на тях? - попита възмутено Дивакът. - Защо не им дадете книгите, в които се говори за Бог?
- По същата причина, поради която не им давам и "Отело" - те са овехтели, в тях се говори за Бог отпреди стотици години. А не за сегашния Бог.
- Но Бог не се променя.
- Хората обаче се променят. - И каква е разликата?
- Разликата е от земята до небето - отвърна Мустафа Монд. Той отново стана и отиде при сейфа. - Навремето е живял един човек на име кардинал Нюман - рече той. Кардинал - възкликна той между другото - е било нещо отрода на Обществения архипеснопоец.
- "Аз, Пандулф, кардинал на дивния Милано." /"Карл Джон", д.ІІІ, сц. 1. - Б. Пр/ Чел съм за тях в пиесите на Шекспир.
- Разбира се, че сте чели. Та, както ви казах, навремето живял един човек на име кардинал Нюман. А, ето и книгата! - Той я извади. - А щом взех нея, ще взема и ето тази книга. Тя е написана от един човек, който се нарича Мендьо Биран. Бил е философ, ако имате представа какво е означавало това.
- Човек, който сънува по-малко неща, отколкото има по земята и небето : Да, има на земята и небето неща, Хорацио, които нашта нещастна
философия не е дори сънувала.../ По думите на Хамлет (д. 1, с. 2)Б. пр./ - изрече незабавно Дивакът.
- Точно така. След малко ще ви прочета едно от нещата, които той наистина е сънувал. Междувременно чуйте какво е казал този стар Обществен архипеснопоец. - Той отвори книгата на мястото, обозначено с листче, и зачете:
Ние принадлежим на себе си толкова, колкото ни принадлежи онова, което притежаваме. Ние не сме сътворили себе си и не можем да властваме над себе си. Ние не сме господари на самите себе си. Ние сме собственост на Бога. И нима нашето щастие не се състои в това, че разбираме този въпрос именно така? Нима ще изпитам енякакво щастие или успокоение, ако смятаме, че принадлежим на себе си? Така може да си мислят младите и преуспелите. Те може да си мислят, че е велико нещо да правят всичко, както на тях им се струва, по своему – да не зависят от никого, - да не трябва да мислят за нищо незримо, да живеят без досадата на неизменната благодарност, неизменната молитва, без неизменното съобразяване на делата си с нечия чужда воля. Но с течениена времето те, както и всички люде, ще открият, че независимостта не е създадена за човека - че тя е нещо неестествено, че е полезна само за кратко време, но че с нея няма да стигнем благополучно до своя край... - Мустафа Монд направи пауза, остави първата книга и като взе другата, запрелиства страниците. - Да вземем това например - изрече той с плътния си глас и отново зачете: - Човек остарява, той усеща в себе си онова присъщо чувство на немощ, отпуснатост и неразположение, които съпътстват напредналата възраст; и като се чувства така, той си въобразява, че е нещо болнав, приспивайки страховете си с мисълта, че това му окаяно състояниесе дължи на някаква причина, която е у самия него и от която той се надява да се избави като от всяко друго заболяване. Напразни упования! Тази болест е старостта u какво ужасно заболяване е тя! Говори се, че именно страхът от смъртта и от онова, което идва след нея, кара хората, чиито години напредват да се обръщат към религията. Собственият ми опит обаче е изградил у мен убеждението, че религиозното чувство е склонно да се развива, независимо от подобни терзания и упованuя, когато ние започнем да стареем; да се развива, защото щом страстите утихнат, щом въображението и чувствителността по-рядко се възбуждат и стават по-трудновъзбудими, на нашия разум му олеква в работата; вече не го замъгляват образите, желанията и развлеченията, които са го погълвали преди; след което Бог се появява сякаш иззад облак - нашата душа започва да чувства, да вижда, обръща се към източника на всичката тази светлина - обръща се естествено и неизбежно, защото сега, когато всичко, що е придавало на света на чувствата живот и очарование, е започнало вече да изтича от нас, когато осезаемото съществуване не се подкрепя повече, нито от вътрешни, нито от външни впечатления, ние усещаме потребността да се облегнем на нещо непоклатимо, нещо, което никога няма да ни подведе - някаква реалност, абсолютна и вечна истина. Да, ние неизбежно се обръщаме към Бог, защото това религиозно чувство е по своята същност толкова чисто и така сладостно за душата, която го изпитва, че то ни обезщетява за всички други наши загуби. - Мустафа Монд затвори книгата и се облегна в креслото. - Едно от многото неща по земята и небето, за което тези философи даже и не са сънували (той описа широк кръг с ръка), - сме ние, съвременният свят. Можеш да си независим от Бога единствено ако се радваш на младост и благоденствие, с независимост няма да стигнеш благополучно до своя край... И така, сега ние се радваме, на младост и благоденствие до края на живота си. Какво следва от това? Очевидно, че ние можем да сме независими от Бога. Религиозното чувство ще ни обезщети за всички наши загуби. Но ние нямаме никакви загуби, за които трябва да бъдем обезщетени - следователно религиозното чувство е безполезно. И защо трябва да търсим заместител на младежките си страсти, когато тези младежки страсти никога не угасват в нас? Или заместител на развлеченията, когато продължаваме да вършим до последния си час всички младежки щуротии? Защо ни е потребен покой, щом нашите умове и тела продължават да изпитват удоволствие, когато са в движение, или пък утеха, щом си имаме сома? Или пък нещо непоклатимо, щом си имаме нашия обществен порядък?
- Тогава според вас излиза, че няма Бог, така ли?
- Не, според мен твърде вероятно е да има.
- Тогава защо...?
Мустафа Монд го прекъсна.
- Но той се разкрива по различни начини на различните хора. Допреди Деветгодишната война се е разкривал такъв, какъвто е описан в тези книги. Сега...
- Как се разкрива сега? - попита Дивакът.
- Ами разкрива се като отсъствие, сякаш изобщо не го е имало.
- Грешката е ваша.
- Наречете го грешка на цивилизацията. Бог не е съвместим с машините и научната медицина, с всеобщото щастие. Човек трябва да направи своя избор. Нашата цивилизация избра машините и медицината, и щастието. Ето защо трябваше да държа под ключ в сейфа тези книги. Те са неприлични. Хората ще бъдат потресени, ако...
Дивакът го прекъсна.
- Но нима не е естествено да чувстваме, че има Бог?
- По същия начин можете да попитате дали не е естествено човек да си закопчава панталоните с ципове? – рече язвително Контрольорът. - Напомняте ми за още един от онези древни мислители на име Брадли. Той определил философията като изнамиране на неоснователни причини за онова, в което човек вярва инстинктивно. Като че ли човек е вярвал в нещо инстинктивно! Човек вярва в нещата, защото е обучаван да вярва в тях. Изнамирането на неоснователни причини за онова, в което човек вярва, поради други неоснователни причини - ето това е философията. Хората вярват в Бог, защото са били обучавани да вярват в Бог.
- Но въпреки това - упорстваше Дивакът - съвсем естествено е да вярваш в Бог, когато си сам - съвсем сам в нощта и си мислиш за смъртта...
- Сега обаче хората никога не остават сами - рече Мустафа Монд. - Ние ги заставяме да ненавиждат самотата и уреждаме живота им така, че е почти невъзможно някога да се почувстват самотни.
Дивакът кимна мрачно. В Малпаис бе страдал, защото го бяха изолирали от обществения живот на пуеблото, в цивилизован Лондон страдаше, защото изобщо не можеше да избяга от този обществен живот, никога не можеше да остане съвсем сам.
- Помните ли онзи откъс от "Крал Лир"? - обади се най-сетне Дивакът.
...Боговете
във своята върховна справедливост
превръщат жаждата ни за наслади
в оръдие за мъки. Мракът, в който
баща ми те зачена, угаси
светлика му...
- А Едмънд отговаря, спомняте ли си - той е ранен и умира: Така е. Колелото направи пълен кръг. И аз съм мъртъв!/ "Крал Лир", д. V, СЦ. 3. - Б. пр / Сега какво ще кажете? Изглежда, има Бог, който управлява нещата, наказва и възнаграждава?
- А дали има наистина? - попита на свой ред Контрольорът. - Можете да се отдадете на колкото си искате "жажди за наслада" с някое безплодно момиче, без да се излагате на риска любовницата на сина ви да ви избоде очите. "Колелото направи пълен кръг. И аз съм мъртъв." Но къде би бил Едмънд в наши дни? Ще си седи в някое пневматично кресло, прегърнал през кръста някое момиче, ще си смуче секс-стимулираща дъвка и ще си гледа емоцилми. "Боговете в своята върховна справедливост." Няма съмнение, че
са справедливи. Но техният сборник от закони се диктува в крайна сметка от хората, които организират Обществото; Провидението се съобразява с хората.
- Сигурен ли сте? - попита Дивакът. - Напълно сигурен ли сте, че онзи Едмънд в пневматичното кресло не е точно толкова наказан, колкото и Едмънд, който е ранен и загива от загуба на кръв? "Боговете в своята върховна справедливост." Нима те не са използвали неговата "жажда за наслади" като средство да го унижат?
- Като какъв да го унижат? Като щастлив, трудолюбив гражданин - потребител на стоки, той е безупречен. Естествено, ако изберете не нашите, а някои други норми, тогава вероятно бихте могли да кажете, че е унижен. Но човек трябва да се придържа към един сбор от основни принципи. Не можете да играете електромагнитен голф по правилата на Палаво центрофужно кученце.
- ...Но стойността зависи
не само от вкуса и склонността
на оценителя, но и от туй
какви са качествата на предмета.. /Троил и Кресида", д. ІІ, сц. 2. - Б. пр./ - рече Дивакът.
- Хайде, хайде! - възпротиви се Мустафа Монд. – Не смятате ли, че отиваме твърде далече?
- Ако сте позволили на себе си да мислите за Бог, тогава няма да си позволявате да бъдете унижавани посредством "жажда. за наслади". Щяхте да имате причина да понасяте нещата търпеливо и да действате храбро. Виждал съм това у индианците.
- Сигурно сте го виждали - каза Мустафа Монд. - Само че ние не сме индианци. Изобщо не е необходимо един цивилизован човек да понася нещо, което е крайно неприятно. А що се отнася до действането - Форд изобщо е забранил на цивилизования човек тази мисъл да се мярка в главата му. Целият обществен порядък би рухнал, ако хората започнат да действат по своему.
- А какво ще кажете тогава за себеотрицанието? Ако имахте Бог, щяхте да имате основание за себеотрицание.
- Но индустриалната цивилизация е възможна само тогава, когато няма себеотрицание. Пълно задоволяване на собствените желания, наложени от хигиената и икономиката. В противен случай колелетата ще спрат да се въртят.
- Тогава ще имате причина за целомъдрие! - каза Дивакът, като още докато изговаряше тези думи, поруменя.
- Но целомъдрието означава страст, целомъдрието означава неврастения. А страстта и неврастенията означават неустойчивост. А неустойчивостта означава край на цивилизацията. Не може да съществува трайна цивилизация без по-силна "жажда за наслади".
- Но Бог е причината за всичко благородно и прекрасно, и героично. Ако имахте Бог...
- Скъпи ми приятелю - прекъсна го Мустафа Монд, - цивилизацията няма абсолютно никаква нужда от благородство и героизъм. Тези неща са симптоми за политическа некадърност. В едно правилно организирано общество като нашето никой няма възможност да бъде благороден или героичен. Условията трябва да станат изцяло неустойчиви, за да възникне такава възможност. Там, където има войни, където има раздвоена вярност, където има изкушения, на които трябва да се устоява, любими хора, за които трябва да се биеш или да ги защитаваш - там очевидно благородството и героизмът имат известен смисъл. Но в наши дни изобщо няма войни. Ние полагаме най-ревностно усърдие да ви предпазим да не обиквате някого твърде дълбоко. Изобщо не съществува подобно нещо като раздвоена вярност, всички вие сте така обучени, че можете да вършите единствено онова, което трябва да вършите. А онова, което трябва да вършите, е, общо взето, толкова приятно, на толкова много естествени импулси е дадена зелена улица, че всъщност няма съблазни, на които трябва да се устоява. А ако някога, по някаква нещастна случайност се случи нещо неприятно - е, тогава винаги имате сома, която да ви отведе на излет надалеч от действителността. И винаги имате подръка сома, която да успокои яростта ви, да ви помири с враговете ви, да ви направи кротки и търпеливи. В миналото човек е можел да постиrне всичките тези неща само с огромни усилия и след дългогодишно упорито нравствено възпитание. А сега само поглъщате две-три половинграмови таблетки и готово. Сега вече всеки може да бъде добродетелен. Можете да носите поне половината от своята нравственост в шишенце. Християнство без сълзи - ето това е сомата.
- Но сълзите са необходими. Не си ли спомняте какво казва Отело?
Ако след всяка буря във морето
такъв покой настъпва, нека духат
тъй силно вихрите и да събудят
самата смърт... /Отело", Д. ІІ, СЦ. 1. - Б. пр./
Има една приказка за Девойката от Мацаки, която един от старците индианци ни разказваше. Младежите, които искали да се оженят за нея, трябвало сутрин да копаят в градината и. Изглеждало лесно - но там имало мухи и комари, и то вълшебни. Повечето от младежите не могли да понесат ухапването и жиленето. Но онзи момък, който издържал, той се оженил за девойката.
- Очарователно! Но в цивилизованите страни - рече Контрольорът - можеш да обладаваш момичета и без да им копаеш, а и няма нито мухи, нито комари, които да те хапят. Ние се отървахме от тях преди много векове.
Дивакът кимна навъсено.
- Отървали сте се от тях. Да, това е точно във ваш стил. Да се отървавате от всичко неприятно, вместо да се научите как да го понасяте.
... Дали е по-достойно да понасяш
стрелите на свирепата съдба,
или обнажил меч, да се опълчиш
срещу море от мъки и в таз битка
да ги зачеркнеш всички?,../Хамлет", Д. ІІІ, сц. 1. - Б. пр./
Но вие не правите нито едното, нито другото. Нито понасяте, нито се опълчвате. Вие просто премахвате стрелите и меча. Колко по-лесно!
Спомнил си за майка си, той внезапно млъкна. В стаята си на трийсет и седмия етаж Линда бе плавала в море от пеещи светлини и благоухаещи ласки - бе отплавала извън пространството и времето, извън затвора на своите спомени, на навиците си, на остарялото си и отпуснато тяло. АТомакин, бившият Директор на Центъра за инкубация и обучение, Томакин бе все още на излет - на излет, далеч от унижението и болката, в един свят, където не би могъл да чуе онези думи, онзи подигравателен смях; където не можеше да види противното лице, да усети влажните и увиснали ръце около шията си; в един красив свят...
- Онова, от което имате нужда - продължи Дивакът, - е нещо със сълзи, за разнообразие. Тук всичко е прекалено евтино.
("Двайсет и половина милиона долара! - бе възразил Хенри Фостър, когато Дивакът му бе казал това. - Двайсет и половина милиона - толкова струва Новият център за обучение. И нито цент по-малко.")
- ...плези се на всички
превратности и свойта тлен излага
на случай и на смърт заради празна
черупка от яйце...]/Хамлет", д. IV, сц. 4. - Б. пр./
Не намирате ли някакъв смисъл в това? - попита той и вдигна поглед към Мустафа Монд. - Независимо от Бог, макар че, разбира се, Бог ще е причината за всичко това? Няма ли някакъв смисъл в това да се живее сред опасности?
- В това има огромен смисъл - отговори Контрольорът. - Дейността на надбъбречните жлези на мъжете и жените трябва да се стимулира от време на време.
- Какво? - попита, без да разбира, Дивакът.
- Това е едно от условията за безупречно здраве. Ето защо ние направихме задължително лечението С. Б. С.
- Лечението С. Б. С. ли?
- Симулиране на буйни страсти. Редовно, веднъж месечно. Насищаме целия организъм с адреналин, който е абсолютен физиологически еквивалент на страха и гнева. Всички ободряващи ефекти на това да умреш като Дездемона и да убиеш като Отело, без обаче каквито и да било неудобства.
- Но аз обичам неудобствата.
- А ние - не! - каза Контрольорът. - Ние предпочитаме да действаме удобно.
- Аз обаче не искам удобства. Искам Бог, искам поезия, искам истински опасности, искам свобода, искам доброта. Искам грях.
- Всъщност - заключи Мустафа Монд - вие искате да ви се признае правото да бъдете нещастен.
- Точно така - рече Дивакът предизвикателно, - искам да ми се признае правото да бъда нещастен.
- Да не споменаваме правото да остареете, да погрознеете, да изнемощеете, правото да заболеете от сифилис или от рак, правото да гладувате, правото да въшлясате, правото да живеете в постоянен страх пред онова, което може да се случи през утрешния ден, правото да се заразите от тиф, правото да бъдете измъчван от всякакви болки.
Настъпи продължително мълчание.
- Да, искам да ми се признаят всичките тези права – каза най-сетне Дивакът.
Мустафа Монд сви рамене.
- Да са ви честити! - рече той. "
|
