Пътя се извиваше нагоре и надолу по ниските хълмове, километър след километър, безброй пъти. Палещите лъчи на следобедното слънце падаха върху златистите хълмове, а под самотните дървета, разположени далече едно от друго, падаха дълбоки сенки. На километри наоколо нямаше никакви къщи. Отделни групи домашни животни пасяха тук и там; много рядко по шосето минаваше насрещна кола. Небето беше дълбока синева в северна посока и ослепително ярко на запад. Цялата местност беше някак си необикновено пълна с живот, въпреки че земята беше безплодна и се намираше далече от човешките радости и болки. Не се виждаха птици, нямаше диви животни, ако не се броят няколко лалугера, които бързо пресичаха шосето. Нямаше вода, само на едно или две места, където имаше стада. Когато дойдат дъждовете, планината ще стане зелена, мека и приветлива, но сега тя оставаше сурова и строга, излъчвайки красотата на великата Тишина.

Тръгнах на пътешествие
във великата Тишина
за да открия Себе си.

Открих Себе си,
но пътешествието
продължава...

щом е така , помогни на други да открият себе си... или в това прозрение ,не се включва това задание предвидимо и непредвидимо.

Беше удивителна вечер, изпълнена в себе си и наситена със сила. Но докато се изкачвахме по хълмовете, времето неочаквано спря. Пътният знак показваше колко километра ни делят от главното шосе, необходим беше половин час за да стигнем до него, т.е. необходимо беше и време и пространство.. Обаче в момента, когато очите видяха този знак встрани от пътя, времето и пространството изчезнаха. Наоколо беше и синьото небе, и златистите хълмове, обширни и вечни, но те бяха част от това извънвремево битие. Очите и ума внимателно следяха пътя; тъмните, самотни дървета стояха живи и изпълнени със сила; на хълмовете изпъкваше всяка отделна тревичка от окосеното сено, просто и ясно. Светлината на ранната вечер тихо обгръщаше дърветата и хълмовете. Единствен признак на движение беше летящата кола. Тишината, пронизваща паузите между думите, беше част от това неизменно безмълвие. Скоро шосето ще свърши и ще се слее с другото, а последното също ще има край; ще настъпи време, когато тези безмълвни тъмни дървета ще изсъхнат, ще паднат и праха им ще бъде отнесен от вятъра и ще изчезне. Когато паднат дъждове, ще се появи нежна зелена трева, но и тя скоро ще увехне.

Въпрос:

Как може един дивак като Белю да пише за тишина, след като в главата си няма нищо друго освен шум

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

значи, искаш да се махне, за да се шири простотията - демек ти

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Великата Тишина е обратната страна на всички поетични представи, колкото и поетични да са те - тя не им се връзва

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Служиш си с думи да обясняваш думи - как ще обясниш безименното?

аз това и правя

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

и Лао Дзъ е казал, че Дао, което се произнесе, вече не е Дао
и с това започва Дао Дъ Дзин,
но забележи, че той не спира до тук,
а продължил да пише оща 80-90 глави!

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите